Георги Караманев: Журналистиката е сърцето на обществото

05.04.2017 /18:57 | Автор : Лилия Динова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Георги Караманев със "Списание 8" в ръцете

Според зам.-главния редактор на „Списание 8“ ролята на нашата професия е да показва хората, а не да лепи етикети, да търси обема и дълбочината във всяка тема. Това прави Георги Караманев и в дебютния си роман „И додето се раждат лъчите”, в който разказва историята на фотографа Йордан Йорданов - Юри

Георги Караманев не е типичен представител на поколението си в нашата професия. Не е по бързите и бомбастични „удари“, не гони скоростта и блясъка, а скритата в полусенките дълбочина. Погледът му умее да изненадва с открития, убягващи от масовото внимание. Перото му грабва с ярки и разбуждащи размисъл образи.

Избрал е за професионална трибуна не сензационнен сайт, не лайф-стайл кухини между лъскави корици, не кресливо телевизионно предаване, а интелигентното „Списание 8“ - най-четеното българско научнопопулярно издание, наследник на легендарния и уникален „Космос“, който оформи не едно поколение будни умове у нас.

Роден на 30 март 1984 г. в София, дебютирал като ученик в „Родна реч“ и „Везни“, завършил журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“през 2007-ма, репортерствал от 2006 г. до 2009 г. в „24 часа“, Георги Караманев „пуска котва“ през 2009-та в „Списание 8“, а от 2011 г. е негов заместник главен редактор.

Автор е на някои от водещите теми в списанието, свързани с изкуството или с българската кирилица, на очерци за известни наши творци, на интервюта с писателите Валери Петров, Антон Дончев и Леда Милева.

Спътничка в живота на младия ни и талантлив колега е Дафина Бошнакова.

„И додето се раждат лъчите“ е дебютният роман на Георги Караманев, излязъл от печат през декември 2016 г. На границата между биографичното и художественото, в него е разказана историята на Йордан Йорданов – Юри – един от забравените български майстори на обектива от последните 30 години на ХХ век. Това е и първият роман, посветен на български фотограф.

Тръгваме именно от този повод в разговора с Георги.

 

Жоро, кое те провокира да напишеш книгата си „И додето се раждат лъчите“? Пак ли журналистиката е „виновна“ за това?

Наистина журналистиката е причината да напиша романа. В „Списание 8“ представяме фотографи почти във всеки брой. Дълго време слушах от колеги за Юри, за този забравен вече фотограф, докато един ден излязох от редакцията с идеята да напиша материал за него. Срещнах се със съпругата му и когато тя започна да ми разказва за неговия много интересен живот, веднага си казах – този живот е цял роман, който трябва да бъде написан. Реших, че именно това ще бъде формата.

А защо биографичен роман, защо тъкмо такъв жанр?

Защото личността му предполага това. Паралелно се развиват две истории – опит за биография и изцяло фикционалният разказ за една среща с възрастния фотограф. Срещнах се с Юри метафорично, но вече се смятам за негов приятел, колкото и странно да звучи това. Този човек ми допадна като светоглед, като история и отношение към работата и към живота. Това, което може би най-силно ме спечели в него, беше честността във всеки един смисъл на тази дума. Честността в отношението към работата, към човека срещу теб и най-важното – към самия себе си.

Трудно ли е с думи да се описват образи?

На въпроса ти ще отговоря с думите на моя герой Юри – най-силното слово е образното. Словото и образът се преплитат. Дори той „спори“ с Библията, твърди, че в началото е бил образът, а не словото... Но това според мен са детайли, а важното е, че е възможен и дори нужен диалогът между словото и образа. И фотографиите на Юри го доказват. Освен това той пише чудесни стихове, които са включени и в романа. Оставил е и дневници с много интересни размисли, благодарение на които в книгата той „говори“ и с истински свои думи.

Оттук нататък ми е трудно да кажа, че съм описал живота на Юри буквално, нямам такива претенции. Това, което се опитах да направя, беше да разкажа живота му през моя поглед.

А ще разкажеш ли и малко за себе си? Как избра да се занимаваш с журналистика?

От една страна е наследствено - и майка ми, и баба ми бяха журналисти. Работили са в някогашния вестник „Орбита“. Израснах по редакциите, едни „магически“ места, където се случваха много интересни неща. После от малък правех вестници, ученически, разбира се, но все пак вестници, те печелеха и награди...

