Андрей Румянцев: Земята, която не потъва във вълните на времето, живее в нашите души

19.03.2017 /18:57 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Андрей Румянцев

Да се срещнеш и разговаряш с руския писател и журналист Андрей Румянцев е повече от късмет и удоволствие. Роден на брега на славното и свещено море Байкал, той носи в душата си не само неговата шир, но и дивата и велика красота на Сибир.

И като всеки сибиряк, и Андрей Григориевич е влюбен в него, а това най-вече си личи от много стихосбирки и книги, които той е му е посветил. Възпитаник на Иркутския университет, където по негово време следват едни от най-големите руски и световни имена в литературата и драматургията, като Валентин Распутин, , Александър Вампилов и др.

Кариерата на Румянцев започва в журналистиката, на която посвещава много десетилетия от живота си; само за малко работи в Москва и отново се връща в родния Сибир като редактор в печатни издания, телевизията и радиото. Над 40 години Андрей Григориевич е член на Съюза на журналистите на Русия, а така също и на Съюза на писателите. Носител е на званието Народен поет на Бурятия и за него има заснет документален филм „Пътят към светлината“, създаден в рамките на проекта „Памет. Незабравените земляци“.

Дългогодишно приятелство го свързва с емблемата на руската литература Валентин Распутин. На него той посвещава своята книга „Валентин Распутин“, която представи и в България по повод дните, посветени на 80-годишнината от рождението на майстора на селската проза, когото друг титан на руската и световна литература Александър Солженицин много обичаше и наричаше моралист.

Андрей Румянцев и неговата дъщеря Олга бяха в България по покана на Станка Шопова, президент на фондация „Устойчиво развитие на България“, за да участват в празнуването на годишнината на Валентин Распутин.

Да си призная, с нетърпение очаквах да се срещна с Андрей Григориевич, защото няма нищо по-радостно от това от първа ръка да чуеш нещо повече за любимия на много българи писател, какъвто е Валентин Распутин. С него се срещнахме в СБЖ и той разказа за сайта на Съюза несамо за приятелството си с Распутин, но и за своя път в голямата литература и журналистика.

Доколкото знам, Андрей Григориевич, вие сте започнали творческия си път като журналист, след това ставате член на Съюза на писателите. Какво ви даде опитът за бъдещото ви развитие в дълбоките води на поезията и литературата? Работейки във вестници и в телевизията, какво научихте за живота и хората?

Да си призная, започнах още от ученическите си години - пишех стихове и избрах Филологическия факултет в Иркутсткия университет именно поради тази причина – да стана писател. В нашия Източен Сибир писателите преди всичко са завършвали този ВУЗ. И там всички мои очаквания се сбъднаха. В него учеха колеги, които след това станаха известни писатели като Валентин Распутин, който беше с една година по-голям от мен. С него живеехме в една стая в студентското общежитие, а в моята група учехме с бъдещия голям драматург Александър Вампилов. След много години написах книги и за двамата в библиотека „Животът на бележити хора“.

Филолозите, които завършваха Иркутския университет, всички мечтаеха да стана журналисти. така че по-голямата част от нас, след като се дипломирахме, започнахме в тази професия. Валентин Распутин, Александър Вампилов, а и аз също. Мен ме изпратиха в Бурятия и започнах работа там в младежкия вестник. В това време приятелите ми Распутин и Вампилов също работеха в младежкото издание в Иркутск. В този смисъл тримата бяхме колеги. В Бурятия работих почти 30 години. Започнах като кореспондент, а след това бях редактор в различни издания, след което ме изпратиха в отдел „Журналистика“ при ЦК на партията. След като се завърнах в Сибир, оглавих Комитета за телевизия и радио. А какво ми даде журналистиката? На първо място, моите пътувания из огромната сибирска земя ми дадоха много впечатления за живота. Срещах се с много хора – обикновени, ръководители на различни големи предприятия, хора, изгубени в живота и такива, които имаха своята си цел. За един писател това е необикновено съкровище. Разбира се, работата във вестника, а и в телевизията или радиото е някак си с един нивелиран, опростен език, а художествените произведения изискват сочен, богат език. Та в този смисъл журналистиката някак си пречеше. Но когато си излязъл от средата на народа, то и езикът се е съхранил у теб. Това може да се види много ясно в творчеството на Валентин Распутин, и той отдаде немалко години на журналистиката и въпреки това неговият език е сочен, народен, усвоен прекрасно и предаден по този начин. И аз в стиховете си, в прозата си, а и в очерците си, разбира се, също се стараех да съхраня прекрасния и богат народен език.

