Здравка Евтимова: Да направим човечеството по-човечно – за това работят и писателите, и журналистите

15.05.2017 /12:07 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Здравка Евтимова. Снимка: Ева Зеленай

„Сега е дошло времето на майсторите в журналистиката. На тези, които не се огъват. Не се продават. Не превръщат таланта си нито в кесия, нито в тиня. Те ще определят посоката на писменото слово за десетилетия, дори столетие напред,” казва в специално интервю за сайта на СБЖ известната ни писателка.

Малцина ще разпознаят в Здравка Евтимова известна личност на оживена улица. Тя е една от всички - с угриженото лице и с тревожния поглед на повечето от „средностатистическите” българки днес. Но всъщност дълбочината именно на погледа я прави по-особена - той не е затворен в себе си, не е сърдит, а съпричастен, открит към света и хорските неволи наоколо, оголващ душа,

готова да откликва и да помага.

Няма да забравя как се запознахме преди години. Тогава бях издала моя белетристична книга. Здравка я прочела, развълнувала се и сама ме потърси, за да ме насърчи в писането и да ме насочи в какви литературни конкурси в чужбина да се включа. Благодарение именно на нея мои разкази излязоха в британски сборник и в американско литературно интернет-издание.

И така не съм само аз. Здравка, която отлично владее английски, а също и немски, и френски,

сама се е натоварила с мисията да лансира български автори

пред чуждестранни литературни издателства, с които е установила връзки, превеждайки и предлагайки свои творби. След като е утъпкала тази пътечка, тя не я пази единствено за себе си, а бърза да поведе по нея и други изкушени от силата на словото, само и само светът да открие повече български писатели.

С дълбоката си човещина и с желанието

да помага на сестри и братя по перо

Здравка е наистина уникално явление на фона на популярната митология за българския национален характер, която ни приписва солидни дози завист и злобеене. Да не говорим за отровните нива на подобни емоции в творческите и в писателските среди.

У Здравка обаче е напълно невъзможно да се открие каквато и да е следа от нещо такова. Тя е наистина като целуната от бога - с по-детски чиста спонтанност в реакциите към околния свят и

с непобедима вяра в доброто начало у човека.

Което изобщо не значи наивност. Разказите и романите й разтърсват с остротата на сюжетите и образите си и със сигурност се открояват като едни от най-социално ангажираните в съвременната ни литература. И това изключително високо се цени от чуждите издателства със сходна чувствителност, които така обичат да отпечатват творбите й.

Ето например какво писа за Здравка Евтимова преди няколко години британската литературна критичка Ема Одсли: „Нейната многостранност е такава, че още от първия ред може за миг да ви изпълни със щастливо усещане или да ви накара да почувствате острие на гилотина, което се спуска над главата ви."

Талантът на Здравка е удостоен с многобройни български и чуждестранни награди,

нейни творби са издадени в над 30 страни.

Тя не се уморява и сама да се превежда - най-често на перфектния й английски - и да изпраща свои разкази в англоезични издателства и литературни издания. И я печатят.

Буквално преди броени дни, навръх 1 май, вече

седма нейна книга излезе в САЩ.

Това е сборникът „Притча за камъните и други разкази”, издаден от независимото издателство ATTM Press (разшифрова се като All Things That Matter - „Всички неща, които имат значение”). „Книга, която учи сърцата и умовете да побеждават” - така ATTM Press характеризира „Притча за камъните и други разкази” в издталеските бележки на задната корица.

Това е третата книга на Здравка, която пуска това издателство - след излезлия през 2012 г. сборник „Time to Mow and Other Stories” („Време за косене и други разкази”) и след аудио-книгата „Daughter Again” („Отново дъщеря”), публикувана през 2013 г.

Нашата писателка е

любимка и на друго независимо американско издателство

- Fomite Books, което също е отпечатило досега три нейни книги. Негова е и шестата й излязла в САЩ книга - романът In the Town of Joy and Peace („В града на радостта и мира”), който се появи през март т.г.

Романът е поставен от критиката в категорията literary fiction, която обеднява произведения с фокус върху психологически издържаното изображение на героите и

острите коментари на соцалната действителност.

В България романът, който разказва чрез историята на три жени от Радомир („града на радостта и мира”) за мъчителната борба на малкия човек срещу мизерията и предателствата, е излизал под заглавието „Арката”.

