Сергей Никоненко: Ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано

12.05.2017 /19:59 | Автор : Красимир Пеков | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Сергей Никоненко се срещна с български журналисти

На 9-ти май се навършиха 72 години от края на най- унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”.

По този повод в Руския културно-информационен център в София пристигна със свой оригинален концерт народният артист на Русия Сергей Никоненко. Спектакълът включваше рецитал на стихове от Константин Симонов, Александър Твардовски и песни от войната. Преживял, още като бебе, войната, окупацията и трудностите на следвоенния живот, Сергей Петрович е от хората, които с неугастващ плам разказват на поколенията за този нелек период от историята. Самият той, изявен творец, спечелил многобройни творчески награди, интелектуалец, постигнал много в своята област, с разнороден талант, можеше и да остане настрана от политическия водовъртеж на съвременния свят, но съвестта на твореца не остава равнодушна пред опитите да се преразкаже историята. На неговата родина, на неговите майка и баща, неговата собствена история.

Предлагаме ви  размислите му, споделени пред група български журналисти часове преди концерта -спектакъл.

Сергей Петрович, вие сте известен с ролите си в театъра и най-вече в киното, а също така и като кинорежисьор, сценарист, а сега се изявявате като концертиращ артист. Тук имате концерт-спектакъл. Откъде черпите вдъхновение за това? И защо концерт?

Вдъхновението никога не ме е напускало. А защо концерт? Нашата литературно-музикална композиция се казва „Безсмъртният полк”. Това забележително движение на хората на планетата, не само в Русия, не само в Москва, но и в други градове – ето и днес в София, толкова тържествено, толкова приповдигнато! С честните хора, дошли да отдадат почит към паметта на великото поколение, отвоювало за нас мира и свободата в борбата срещу фашизма. Днес завършвам ролята, която е 222- ра в списъка с роли, които съм изиграл. Много от тях са във военни филми. В киното „воювах“ практически на всички фронтове, че дори и в България, във вашия филм „Четиримата от вагона”, преди 47 години.. Беше 1970 г., режисьор беше Атанас Трайков, по сценарий от българския генерал Христан Христанов, виждате, че аз всичко помня. Също така „освобождавах” Унгария в унгарски филм и така се запознах и работих с видния режисьор Миклош Янчу. Мога да припомня нашите филми „Курската дъга” на режисьора Озеров, „Форсирането на Днепър”, „Освобождението на Киев”. В различни филми „защитавах“ Москва, Ленинград, Сталинград…  Освобождавах Беларус в лентите на Никита Михалков, воювах в планините на Кавказ, заедно с Людмила Гурченко в главната роля, в „Белият взрив” на Станислав Говорухин воювах на Колския полуостров, далече на Север във филма на Егор Шчукин „Местата тук са тихи” - всичко си спомням! Така че имам богат опит. „Помирисал съм барут”. Даже съм бил раняван, по време на снимки. Така беше. Събитията все повече и повече се доближаваха до реалните. „Дайте още по-реалистично” – искаха, настояваха режисьорите… Има и още нещо, което знам лично от моята майка, с която се озовахме на територия, окупирана от фашистите. Така се получи. Роден съм на 16 април 1941 г., а на 21 юни татко ни изпрати в своето село - природа, чист въздух, при хубавото мляко, при пресните яйчица…Ние пристигнахме там на 22 юни. А селото до края на 1941 г. се оказа в най-чудовищното място на войната, до гр. Вязма. Има такъв град и се оказа, че той попадна в най кървавия „котел” на Великата отечествена война – Вязма-Ржев. Това е Духовшчина - селище от селски тип, но след като я освобождават, Сталин издава заповед да се отбележи със салют. В Москва е даден салютът в чест на освобождаването на Духовшчина. А колко е струвало това освобождение, колко хиляди и хиляди хора са останали завинаги там!

И когато се появи „Безсмъртният полк”, не можеше да не се включа.

Говорите за поколението, което е извършило този героичен подвиг. А днешното поколение какво е? Има ли място днес за такъв подвиг, ако се наложи? Може ли да се появи „Безсмъртен полк”, съставен от сегашното поколение?