Вероятно следите съвременната журналистика и за това ми се ще да науча за вашето мнение по актуалните проблеми в нашия занаят днес. Сега усилено се говори за т. нар. фалшиви новини. Как мислите, имат ли те място в съвременната журналистика?

В Русия също в момента се появи този вид журналистика и тя някак си се налага в днешния вкус, който, за съжаление, е много нисък в нравствено и културно отношение. Работата е там, че след тези изминали над 27 години от 90-те години, когато строят в страната ни беше сменен, както и животът, то вестниците, телевизията, радиото започнаха активно да се ориентират към вкуса на масовия читател, който за съжаление вече почти не отваря да прочете книга, а само търси да се забавлява с развлекателни програми и четива. Това нравствено и културно опростяване се усеща осезателно в Русия. И поради това в журналистиката днес като че ли се очертават две направления – такова, в което работещите се отнасят сериозно към професията си и са убедени, че трябва чрез нея да извисяват човека, да разказват за важните неща в живота и поради това ориентират своите материали към тази аудитория. Но голяма част от журналистите, колкото и да е тъжна тази моя констатация, предпочитат ниския вкус на читателите и зрителите. Това, разбира се, от една страна като че ли разлага обществото, и въпреки това този вид писания и предавания са много търсени. Тук се сещам, че и Рим загина заради нравственото разложение. Затова мисля, че няма бъдеще за този вид журналистика. Смятам обаче, че все повече обществото започва да разбира, че вече е нужна друг вид журналистика, която да не поднася лъжливи новини, за да вкарва в заблуждение и читатели, и зрители.

А прави ли са политиците като казват,че днес журналистите са тези, които са започнали да водят хибридни войни?

В това има истина. Много от журналистите се изхранват покрай богатите, от олигарсите, в техните офиси и фирми, и поради това работят предимно за тях. А какво означава да угаждаш на олигарсите? Те искат да извлекат за себе си някакви ползи от днешната ситуация. Те не се съобразяват с държавните интереси, те гонят само личните. Затова и журналистиката, която услужливо им угажда, действа разлагащо и тя няма никакво бъдеще, защото в един момент народът ще си каже думата. Да, тези журналисти разпалват страстите, дори могат да обърнат политическите събития и да ги отразяват както на тях им се иска и според дадената им поръчка, но все пак държавните интереси са тези, които диктуват, имат своя път и ако наистина журналистите обичат страната си, ако вижда трезво бъдещето, то те трябва да изхождат от националните интереси на своята страна. Мисля, че в България също има честни журналисти, които добре знаят в какво е щастието и бъдещето на народа. И ако журналистите работят в тази посока, то техният труд и публикации ще бъдат търсени и оценени по достойнство.

За вас, Андрей Григориевич, казват, че у себе си сте събрали всичко светло и добро, което животът дава, и едновременно всичко горчиво, което той поднася. Как успяхте да се слеете с руската съдба и да я опознаете толкова дълбоко?

Благодаря ви за прекрасния въпрос. Работата е в това, че животът понякога е като цар над нас и ни поднася прекрасни царски подаръци, а следващия път може да ни поднесе жесток урок. При мен в живота и в книгите ми е така. Издал съм над 30 поетични книги и ако погледнем стиховете в тях, там има усещане за щастие - например от срещата си с някоя жена, от раждането на дете, от пътя, който си избрал, и същевременно има усещане за загуби, било то общонационални или семейни, или пък лични. Например, в началото на 90-те години синът ми загина. Беше журналист. По онова време престъпността беше много голяма и него, младия редактор в градски вестник в Подмосковието, през нощта го нападнаха и убиха, за да го ограбят. Това не е единствената трагедия, която преживях, но според мен една от най-големите беди е общото обедняване на народа.  Да вземем например родното ми село на брега на Байкал. Най-красивите места, световно известно езеро, днес много туристи посещават този край, а селото ни е едно от най-бедните. Няма поминък, хората се мотаят без работа, живеят много тежко и лошо. А там са моите роднини, приятели и близки. Израснал съм там в семейство, където бяхме 8 деца. Представете си на тази красива територия има единствено много бедни села. Нима това не е трагедия? И всичко това намира място в стиховете ми. Особено в тези, които написах през 90-те години. Те са трагични и много тъжни. Разбира се, сред този мрак все пак душата вижда светлина пред себе си. Правилно отбелязахте във въпроса си, че човек е достатъчно богато същество и душата му страда заради това, че на родна земя не всичко е както трябва, но същевременно душата вярва в бъдещето. Дори имам такъв стих, в който казвам, че душата трябва да води читателя към светлината, а книгата ми се казва „Път към светлината“.