Досега Fomite Books е издало още две книги на Здравка - сборника й с разкази  „Carts and Other Stories” („Стари коли и други истории”) през 2012 г. и романа  „Sinfonia Bulgarica” през 2015 г. А

първата й книга в САЩ излиза още през 2006 г.

благодарение на издателство „Buck Publishing”. Това е романът „Божество на предатели” (“God of Traitors”).

Здравка ми разказва за шестата си и седмата си „американски” книги ей така, между другото, докато си говорим за най-малката й - четвъртата внучка, за семействата на трите й пораснали деца - двама синове, които живеят и работят в Германия, и дъщерята, която е тук, за увлечението й да присажда дръвчета, в което й помага по-голямата внучка... И изобщо

не е ясно как намира време и за писане,

след като освен всичко други ежедневно трябва да пътува от родния си Перник до София и обратно, защото работи като преводач в министерството на отбраната...

Трудностите на живия живот изглежда само я зареждат. Харесвам много един отговор на самата Здравка в мое интервю с нея за сп. „Тема”, излязло през 2012 г.: „За глобализацията непрекъснато говорят, че хвърляла мостове между културите. А на мен пък ми е интересно какво става под тези мостове. Какво има там? Цветя ли? Мръсотия ли?

Онова, скритото в сянката, е важното.

Мисията на писателя е, ако може, да помогне, да стопли душите и с болка, и с доброта. Даже болката е по-важна. Тя се помни, тя променя човека. Тя е най-универсалният език, всеки я разбира. Радостта е различна, хората са щастливи от различни неща. Докато болката всеки я усеща еднакво. Писането има смисъл,

ако си накарал дори един човек да усети чужда болка като своя,

ако си го направил по-смел. Това не се измерва с пари. Дори и да не вземе хонорар писателят, поне оставя следа в съзнанието.”

Това е Здравка Евтимова.

А ето и интервюто, което тя даде сега специално за сайта на СБЖ - неподражаема   както винаги, искрена и истинска.

 

Поздравления, Здравче! В рамките на два месеца - от март до май - още две твои книги излязоха в САЩ и така американските ти издания станаха общо седем...

Случайност е. Книгите са издадени от две различни издателства, не са се координирали.

Разкажи за последната, седмата „американска” книга.

Това е сборникът „Притча за камъните и други разкази”, издаден от независимото издателство ATTM Press, което сочи на сайта си, че „помага на автора да сподели своето „аз” със света”.

Включени са 21 разказа, като  8 от тях влизат в състава и на сборника „Юлски разкази”, чиято премиера в България е на 27 май 2017 г.,  на издателство „Жанет-45”. Останалите разкази от „Притча за камъните” са излизали в различни литературни списания и антологии в САЩ, и не са публикувани в България.

Предишната, шестата ти книга в САЩ е романът In the Town of Joy and Peace ("В града на радостта и мира") . Чий беше изборът коя да е тази книга - твой или на издателството Fomite Books?

Изборът беше мой. Всъщност  първата ми книга в това издателство беше след конкурс, после ме поканиха да им изпратя романа си „Четвъртък“, който през 2015 г. беше публикуван от издателството под заглавието „Sinfonia Bulgariaca”.

Да те поканят въобще не означава, че ще публикуват ръкописа ви. Вратата е само леко открехната. Дали книгата ще съумее да я отвори и да влезе в издателския процес е съвсем друго нещо. Често не следва публикация и човек винаги трябва да е готов за получаване на отказ.

След „Симфония Булкарика“ ме поканиха да им изпратя романа си „Арката“, който излезе под заглавие In the Town of Joy and Peace. Превеждах го бавно, мъчително, работейки по 16-17 часа на денонощие.

Сега имам покана да им изпратя романа си „Една и съща река“. Превеждам го още по-бавно, често в просъница, нямам време за почивка и разсейване. Освен това редактирането на вече готовия превод е труден и дълъг процес, изискващ самота и спокойствие, които от години ми липсват.

Щом в България романът е излизал под заглавието „Арката”, защо на английски заглавието е друго?

Главният редактор на издателството, философът Марк Естрин, бе положил усилия да разбере какво означава в превод от български името на град Радомир. Той беше кръстникът на романа. Аз се съпротивявах срещу това заглавие, но редакторът беше непреклонен. Както беше непреклонен и при избора на корица за книгата. Аз се успокоих, едва когато показах книгата на мои приятели инженери. Те ме успокоиха – казаха ми, че изображението на корицата не би ги обезкуражило  да  си купят такова четиво, дори напротив. Аз смятам, че корицата ме заплашва.