Когато започнах работа в "Списание 8", ми стана ясно колко важно нещо е приемствеността. Това е много съществена за мен тема, която интерпретирам и в романа си.  Има едно поколение, което вече, уви, е изгубено в прехода, то си отива чисто професионално и историята на Юри е много характерна за него. Цял живот мечтае за промените, а когато те идват, този прекрасен артист не успява да се адаптира към тях и изживява изключително тежко последните си години.

Имаме много какво да научим от това поколение. Сещам се веднага за д-р Светослав Славчев, ренесансова, колоритна личност, ходеща енциклопедия, светла му памет. Той си остава за мен голям учител в журналистиката и сега си давам сметка, че съм пропуснал да го попитам за толкова много неща.

Моето поколение има самочувствието, че е голяма работа - на "ти" сме с компютрите, боравим с нови технологии, всичко е толкова различно, че няма на какво да се учим от миналото... А не е така! Поне за мен най-важното, което трябва да вземем, са дълбочината, отношението им към работата и търпението. Журналистиката е не  само да кажеш новината, а и да я проследиш, да я интерпретираш и анализираш, да дадеш своя собствен поглед...

Кое те накара да напуснеш оперативната журналистика твърде млад и да се изкушиш в издание с друга периодика?

Оперативната, ежедневната журналистика е страхотна школа. Но бързо разбрах, че не е достатъчна и не е моята журналистика, просто не отговаря на качествата ми. За да си добър в нея, трябва да бъдеш много по-пробивен, контактен, дори безпардонен понякога в търсенето на истината. Исках да правя нещата по-внимателно, по-задълбочено. А това във всекидневник е невъзможно. Ти гониш новините, те те „гонят“ и те карат да бързаш...

Освен това в ежедневната журналистика има едно вклиняване в ресорите. Ако се занимаваш с политика например, всичко друго остава встрани и това стеснява кръгозора. Ограничава средствата. От друга страна те лишава от прекрасната възможност да се срещаш с много и различни хора, които си струва да бъдат показвани, а те са тези, които най-често са извън светлината на прожекторите...

Нашето списание е научнопопулярно, но се занимава и с изкуство, култура, с обикновения в кавички човек, с малките селища, останали встрани от всекидневниците. Това намерих и при моя герой, фотографа Юри. От една страна той снима известни личности, забележителни хора за времето си, най-красивите жени – години наред е фотограф в някогашното модно списание „Лада“. И същевременно в събота и неделя взима фотоапарата и обикаля забравените краища на България, за да показва това, което му е на сърце – истинските хора на страната.

Какви жанрове предпочиташ? Писал си и репортажи, и очерци, и интервюта...  

Според мен журналистиката притежава голямо богатство от изразни средства и жанрове в зависимост от тематиката и целта, което не винаги успяваме да използваме. Напоследък сме свикнали само с краткия репортаж, интервю и новини - дописките, така наречени, които ги няма в учебниците по журналистика.

А всъщност има широка палитра от средства за изказ и жанрово богатство. Според мнозина журналистиката е очите на обществото, а според мен е преди всичко сърцето. Разбира се, важно е да сме безпристрастни, но това не значи да не вземаме отношение. Най-малкото винаги се усеща от един текст дали ти е станал симпатичен човекът насреща. Думите не могат да крият зад себе си толкова много, колкото си мислим.

Истината е, че имаме основание и да казваме, че технологиите са променили коренно и журналистическата работа, както и всяка друга. Във времето на фейсбук за първи път всеки човек има възможността да научава токова много различни мнения. И според мен малцина успяват да издържат този тест – лесно е да се заобиколиш с хора, които мислят като теб и да игнорираш всички, които са от друга партия, друг отбор или имат различен вкус към музиката. Много по-трудно е да поговориш и да се опиташ да разбереш мнението, с което не си съгласен. Да се опиташ да почувстваш другия.

Това няма как да не се отразява и в журналистиката – тя вече е в конкуренция и с всеки, който си направи блог. И същевременно ролята ѝ е много различна, което несъмнено тепърва ще ражда нови форми и жанрове.

Какво мислиш за учителите в живота? Имаш ли свои учители, от които се учиш и до днес, макар да си вече с изградена индивидуалност?

Имах късмета да попадна на страхотни журналисти и в „24 часа“, и в „Списание 8". Ако трябва да кажа един човек, от когото съм научил най-много за правилата на журналистиката, това е Любомира Николаева, шеф на „социалния“ отдел в „24 часа“ и другите колеги в него.

