Андрей Румянцев: Земята, която не потъва във вълните на времето, живее в нашите души

19.03.2017 /18:57 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Андрей Румянцев

Да се срещнеш и разговаряш с руския писател и журналист Андрей Румянцев е повече от късмет и удоволствие. Роден на брега на славното и свещено море Байкал, той носи в душата си не само неговата шир, но и дивата и велика красота на Сибир.

И като всеки сибиряк, и Андрей Григориевич е влюбен в него, а това най-вече си личи от много стихосбирки и книги, които той е му е посветил. Възпитаник на Иркутския университет, където по негово време следват едни от най-големите руски и световни имена в литературата и драматургията, като Валентин Распутин, , Александър Вампилов и др.

Кариерата на Румянцев започва в журналистиката, на която посвещава много десетилетия от живота си; само за малко работи в Москва и отново се връща в родния Сибир като редактор в печатни издания, телевизията и радиото. Над 40 години Андрей Григориевич е член на Съюза на журналистите на Русия, а така също и на Съюза на писателите. Носител е на званието Народен поет на Бурятия и за него има заснет документален филм „Пътят към светлината“, създаден в рамките на проекта „Памет. Незабравените земляци“.

Дългогодишно приятелство го свързва с емблемата на руската литература Валентин Распутин. На него той посвещава своята книга „Валентин Распутин“, която представи и в България по повод дните, посветени на 80-годишнината от рождението на майстора на селската проза, когото друг титан на руската и световна литература Александър Солженицин много обичаше и наричаше моралист.

Андрей Румянцев и неговата дъщеря Олга бяха в България по покана на Станка Шопова, президент на фондация „Устойчиво развитие на България“, за да участват в празнуването на годишнината на Валентин Распутин.

Да си призная, с нетърпение очаквах да се срещна с Андрей Григориевич, защото няма нищо по-радостно от това от първа ръка да чуеш нещо повече за любимия на много българи писател, какъвто е Валентин Распутин. С него се срещнахме в СБЖ и той разказа за сайта на Съюза несамо за приятелството си с Распутин, но и за своя път в голямата литература и журналистика.

Доколкото знам, Андрей Григориевич, вие сте започнали творческия си път като журналист, след това ставате член на Съюза на писателите. Какво ви даде опитът за бъдещото ви развитие в дълбоките води на поезията и литературата? Работейки във вестници и в телевизията, какво научихте за живота и хората?

Да си призная, започнах още от ученическите си години - пишех стихове и избрах Филологическия факултет в Иркутсткия университет именно поради тази причина – да стана писател. В нашия Източен Сибир писателите преди всичко са завършвали този ВУЗ. И там всички мои очаквания се сбъднаха. В него учеха колеги, които след това станаха известни писатели като Валентин Распутин, който беше с една година по-голям от мен. С него живеехме в една стая в студентското общежитие, а в моята група учехме с бъдещия голям драматург Александър Вампилов. След много години написах книги и за двамата в библиотека „Животът на бележити хора“.

Филолозите, които завършваха Иркутския университет, всички мечтаеха да стана журналисти. така че по-голямата част от нас, след като се дипломирахме, започнахме в тази професия. Валентин Распутин, Александър Вампилов, а и аз също. Мен ме изпратиха в Бурятия и започнах работа там в младежкия вестник. В това време приятелите ми Распутин и Вампилов също работеха в младежкото издание в Иркутск. В този смисъл тримата бяхме колеги. В Бурятия работих почти 30 години. Започнах като кореспондент, а след това бях редактор в различни издания, след което ме изпратиха в отдел „Журналистика“ при ЦК на партията. След като се завърнах в Сибир, оглавих Комитета за телевизия и радио. А какво ми даде журналистиката? На първо място, моите пътувания из огромната сибирска земя ми дадоха много впечатления за живота. Срещах се с много хора – обикновени, ръководители на различни големи предприятия, хора, изгубени в живота и такива, които имаха своята си цел. За един писател това е необикновено съкровище. Разбира се, работата във вестника, а и в телевизията или радиото е някак си с един нивелиран, опростен език, а художествените произведения изискват сочен, богат език. Та в този смисъл журналистиката някак си пречеше. Но когато си излязъл от средата на народа, то и езикът се е съхранил у теб. Това може да се види много ясно в творчеството на Валентин Распутин, и той отдаде немалко години на журналистиката и въпреки това неговият език е сочен, народен, усвоен прекрасно и предаден по този начин. И аз в стиховете си, в прозата си, а и в очерците си, разбира се, също се стараех да съхраня прекрасния и богат народен език.