И тази книга ли ти сама преведе на английски?

Да, всичките си книги превеждам на английски сама. Когато се изморя до степен, че всяка следваща дума ми е силно приспивателно, започвам да го пиша на английски, без  да следвам оригинала.

Като изпращам ръкописите си в англоговоряща страна, редакторите не се интересуват, че родният ти език не е английски. Човек се  конкурира с всички други автори, изпратили текстове в издателството. Ако има две грешки на стандартна машинописна страница – правописни, пунктуационни,  стилистични, редакторът заявява, че не е образователна институция и ръкописът отива в контейнера за отпадъци. За мене преводът е процес, изпълнен с препятствия и пропасти, но също със сладост и топлина от точно намерената дума.

Разбираема ли е за американците българската действителност, която описваш? Налага ли се нещо да нагаждаш в съдържанието на книгите си, когато отиват при читатели от други страни?

Не адаптирам нито нагаждам по някакъв начин съдържанието на книгите си към читатели от други страни. Отнасям се с уважение към тях, стремя се не да обяснявам под линия непознатите за тях понятия, а да вплета обяснението в тъканта на текста. Не винаги се получава, често усещам нестабилната почва на превода под краката си, но не се отказвам. С още по-жарки усилия се стремя да преодолея тези чести препъни-камъни. Представям си, че попадам в ситуацията на  непознатия за мене читател. Желанието ми е да го направя приятел на света, който описвам.

В твоите разкази и романи винаги има силен социален контекст, а преди няколко години твоя творба дори бе включена в инициативата I Occupy Wall Street By Reading. Смяташ ли се ангажирана с обществените проблеми у нас и по света?

Не само се смятам, аз съм дълбоко ангажирана - когато човек е жив, не би могъл да е изолира от социалните противоречия, от несправедливостта, от предателствата. Това би означавало човек да остане жив без кръвта, мозъка и костите си. Винаги съм мечтала  безпомощните хора да се измъкнат от бездънната яма, в която са попаднали. Може би това е причината, която ме държи  горещо нетърпелива да пиша. Както и непоносимостта ми към насилието над слабия, на човека без връзки, за когото никой не се обажда и никой не урежда проблемите му. Изпитвам гордост, че и аз съм от тази категория хора.

Друго едно поприще, близко до писателското - журналистическото - в последните години запада в цял свят, губи престиж и доверие, измества се от социалните мрежи, където „всеки е медия". Какво мислиш за тези процеси и как рефлектират те върху литературата? Остава ли тя последно убежище на четящия човек?

Литературата е образът на човечеството във всеки момент на неговото развитие. Литературата не е убежище, тя  единствената възможна среда за израстване на хората. Това е заложено в кръвта на homo sapiens. Да направиш човечеството по-човечно – за това работят иписателите, и журналистите, с различни средства.

Категорично не мисля, че журналистиката запада. Напротив убедена съм че сега е дошло времето на майсторите в журналистиката. На тези, които не се огъват. Не се продават. Не превръщат таланта си нито в кесия, нито в тиня.  Техният брой е малък, затова имената им се запомнят. Те ще определят посоката на писменото слово за десетилетия, дори столетие напред.

Ти имаш отговорна и интензивна работа като преводач в министерството на отбраната, отгледала си три пораснали вече деца, имаш и четири внучета, разбрах, че напоследък се увличаш и от присаждане на дръвчета - как сред всичко това ти остава време за писане? Кога те „връхлита" вдъхновението?

Мисля, че желанието за писане е като язва, хронична болест, болката от която отзвучава само ако мислиш и боледуваш за някоя история. Когато си  смазан, пречупен, без петънце сила, написваш нещо и после сам се чудиш откъде се е взело то. Писането е като системата, вливаща лекарство във вените на страдащия, стига да създаваш думи, които  връщат живота обратно във вените.

Често не можеш да устоиш на натежалите клепачи. Историята, която е стояла при тебе, е изчезнала, на другия ден ти е криво и непоносимо. Но след седмица напук на слабостта в ръцете и костите, при тебе долитат думи, кацат около тебе, в ума ти идват хора. Без да усетиш, животът им се слива с твоя и намира пътека да влезе в разказа, който не ти дава мира от месеци.