Някак си през последните години се налага един според мен изкривен стереотип, че журналистиката може да я „упражнява“ всеки, че не е нужна специална подготовка. А това е сериозна професия, в която не спираш да учиш всеки ден. Изисква богата обща култура, която личи във всяка дума и далеч не се изчерпва с ролята на статив за микрофон. И още нещо много важно според мен: не бива никога, нито за ден да спираш да се изненадваш.

Освен това смятам, че човек се учи всеки ден и от всеки срещу себе си. Иначе, като отношение към живота, съм се учил най-вече от баща ми и дядо ми. Сега е модно да се говори, че внуците на някогашната номенклатура са на постове тук и там. Дядо ми е бил над 20 години министър на търговията. Не се е възгордял и се е издигал постепенно и логично отдолу нагоре, изграждал се е като ръководител, преди да стане такъв.

Какво мислиш за българската журналистика и за социалната й роля в обществото?

Има все още задълбочени пера в българската журналистика, но не са много, защото средата не го предполага и до голяма степен, защото аудиторията отвикна да търпи по-задълбочени, по-аналитични четива. И ние, журналистите, сме виновни, разбира се, защото вкусът се формира бавно.

Всички хора се нуждаят от истински истории, а нашата работа е да ги разказваме. Журналистът според мен е ловец на истории, който обаче трябва да е отговорен и към средата, и към историите. Когато уловим някоя интересна история и я „пресолим“ до горчиво с нежеланото навлизане в личния живот, с търсенето на крайности и евтини сензации, това няма как да не се отразява и на вкуса на аудиторията. В момента българската журналистика не играе кой знае каква социална роля. Героите на деня и силните на деня са едно и също нещо и са все политици...

Социалната роля на медиите е много важна и болезнена тема, особено в болно общество като нашето, а малко или повече медиите са функция на обществото. Диагноза на сегашното ни проблемно положение е нежеланието за взаимно разбиране.

Ние, в "Списание 8", се стремим да залагаме на социалната роля и тематика. Например, темата на февруарския ни брой миналата година бяха циганите в материал, какъвто надали е излизал в други български медии. На повече от 30 страници се опитахме да разкажем за историята на този етнос, за бита им, за моделите на интеграция и за отделните хора, за поучителните им истории. Попаднах на много интересни места, срещнах невероятни образи.

Ролята на журналистиката е да показва хората, а не да работи с етикети, бежанците или циганите да са непременно лоши или добри. Има нюанси, дълбочина и това трябва да се търси, да даваме на всеки равен шанс и извън шаблона.

Но показателно е, че точно броят с водещата тема за циганите беше най-слабо продаваният в историята на списанието... Нещата стават бавно в тази посока. Медиите и културата не могат да функционират само по механизмите на свободния пазар. Уви, тук е и своеобразното „извинение“ – че според днешните правила ние, журналистите, сме само една брънка, при това най-слабата и незащитената, във веригата, в която са собствениците на медии, разпространителите, рекламодателите. И читателите, заради които в крайна сметка си струва да не спираш да се бориш.

Какви книги четеш в свободното си време, кои автори са ти  любими?

Чета много и безразборно, от документални книги до цялата палитра на фантастиката. Много са любимите ми писатели. Например Марио Варгас Льоса много ми помогна за структурата на моя роман. Обожавам Габриел Гарсия Маркес. Интересен ми е и начинът, по който комбинира журналистическия с литературния подход. Заради Ремарк се заех да уча немски език...

Много са и българските писатели, които харесвам – и по-стари и нови. Заради странния ни пазар вероятно малцина си дават сметка, че имаме творящи и сега прекрасни писатели със собствена светлина, които биха били на световно ниво, ако имаха късмета да пишат на по-„голям“ език. Като се почне от  Антон Дончев и се стигне до Георги Господинов и Милен Русков..

Разбирам естествения страх да посегнеш към български автори – заради огромното море от заглавия, които успешно скриват бисерите. Но без взаимно доверие между читателя и писателя или журналиста няма как и няма защо да се случва литературата. А то е като доверието между приятели, което се печели изключително трудно, а се губи само с една-единствена грешна или груба дума.

Би ли написал още един роман?