Всеки, който посещава Русия, все иска да разгадае руската душа, а вие успяхте ли да го сторите?

Според силите ми и според разбиранията разбрах къде е силата й и къде са недостатъците. Не си мислете, че тя е идеална. Но си мисля, че такива писатели като Валентин Распутин много добре и ярко разкриват руския живот и душа. А това за нас, неговите приятели и колеги също е пример как трябва да пишем за нашия народ, за неговите герои. В неговите творби героите са все обикновени хора, а не някакви известни или велики личности. И когато четем произведеният му, виждаме какво духовно и нравствено богатство е събрано в тях. Това е пример за всички нас. И ако читателят открие в моите стихове такова отражение на руската душа, бих бил много щастлив.

Как ви е по-лесно да пишете за дивата красота на Сибир – в стихове или в проза?

Привикнал съм да пиша повече в стихове. Освен стихосбирките ми съм писал книги и в още две направления, ако мога така да кажа. Имам три големи книги, посветени на руската класика и за велики руски писатели. Едната е за великите руски поети, другата е за големите ни прозаици и третата за руските драматурзи. Те бяха преиздавани многократно и сега съм направил допълнения към тях. Второто направление, в което пиша, ми беше подсказано от издателство „Млада гвардия“ – серията „Животът на бележити хора“. Там излязоха книгите ми за Александър Вампилов и Валентин Распутин. А сега пиша за още един забележителен сибиряк – пианистът Денис Мацуев. И тъй като при него всичко е разписано по дати и часове, срещите ни са много трудни. В момента съм на фаза подготвителна работа. Но най-близко до мен е, разбира се, поезията.

А с какво обяснявате тази широка география на интересите ви?

В продължение на дълги години съм водил активен духовен живот, скоро ще стана на 80 години, и според мен този начин на живот го диктуват книгите и професионалните ми цели. Всичко това е благодарение на моя духовен живот. Пиша стихове, защото поезията ме влечеше още от училище. Прозата допълваше това, което не можех да кажа чрез стиховете. А колкото до това, че пиша за музиканти, може ад се обясни с моето влечение към музиката, като студент пет години свирих в оркестър.

Само любовта към Сибир, Байкал или нещо друго ви свързва с Валентин Распутин? И трудно ли се пише книга за него?

Освен че сме раснали на едни места и сме се учили в един университет, с него ме свързва и това, че семействата ни бяха почти еднакви – произхождахме от село, а родителите ни и предците ни бяха от обикновения народ. Но най-важното е нашите общи творчески цели. Неговата цел беше да казва истината, а не показва животът лъскав, да не го украсява, но и да не го принизява. А да разкаже истината за хората, с които се срещаше. Героите му винаги бяха с различни съдби и характер, но винаги са на показ и даваха на читателите истинската картина. Щастието е в разнообразието и може би поради това е много важно да разкажеш за даден човек така, че читателят да го разбере.

А трудно ли беше да сте приятел с такъв човек като Распутин?

О, много леко беше да имаш такъв приятел като него, но трябваше да му отговаряш. Ако хитруваш или дори в най-дребните случаи допуснеш предателство, той веднага го виждаше и с такива хора не дружеше.

Запознат ли сте с проекта „Сибирската Атлантида на Валентин Распутин“?

Не. Но има проект „Сибириада“, който включва издаването в 100 тома на най-добрите творби на сибирски и московски писатели, които са писали и пишат за Сибир, за да бъде представен той в своето могъщество и красота пред читателите. Осъществяването на серията „Сибириада“ вече е в ход. Там влизат и книги на Валентин Распутин. Включена е и моята поемата „Кладенецът на планетата“, посветена на Байкал, а и вероятно и стихотворения за Сибир.

Казвате, че днешното младо поколение е отровено. И все пак, знаят ли младите хора в Русия кой е Распутин и забравен ли е той?

Не бива да се приема, че цялата младеж е отровена. Дори в книгата ми цитирам откъс от разговор на Кожемяка с Распутин, който му казва, че вярва в младите хора, защото много от тях оценяват правилно обстановката в Русия. Във всеки случай той правеше много, за да може младежта да намери верния път, който би помогнал на цяла Русия да излезе от тежката ситуация. Той направи много и в Иркутск. По молба на Московския литературен институт там с него там проведохме два творчески семинара сред студенти задочници в Иркутския литературен институт. Това беше единственият експеримент в Русия. Ректорът на института и преподавателите смятаха, че ще е престижно в Иркутск да има Литературна школа „Распутин“. Валентин Григориевич водеше заниманията по проза, а аз по поезия. Наши възпитаници  - около 20 души, след това бързо станаха известни творци и членове на творчески съюзи. Аз присъствах на всяко занимание на семинара по проза и всички си записвахме всяка дума на Распутин. В книгата ми привеждам примери от тези занимания и разказвам как той четеше лекции, какво им казваше. Всичко изречено от него беше полезно не само за бъдещите творци, а и за журналистите.