И аз бях млад баща, а вече станах дядо, внукът ми е вече на 10 години. Така се случи, че се случи беда. Неговата майка почина много млада, на 29 години от рак. Аз му показвам различни филми вкъщи - за момчета, които попадат на война. Има такива забележителни филми – „Синът на полка”, „Съдбата на барабанчика”. И той с голямо удоволствие ги гледа. Задава въпроси, може да се разговаря с него, да се беседва. Но и при него има същите неща, като при другите съвременни младежи - да натиска бутоните, да „ръчка” нещо в телефона. С него сме се договорили – с тези модерни неща, с тези таблети да се занимава не повече от половин час на ден. И той го спазва, бърза да „догони някого“, „ да рулира” с автомобил, всякакви глупости, които вървят в световната мрежа… Там има толкова лъжи, толкова необходими на някого лъжи, които да се втълпят в съзнанието на хората. Получи така, че Русия някак си леко отслабна през 90-те години. Това беше период на много сериозно изпитание за страната, защото много млади хора се увлякоха по наркотиците, виждах на улиците в центъра на Москва млади проститутки, на възраст 12-13 години. Това беше трагедия. Но без много шум започна всичко да се оправя. Днес около нас, а и в света се съобразяват с гласа на Русия. И нашият президент се смята за доста уважаван човек в света. Да му дава Господ здраве! Ние имаме свое собствено лице, собствено достойнство.

Ще разкажа още малко за себе си. Мама е отишла в партизанския отряд заедно с мен на ръце. Прекарала е там три месеца и след това партизаните са я е извели в град Белий, на „Голямата земя”, както ние казваме, там, където не е имало фашисти. Мама е напуснала дома ни в Москва на 21 юни 1941 г. и се връща през декември 1944 г.. Извървяла е с мен на ръце повече от хиляда километра по фронтовете на войната. За това трябва да се говори! То ще прозвучи със стиховете на Константин Симонов, Александър Твардовски , в песни от войната, рецитации.

А играете ли в театъра?

Преди всичко аз съм киноактьор. Вече 57 години се снимам в киното - от 1960 година. Преминах към режисьорската професия, заснех вече 15 пълнометражни филма, един сериал „Анушка”, който, не знам по какви причини, вече 8 години лежи на рафтовете на Първи канал, въпреки че ние даже получихме награда в Ялта на кинофестивала „Кино-телефорум”. Нещо се случва в киното, което аз не разбирам добре. В моя нов филм отново се обърнах към разказите на моя незабравим приятел Василий Шукшин , с когото се снимахме. По тях заснех три филма – през 1988-ма „Елхички-клонки”, през 2002 г. „А на сутринта се събудиха”, а новият филм, който заснех пред две години, беше „Охота жить” – за него получих на пет големи награди на пет общоруски фестивала. Най-скъпата за мен награда е от фестивала на патриарха на Москва и цяла Русия Кирил – „Лъчезарният Ангел”, имам и „Златен Сарматски лъв”, „Златен Феникс” в Смоленск, „Златно перо“ в Гатчина, на фестивал на писателите. А къде е филмът, в кой кинотеатър бих могъл да го гледам заедно със зрителите? По-рано правех така: Купувах си билет, тихо сядах и наблюдавах как зрителите го възприемат. Това ли съм снимал и не е това? Защото моите филми са не само за мен, за жена ми, за приятелите, не са само за някакви специални елити. Повече съм доволен, когато те се харесат на хората, помагат им по някакъв начин. Когато получавах писма, в които се казва: ”Вие ме спасихте...”, „Аз вече бях решил да си отида от живота…Но вие изиграхте...” Ако съм спасил дори само един човешки живот, то цялото мое творчество е оправдано. А сега къде е филмът? Аз даже не мога да го купя на диск. Защо се получава така – пет награди, а филма го няма!