Вероятно следите съвременната журналистика и за това ми се ще да науча за вашето мнение по актуалните проблеми в нашия занаят днес. Сега усилено се говори за т. нар. фалшиви новини. Как мислите, имат ли те място в съвременната журналистика?

В Русия също в момента се появи този вид журналистика и тя някак си се налага в днешния вкус, който, за съжаление, е много нисък в нравствено и културно отношение. Работата е там, че след тези изминали над 27 години от 90-те години, когато строят в страната ни беше сменен, както и животът, то вестниците, телевизията, радиото започнаха активно да се ориентират към вкуса на масовия читател, който за съжаление вече почти не отваря да прочете книга, а само търси да се забавлява с развлекателни програми и четива. Това нравствено и културно опростяване се усеща осезателно в Русия. И поради това в журналистиката днес като че ли се очертават две направления – такова, в което работещите се отнасят сериозно към професията си и са убедени, че трябва чрез нея да извисяват човека, да разказват за важните неща в живота и поради това ориентират своите материали към тази аудитория. Но голяма част от журналистите, колкото и да е тъжна тази моя констатация, предпочитат ниския вкус на читателите и зрителите. Това, разбира се, от една страна като че ли разлага обществото, и въпреки това този вид писания и предавания са много търсени. Тук се сещам, че и Рим загина заради нравственото разложение. Затова мисля, че няма бъдеще за този вид журналистика. Смятам обаче, че все повече обществото започва да разбира, че вече е нужна друг вид журналистика, която да не поднася лъжливи новини, за да вкарва в заблуждение и читатели, и зрители.

А прави ли са политиците като казват,че днес журналистите са тези, които са започнали да водят хибридни войни?

В това има истина. Много от журналистите се изхранват покрай богатите, от олигарсите, в техните офиси и фирми, и поради това работят предимно за тях. А какво означава да угаждаш на олигарсите? Те искат да извлекат за себе си някакви ползи от днешната ситуация. Те не се съобразяват с държавните интереси, те гонят само личните. Затова и журналистиката, която услужливо им угажда, действа разлагащо и тя няма никакво бъдеще, защото в един момент народът ще си каже думата. Да, тези журналисти разпалват страстите, дори могат да обърнат политическите събития и да ги отразяват както на тях им се иска и според дадената им поръчка, но все пак държавните интереси са тези, които диктуват, имат своя път и ако наистина журналистите обичат страната си, ако вижда трезво бъдещето, то те трябва да изхождат от националните интереси на своята страна. Мисля, че в България също има честни журналисти, които добре знаят в какво е щастието и бъдещето на народа. И ако журналистите работят в тази посока, то техният труд и публикации ще бъдат търсени и оценени по достойнство.

За вас, Андрей Григориевич, казват, че у себе си сте събрали всичко светло и добро, което животът дава, и едновременно всичко горчиво, което той поднася. Как успяхте да се слеете с руската съдба и да я опознаете толкова дълбоко?

Благодаря ви за прекрасния въпрос. Работата е в това, че животът понякога е като цар над нас и ни поднася прекрасни царски подаръци, а следващия път може да ни поднесе жесток урок. При мен в живота и в книгите ми е така. Издал съм над 30 поетични книги и ако погледнем стиховете в тях, там има усещане за щастие - например от срещата си с някоя жена, от раждането на дете, от пътя, който си избрал, и същевременно има усещане за загуби, било то общонационални или семейни, или пък лични. Например, в началото на 90-те години синът ми загина. Беше журналист. По онова време престъпността беше много голяма и него, младия редактор в градски вестник в Подмосковието, през нощта го нападнаха и убиха, за да го ограбят. Това не е единствената трагедия, която преживях, но според мен една от най-големите беди е общото обедняване на народа.  Да вземем например родното ми село на брега на Байкал. Най-красивите места, световно известно езеро, днес много туристи посещават този край, а селото ни е едно от най-бедните. Няма поминък, хората се мотаят без работа, живеят много тежко и лошо. А там са моите роднини, приятели и близки. Израснал съм там в семейство, където бяхме 8 деца. Представете си на тази красива територия има единствено много бедни села. Нима това не е трагедия? И всичко това намира място в стиховете ми. Особено в тези, които написах през 90-те години. Те са трагични и много тъжни. Разбира се, сред този мрак все пак душата вижда светлина пред себе си. Правилно отбелязахте във въпроса си, че човек е достатъчно богато същество и душата му страда заради това, че на родна земя не всичко е както трябва, но същевременно душата вярва в бъдещето. Дори имам такъв стих, в който казвам, че душата трябва да води читателя към светлината, а книгата ми се казва „Път към светлината“.