Че няма да спра да пиша, е сигурно. Неслучайно мнозина автори казват, че писането е като болест, за която няма лечение. Но дали бих издал втора книга – зависи и от читателите, затова се радвам на всякакви впечатления от романа. Страхотно удоволствие беше писането на „И додето се раждат лъчите“. Когато пишеш журналистически, ти рисуваш света, който виждаш. А когато пишеш литературно, пак рисуваш света. Но този, който виждаш със затворени очи...

Какво би пожелал на читателите на нашия сайт?

Една от историите на Юри, която ми направи силно впичатление, беше как в култовата кръчма „Стадион“ той имал навика, както си седи, да хвърли по една люта чушка на нечия маса. Просто за да провокира някой познат или не, да го накара да се стресне, да излезе от черупката си. За мен романът за Юри и неговата история бяха една такава люта чушка. Пожелавам я на всеки - та да му се случват моменти, в които да излиза от комфорта си, да преосмисли живота и себе си. Да се сепне и да се запита кой е и кой би искал да бъде. Докъде е стигнал и какво трябва още да направи. За какво мечтае. Защото в рутината често неусетно и необратимо се губят ценностите...

 

Сподели в
 

„Ако има нещо, от което се нуждаем в българската журналистика, това е отговорност и пред собствения си занаят, и пред чуждия. Самият факт, че медиите направиха на пет стотинки един политик, който се показа такъв, какъвто е, показва, че свободното слово в определени случаи е на почит!” - споделия големият българско художник

22.10.2017/20:49

Германското издание на „Спутник“ публикува ексклузивно интервю с Дорис Шрьодер-Кьорф. Автор на интервюто e Матиас Вите. В настоящата си битност тя е втори мандат депутат от Ландтага (местния парламент) в Долна Саксония, където преди седмица спечели директен мандат от Социалдемократическата партия.

20.10.2017/10:05

Това са думи на невероятен наш съвременник - Джеймс Балог. Те изразяват същността му като човек и майстор на камерата, които може да се изразят с една дума: тревога! Неговите снимки не могат да се гледат спокойно, те действат като шок върху съзнанието и чувствата на днешния човек, прекалено задоволен от благата на неудържимата, и в крайна сметка гибелна, техническа революция. Шок от непознатата, наистина невиждана красота – и от това, което тя вещае...

17.10.2017/11:39

Леонид Млечин е един от водещите руски журналисти с богата творческа биография, която си има и своите последствия в авторитетните награди, с които са оценили журналистическата му дейност. Но преди всичко Леонид Михайлович е председател на УС на Международната академия за телевизия и радио и в качеството си на такъв преди дни беше в България във връзка с проведената у нас ХІІІ Международна конференция „Тероризмът и електронните медии.

04.10.2017/11:33

Емблематичният не само за германската, но и за световната журналистика разследващ репортер – Гюнтер Валраф – навършва днес 75 години. Носителят на редица международни награди за разследваща журналистика и на Международната Ботевска награда за 1986 година (заедно с Марио Бенедети от Уругвай, Нил Гилевич от Беларус и Дмитро Павличко от Украйна) не е фен на празнуването и шумните юбилей.

01.10.2017/13:24

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният секретар на ЕФЖ Рикардо Гутиерес известява в писмо до председателя на УС на СБЖ, че МФЖ и ЕФЖ са сезирали Платформата за защита на журналистиката на Съвета на Европа за случая с Виктор Николаев. Българското правителство ще бъде поканено за обяснения по поведението на вицепремиера Валери Симеонов

11.10.2017 /16:39

За пореден път сме свидетели на възмутително, арогантно и несъвместимо с демократичните норми поведение на властимащи спрямо журналист - откритите заплахи, отправени в ефир към телевизиониния водещ Виктор Николаев от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов.

08.10.2017 /13:06

СБЖ категорично осъжда заканите в ефир към телевизионния водещ Виктор Николаев, отправени от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов. Подобно поведение е открито покушение срещу свободата на словото, а тя е фундамент на демокрацията

06.10.2017 /20:06

 Мнения

Журналистиката е огледало, макар и често криво. Но не тя е виновна за онова, което отразява и в част от което я е превърнал политическият модел, оседлал обществото ни. Единството на гилдията днес е по-нужно отвсякога. Иначе и този път възмущението от властимащите наглеци ще излети само в свирката на непомръдващия локомотив „Гражданско общество”

08.10.2017 /17:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Пояснявам: Ако слушате редовно Българското национално радио (БНР). И още по-конкретно – програма „Хоризонт“. Е, сега да си дойдем на думата.

19.09.2017 /16:38 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 13 гости

Бързи връзки