Нещо се случва неправилно, несправедливо в нашето кино. Не мога да го разбера. Попитахте ме за театъра. Появиха се „антирепризи”. Вече двайсет години работя в антирепризни спектакли и мисля, че това е най-честната работа, защото ако при нас не дойде зрителят, няма да можем да си заплатим пътя, настаняването, храненето, наемът за залата. За всичко това ние заплащаме сами. Изкарваме си парите и си плащаме. С Александър Абдулов, незабравим мой приятел, в продължение на седем години обиколихме половината свят – по два пъти в Америка и Германия, в Израел, Китай, къде ли само не сме били. Вярно, само в България не сме идвали. Спектакълът се казваше „Всичко преминава”, това е написано на пръстена на Соломон. Всичко минава, преминава, и толкова. Забележителен спектакъл. Зрителите два часа дружно се веселяха, смееха се, аслед това 10 минути съвършено искрено плачеха и ридаеха.

По-късно, през 2000 година, бях в България. Една седмица тогава пътувах заедно с Маша Шукшина, с която се снимах при баща й Василий в главната роля, а тя беше на годинка и половина. Филмът се казваше „Странни хора”. По-късно тя се снима при мен, когато беше на 6 години, а сестричката и Оля на пет години. След това се снимахме още един път, а сега тя вече стана баба Маня. Та тогава прекосихме цяла България  и се влюбих в нея. Такава красота не знам да съм виждал другаде. Миналата година бях в Несебър за десет дни. Но това впечатление, което ми направи Рилският манастир и особено македонската област, планините... Живях при един кръчмар в неговата триетажна къща. На третия етаж имаше три стаи. Аз бях в средната, в едната имаше ябълки, а в другата окачен за сушене тютюн. И като задухаше вятър, се усещаше аромат ту на ябълки, ту на тютюн. А каква мастика, каква ракия, каква бира… Оттогава запомних само „Една голяма, моля!”. Запомнил съм вкуса на българското вино и особено много ми харесват българските момичета. Много са красиви. Дора Николова и особено Маша Вандова. Ако тя може да ме чуе или да прочете тези думи – „Машенка, от мен много поздрави”… Аз бях много влюбен в нея. Тя беше от Варна. Там живееше.

Не, тя сега живее в София.

Щом я познавате лично, моля, предайте й моите искрени и сърдечни поздрави!

А каква е вашата житейска награда, след толкова много творчески награди?

Аз работя, това е първата награда. А житейският приз е жена ми. Това е най-голямата ми награда. Въпреки че характерът й е доста строг. Тя също е актриса – Екатерина Воронина. Ние двамата не един сервиз сме чупили...

В рамките на шегата, искам да ви попитам: наистина ли сте подправяли билети като съвсем млад, за да отидете на театър?

Разбира се, а защо не? Веднага ще ви кажа. Ние нямахме много пари. Баща ми беше вече на възраст. Воювал е на фронта като шофьор на тези реактивни установки „Катюша”, същите които донесоха смърт на фашизма. Той винаги е бил шофьор. И преди войната, и по време на войната, и след войната. След раняване през 1943 г. мислеха въобще да го отпишат, но впоследствие го оставиха на служба като шофьор на пожарен автомобил в Москва, това вече го помня, бях вече на 4 години през 1945 година.

Имате вид на бодър човек. Възрастта за вас не е пречка за нови творчески изяви. Имате ли планове за близко бъдеще? Ако говорим да се снимам в киното, зависи от това дали някъде ще ме поискат. Някой дали ще иска да снима с мен. Що се отнася до сценариите – да, имам планове, има неща които ме вълнуват. Имаме антирепризни спектакли, те сега са четири, има и други предложения и тук е мястото да кажа, че вече мога да си позволя да „подбирам”, вече не да работя за пари, а повече заради удоволствието. Мисля, че вече съм „заработил” това право да играя в тези спектакли, които ми харесват, и да работя с хора, които ми харесват. С тях ми е удобна, уютно, комфортно, професионалисти от висока класа. Това е много добре. И ако освен това са въздържатели, това е вече празник. Да не пият по време на работа, когато трябва да излязат на сцената.