Всеки, който посещава Русия, все иска да разгадае руската душа, а вие успяхте ли да го сторите?

Според силите ми и според разбиранията разбрах къде е силата й и къде са недостатъците. Не си мислете, че тя е идеална. Но си мисля, че такива писатели като Валентин Распутин много добре и ярко разкриват руския живот и душа. А това за нас, неговите приятели и колеги също е пример как трябва да пишем за нашия народ, за неговите герои. В неговите творби героите са все обикновени хора, а не някакви известни или велики личности. И когато четем произведеният му, виждаме какво духовно и нравствено богатство е събрано в тях. Това е пример за всички нас. И ако читателят открие в моите стихове такова отражение на руската душа, бих бил много щастлив.

Как ви е по-лесно да пишете за дивата красота на Сибир – в стихове или в проза?

Привикнал съм да пиша повече в стихове. Освен стихосбирките ми съм писал книги и в още две направления, ако мога така да кажа. Имам три големи книги, посветени на руската класика и за велики руски писатели. Едната е за великите руски поети, другата е за големите ни прозаици и третата за руските драматурзи. Те бяха преиздавани многократно и сега съм направил допълнения към тях. Второто направление, в което пиша, ми беше подсказано от издателство „Млада гвардия“ – серията „Животът на бележити хора“. Там излязоха книгите ми за Александър Вампилов и Валентин Распутин. А сега пиша за още един забележителен сибиряк – пианистът Денис Мацуев. И тъй като при него всичко е разписано по дати и часове, срещите ни са много трудни. В момента съм на фаза подготвителна работа. Но най-близко до мен е, разбира се, поезията.

А с какво обяснявате тази широка география на интересите ви?

В продължение на дълги години съм водил активен духовен живот, скоро ще стана на 80 години, и според мен този начин на живот го диктуват книгите и професионалните ми цели. Всичко това е благодарение на моя духовен живот. Пиша стихове, защото поезията ме влечеше още от училище. Прозата допълваше това, което не можех да кажа чрез стиховете. А колкото до това, че пиша за музиканти, може ад се обясни с моето влечение към музиката, като студент пет години свирих в оркестър.

Само любовта към Сибир, Байкал или нещо друго ви свързва с Валентин Распутин? И трудно ли се пише книга за него?

Освен че сме раснали на едни места и сме се учили в един университет, с него ме свързва и това, че семействата ни бяха почти еднакви – произхождахме от село, а родителите ни и предците ни бяха от обикновения народ. Но най-важното е нашите общи творчески цели. Неговата цел беше да казва истината, а не показва животът лъскав, да не го украсява, но и да не го принизява. А да разкаже истината за хората, с които се срещаше. Героите му винаги бяха с различни съдби и характер, но винаги са на показ и даваха на читателите истинската картина. Щастието е в разнообразието и може би поради това е много важно да разкажеш за даден човек така, че читателят да го разбере.

А трудно ли беше да сте приятел с такъв човек като Распутин?

О, много леко беше да имаш такъв приятел като него, но трябваше да му отговаряш. Ако хитруваш или дори в най-дребните случаи допуснеш предателство, той веднага го виждаше и с такива хора не дружеше.

Запознат ли сте с проекта „Сибирската Атлантида на Валентин Распутин“?

Не. Но има проект „Сибириада“, който включва издаването в 100 тома на най-добрите творби на сибирски и московски писатели, които са писали и пишат за Сибир, за да бъде представен той в своето могъщество и красота пред читателите. Осъществяването на серията „Сибириада“ вече е в ход. Там влизат и книги на Валентин Распутин. Включена е и моята поемата „Кладенецът на планетата“, посветена на Байкал, а и вероятно и стихотворения за Сибир.

Казвате, че днешното младо поколение е отровено. И все пак, знаят ли младите хора в Русия кой е Распутин и забравен ли е той?