В края на разговора ни ми се ще да ви питам нещо друго. Всеки от нас носи в сърцето си своята Матьора, Андрей Григориевич. Коя е вашата Матьора и простихте ли се вие с нея?

Задавате ми много важни въпроси. Не, аз не съм се простил с нея. Работата е в това, че написах цикъл почти документални разкази за родния ми край, където прекарах детството си. Кръстих книгата си „Моята Атлантида“. митичния остров с това име, който е потънал в океана, но нали и нашето детство с времето се оказва под неговите води. Но за нас, които сме преживели тези години и мигове, това е нашата Атлантида , земята, която не потъва във вълните на времето. Тя живее в нашите души и за това си мисля, че тази моя книга ще има своето продължение.

 

Снимки Иван Василев и архив

Сподели в
 

По покана на СБЖ в България гостува делегация на журналисти от Тюменска област, водени от съветника на губернатора Александър Новопашин. Поводът за посещението е провеждането на втория етап от Форума за славянската писменост и култура във Варна, чието начало беше през май в Тюмен.

24.06.2017/17:21

Известният ни автор на песни, изпълнител и актьор споделя в интервюто си и следното: „Каквото и да правя, правя го честно, докрай. Без слагане и харесване на всяка цена”.

20.06.2017/12:11

Олег Дроздов е издател със солиден опит зад гърба си. Той поема щафетата от своите родители и се отдава на тази благородна дейност – да издава книгите на известни и млади, едва прохождащи в голямата литература автори от Мурманска област. Неговото издателство „Дроздов на Мурмане“ е вече с авторитет в този бранш и винаги присъства и се ползва с огромен интерес на редовните панаири на книгата в Москва.

17.06.2017/18:08

Срещата ми с нея ме накара да си припомня една българска хубава песен - „Слънчево момиче“. Тя като че ли е писана за Евелина Павлова, която ми е трудно да си представя разгневена или сърдита, защото на лицето й винаги грее усмивка и с нея много бързо печели хората. Водещата на предаването по Нова тв „Аз обичам България“ е от онази порода хора, които те печелят на секундата и усещането ти е, че се познаваш с тях от сто години.

16.06.2017/21:34

Когато чуем, че българска творба е вдигнала шум в чужбина или е номинирана на някой престижен фестивал, се радваме, като че ли с нас се е случило това, защото знаем как днес се прави в България качествено изкуство и на какво са подложени творците, за да сътворят нещо качествено и забелязващо се.

12.06.2017/11:37

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Комисията по журналистическа етика на СБЖ излезе със становище по повод изложението на отговорния редактор на сайта на СБЖ Къдринка Къдринова, сезирала Комисията за заплахи, отправени към нея от члена на СЕМ Бетина Жотева по време на заседание на Комисията по културата и медиите към Народното събрание на 15 юни 2017 г.

23.06.2017 /15:56

„Интеграцията ни в ЕС изисква комуникация, а не изолация. Неприемливо е в навечерието на Българското председателство на съвета на ЕС да се обсъжда идеята за закриването на „Радио България”.” Това заяви държавният глава на среща с журналисти от предванията на БНР за чужбина. Александър Велев спря реформата си и обеща "обществена дискусия"

16.06.2017 /17:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова изпрати писмо до председателите на журналистическите дружества на СБЖ, в което са описани възможностите за почивка на съюзните членове в Международния дом на журналистите във Варна през 2017 г.

16.06.2017 /17:10

 Мнения

Последният медиен скандал, при който член на Съвета за електронни медии (СЕМ) без всякакви задръжки заплаши публично журналист, е сериозно доказателство, че отреденото ни от класацията на „Репортери без граници“ 109-о място по свобода на словото е реално. Както се казва, и това ни е много.

23.06.2017 /20:16 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

В бъдеще историците може и да не са единодушни кога е възникнал авторитаризмът в Турция. Но със сигурност ще знаят как той се е утвърдил. Защото има огромно количество свидетелства, които го доказват.

16.06.2017 /16:00 | Автор: Мехмед Юмер, главен редактор на двуезичния вестник „Седмичен обзор“ | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 17 гости

Бързи връзки