Какво те кара да пишеш? Какво очакваш да предизвикат книгите ти у читателите?

Не зная какво ме кара. Може би пълната липса на практичност, която ме следва по петите, откакто се научих да чета. „Защо губиш време за тия глупави истории?“ казва майка ми. „Можеше да преведеш нещо и щеше да спечелиш пари. А ти? Времето си минава, ти тракаш ли тракаш на  компютъра. Поне си гледай внучките. А ти какво?“ Но как да победиш болката, ако не пишеш за хората, които са в мислите, в очите ти, в раните и радостта ти?

Портретната снимка е предоставена от Здравка Евтимова и е направена от полската поетеса Ева Зеленай

Сподели в
 

Германското издание на „Спутник“ публикува ексклузивно интервю с Дорис Шрьодер-Кьорф. Автор на интервюто e Матиас Вите. В настоящата си битност тя е втори мандат депутат от Ландтага (местния парламент) в Долна Саксония, където преди седмица спечели директен мандат от Социалдемократическата партия.

20.10.2017/10:05

Това са думи на невероятен наш съвременник - Джеймс Балог. Те изразяват същността му като човек и майстор на камерата, които може да се изразят с една дума: тревога! Неговите снимки не могат да се гледат спокойно, те действат като шок върху съзнанието и чувствата на днешния човек, прекалено задоволен от благата на неудържимата, и в крайна сметка гибелна, техническа революция. Шок от непознатата, наистина невиждана красота – и от това, което тя вещае...

17.10.2017/11:39

Леонид Млечин е един от водещите руски журналисти с богата творческа биография, която си има и своите последствия в авторитетните награди, с които са оценили журналистическата му дейност. Но преди всичко Леонид Михайлович е председател на УС на Международната академия за телевизия и радио и в качеството си на такъв преди дни беше в България във връзка с проведената у нас ХІІІ Международна конференция „Тероризмът и електронните медии.

04.10.2017/11:33

Емблематичният не само за германската, но и за световната журналистика разследващ репортер – Гюнтер Валраф – навършва днес 75 години. Носителят на редица международни награди за разследваща журналистика и на Международната Ботевска награда за 1986 година (заедно с Марио Бенедети от Уругвай, Нил Гилевич от Беларус и Дмитро Павличко от Украйна) не е фен на празнуването и шумните юбилей.

01.10.2017/13:24

През сезона на отпуските в РКИЦ, изглежда, не мислят за почивка. Там кипи усилен ремонт, за да може това огнище на руската култура, изкуство и наука да посрещне своите гости и приятели в една нова и много по-уютна обстановка. Главният двигател на тази „операция“ е Павел Журавльов, който освен ръководител на представителството на „Россотрудничество“ в България, е и директор на РКИЦ и първи секретар на посолството на РФ у нас.

07.09.2017/09:51

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният секретар на ЕФЖ Рикардо Гутиерес известява в писмо до председателя на УС на СБЖ, че МФЖ и ЕФЖ са сезирали Платформата за защита на журналистиката на Съвета на Европа за случая с Виктор Николаев. Българското правителство ще бъде поканено за обяснения по поведението на вицепремиера Валери Симеонов

11.10.2017 /16:39

За пореден път сме свидетели на възмутително, арогантно и несъвместимо с демократичните норми поведение на властимащи спрямо журналист - откритите заплахи, отправени в ефир към телевизиониния водещ Виктор Николаев от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов.

08.10.2017 /13:06

СБЖ категорично осъжда заканите в ефир към телевизионния водещ Виктор Николаев, отправени от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов. Подобно поведение е открито покушение срещу свободата на словото, а тя е фундамент на демокрацията

06.10.2017 /20:06

 Мнения

Журналистиката е огледало, макар и често криво. Но не тя е виновна за онова, което отразява и в част от което я е превърнал политическият модел, оседлал обществото ни. Единството на гилдията днес е по-нужно отвсякога. Иначе и този път възмущението от властимащите наглеци ще излети само в свирката на непомръдващия локомотив „Гражданско общество”

08.10.2017 /17:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Пояснявам: Ако слушате редовно Българското национално радио (БНР). И още по-конкретно – програма „Хоризонт“. Е, сега да си дойдем на думата.

19.09.2017 /16:38 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 10 гости

Бързи връзки