Не бива да се приема, че цялата младеж е отровена. Дори в книгата ми цитирам откъс от разговор на Кожемяка с Распутин, който му казва, че вярва в младите хора, защото много от тях оценяват правилно обстановката в Русия. Във всеки случай той правеше много, за да може младежта да намери верния път, който би помогнал на цяла Русия да излезе от тежката ситуация. Той направи много и в Иркутск. По молба на Московския литературен институт там с него там проведохме два творчески семинара сред студенти задочници в Иркутския литературен институт. Това беше единственият експеримент в Русия. Ректорът на института и преподавателите смятаха, че ще е престижно в Иркутск да има Литературна школа „Распутин“. Валентин Григориевич водеше заниманията по проза, а аз по поезия. Наши възпитаници  - около 20 души, след това бързо станаха известни творци и членове на творчески съюзи. Аз присъствах на всяко занимание на семинара по проза и всички си записвахме всяка дума на Распутин. В книгата ми привеждам примери от тези занимания и разказвам как той четеше лекции, какво им казваше. Всичко изречено от него беше полезно не само за бъдещите творци, а и за журналистите.

В края на разговора ни ми се ще да ви питам нещо друго. Всеки от нас носи в сърцето си своята Матьора, Андрей Григориевич. Коя е вашата Матьора и простихте ли се вие с нея?

Задавате ми много важни въпроси. Не, аз не съм се простил с нея. Работата е в това, че написах цикъл почти документални разкази за родния ми край, където прекарах детството си. Кръстих книгата си „Моята Атлантида“. митичния остров с това име, който е потънал в океана, но нали и нашето детство с времето се оказва под неговите води. Но за нас, които сме преживели тези години и мигове, това е нашата Атлантида , земята, която не потъва във вълните на времето. Тя живее в нашите души и за това си мисля, че тази моя книга ще има своето продължение.

 

Снимки Иван Василев и архив

Сподели в
 

„Не бива да се равняваме само по Балканите, тук, на наша територия, а да се мерим и по европейските ценности, да гледаме напред и нагоре и то мащабно,” казва известният ни художник в специално интервю за сайта на СБЖ

18.05.2017/22:21

„Сега е дошло времето на майсторите в журналистиката. На тези, които не се огъват. Не се продават. Не превръщат таланта си нито в кесия, нито в тиня. Те ще определят посоката на писменото слово за десетилетия, дори столетие напред,” казва в специално интервю за сайта на СБЖ известната ни писателка.

15.05.2017/12:07

На 9-ти май се навършиха 72 години от края на най- унищожителната война в цялата история на човечеството. През последните години, най-напред в Русия, а след това и в редица други страни, се зароди инициатива, която придоби популярност с името „Безсмъртният полк”.

12.05.2017/19:59

Почти всеки град има своите хронисти. Някъде те са повече, другаде – по-малко. Краеведи, историци, учители, журналисти... Сред най-личните във Велико Търново е Кинка Панайотова.

12.05.2017/15:50

В деня на светите равноапостолни братя Кирил и Методий разговаряме с главния редактор на сп. „Черно и Бяло“ Станислава Пекова. Моментът не е много за разговори, защото Стаси, както и викат всички, бърза да гласи новия брой и се „разтроена“ между телефоните, които не спират да звънят, компютъра, на който редактира поредната статия, и, разбира се, да отговаря на въпросите ми.

11.05.2017/21:14

 Акценти и позиции

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова изпрати писмо до председателите на журналистическите дружества на СБЖ, в което са описани възможностите за почивка на съюзните членове в Международния дом на журналистите във Варна през 2017 г.

16.05.2017 /17:52

Световният ден на свободата на печата събра на организирана от Съюза на българските журналисти конференция колеги, преподаватели, студенти по журналистика. Естествено беше събитието да се състои в дома на свободното слово, какъвто от години е СБЖ. Затова и залата на Пресклуб „Журналист“ беше препълнена.

03.05.2017 /18:09

ЕС осъжда нарастващия брой заплахи и нарушения срещу журналисти. Това се посочва в изявление на върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини по повод Международния ден на свободата на печата.

02.05.2017 /18:17

 Мнения

Уважаеми колеги от всички мобилни оператори по света и най-вече у нас. Декларирам на всеослушание: Аз не искам смартфон! Моля ви, не ми изпращайте никакви оферти. Па било то и за 1 /един/ лев.

25.04.2017 /08:20 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

„Заблуждава ни ослепяващо невежество. О, окаяни смъртни, отворете си очите!” Тези думи на Леонардо Да Винчи идват наум на фона на два актуални медийни сюжета - обвиненията между колеги от Нова телевизия и интригата между издателя на в. „Сега” и главния прокурор

20.04.2017 /14:40 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 25 гости

Бързи връзки