Сключих договор с едно издателство и сега пиша книга. В края на тази година трябва да я предам. Тя може би е в някакъв смисъл автобиографична и ми се иска самият аз да проумея нещо от сорта на, както се шегувам: „Всички са умни! Но един е артистът”. Какво ме е подтикнало, с какво започна всичко? Къде са се запътили всички тук?

Извинете ме, но трябва да отида да репетирам. Ние играем този спектакъл толкова рядко, че трябва да се видя с моите приятели. Те наистина са виртуози…

 

Снимка Красимир Пеков

Сподели в
 

Германското издание на „Спутник“ публикува ексклузивно интервю с Дорис Шрьодер-Кьорф. Автор на интервюто e Матиас Вите. В настоящата си битност тя е втори мандат депутат от Ландтага (местния парламент) в Долна Саксония, където преди седмица спечели директен мандат от Социалдемократическата партия.

20.10.2017/10:05

Това са думи на невероятен наш съвременник - Джеймс Балог. Те изразяват същността му като човек и майстор на камерата, които може да се изразят с една дума: тревога! Неговите снимки не могат да се гледат спокойно, те действат като шок върху съзнанието и чувствата на днешния човек, прекалено задоволен от благата на неудържимата, и в крайна сметка гибелна, техническа революция. Шок от непознатата, наистина невиждана красота – и от това, което тя вещае...

17.10.2017/11:39

Леонид Млечин е един от водещите руски журналисти с богата творческа биография, която си има и своите последствия в авторитетните награди, с които са оценили журналистическата му дейност. Но преди всичко Леонид Михайлович е председател на УС на Международната академия за телевизия и радио и в качеството си на такъв преди дни беше в България във връзка с проведената у нас ХІІІ Международна конференция „Тероризмът и електронните медии.

04.10.2017/11:33

Емблематичният не само за германската, но и за световната журналистика разследващ репортер – Гюнтер Валраф – навършва днес 75 години. Носителят на редица международни награди за разследваща журналистика и на Международната Ботевска награда за 1986 година (заедно с Марио Бенедети от Уругвай, Нил Гилевич от Беларус и Дмитро Павличко от Украйна) не е фен на празнуването и шумните юбилей.

01.10.2017/13:24

През сезона на отпуските в РКИЦ, изглежда, не мислят за почивка. Там кипи усилен ремонт, за да може това огнище на руската култура, изкуство и наука да посрещне своите гости и приятели в една нова и много по-уютна обстановка. Главният двигател на тази „операция“ е Павел Журавльов, който освен ръководител на представителството на „Россотрудничество“ в България, е и директор на РКИЦ и първи секретар на посолството на РФ у нас.

07.09.2017/09:51

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният секретар на ЕФЖ Рикардо Гутиерес известява в писмо до председателя на УС на СБЖ, че МФЖ и ЕФЖ са сезирали Платформата за защита на журналистиката на Съвета на Европа за случая с Виктор Николаев. Българското правителство ще бъде поканено за обяснения по поведението на вицепремиера Валери Симеонов

11.10.2017 /16:39

За пореден път сме свидетели на възмутително, арогантно и несъвместимо с демократичните норми поведение на властимащи спрямо журналист - откритите заплахи, отправени в ефир към телевизиониния водещ Виктор Николаев от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов.

08.10.2017 /13:06

СБЖ категорично осъжда заканите в ефир към телевизионния водещ Виктор Николаев, отправени от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов. Подобно поведение е открито покушение срещу свободата на словото, а тя е фундамент на демокрацията

06.10.2017 /20:06

 Мнения

Журналистиката е огледало, макар и често криво. Но не тя е виновна за онова, което отразява и в част от което я е превърнал политическият модел, оседлал обществото ни. Единството на гилдията днес е по-нужно отвсякога. Иначе и този път възмущението от властимащите наглеци ще излети само в свирката на непомръдващия локомотив „Гражданско общество”

08.10.2017 /17:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Пояснявам: Ако слушате редовно Българското национално радио (БНР). И още по-конкретно – програма „Хоризонт“. Е, сега да си дойдем на думата.

19.09.2017 /16:38 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 10 гости

Бързи връзки