Иглика Трифонова: Антарктида е магия, която не може да се обясни

16.03.2017 /10:35 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Иглика Трифонова в Антарктида

Познавам я отдавна. Както с всички останали колеги се опознавахме в крачка – по време на събития и най-вече в парламента, чиято работа следяхме под лупа. Когато за първи път я мернах в кулоарите на НС преди години, не знам защо, но си спомних за героинята на Ханс Кристиян Андерсен Палечка. Дребна, елегантна и с голям фотоапарат в ръце Иглика Трифонова следеше какво се случваше.

През годините пътищата ни се разделиха, но когато разбрах, че тя се е посветила да търси тайните на Седмия континент, се свързах с нея с молба да разкаже за сайта на СБЖ своите преживявания и впечатления, които не са привилегия за всеки. И тя го направи след като се върна за пореден път от Антарктида – нейната голяма любов. Но преди всичко да ви я представя.

С една друга българка, утвърдила се несамо в родното, но и в световното кино носят еднакви имена. Може би има и нещо сродно в това, че и двете се занимават със снимане, но докато едната разказва живота чрез филмите си, то другата търси неговите нови измерения на края на света и чрез фотообектива.     

Иглика Трифонова е професионален фотограф с над 20-годишен опит. Работила е в различни вестници и списания като фотограф и журналист, както и като парламентарен фоторепортер. Нейни снимки са публикувани многократно в български издания, както и в испанското списание "Дон Балон", в руското списание "Экология и жизнь", в българското издание на "National Geographic". Иглика участва като фотограф и член на научен екип в четири български експедиции до Антарктида,

Зад гърба си има четири самостоятелни фотоизложби в България и в Русия, както и шест участия в колективни фотографски и живописни изложби. През 1993 г. печели награда за най-добра снимка на годината, а през 1998 г. и награда за млади живописци. Член е на Българския антарктически институт и на Съюза на българските журналисти. От 2012 г. и председател на българския клон на световната Асоциация на младите полярни изследователи (АПЕКС).

За да си говорим за леденото спокойствие на Антарктида и за преживяванията на пилигримите по Пътя до Сантяго де Компостела се срещаме с Иглика в градинката пред „Кристал“. Искаше ни се някак да докараме „декора“ да този на далечната земя, но уви, нали се сещате, че в центъра на София трудно това може да се постигне, па макар и в един от последните зимни дни, когато снежецът беше поръсил София.

И тази година стъпи на земята, или по-точно на ледовете в Антарктида. Каква беше целта на сегашното ти пътуване до там и какво ни донесе като впечатления и преживявания, Иглика?

Имах щастието да съм член на 25-тата юбилейна антарктическа експедиция и за четвърти път стъпих на Ледения континент. Обект на моята дейност бяха отново хората на Антарктида, продължих да работя по започнатия миналата година психологически проект за изследване на промените в човешкия характер в екстремни условия. Но все пак аз съм преди всичко фотограф и моят верен приятел, фотоапаратът, беше постоянно с мен. Опитахме се заедно да имаме „фотослука”. За съжаление тази година престоят ми беше кратък, корабът на отиване закъсня, а на връщане ни взе по-рано поради лоши метеорологични условия и не можах да снимам толкова, колкото ми се искаше. Но на Антарктида никога не се знае кой ден ти е последен, така че се постарах да отворя всичките си сетива и да усетя максимално това любимо за мен място. А това, което човек носи оттам, е щастието, че си се докоснал до най-дивото и най-магичното място на Земята.

Но нека те върна към 2016 –та, която ще бъде запомнена в хилядолетната история на поклонничеството до Сантяго де Компостела в Испания като годината, в която се проведе най-дългото Камино де Сантяго в света – точно 14 075 км. Началната точка е остров Дисепшън, Антарктида, а крайната – прочутата катедрала в Сантяго де Компостела, където са погребани мощите на свети Яков Зеведеев. Какво е да си сред малцината, които го изминаха, Иглика? Как се промени животът ти?

Да извървиш Камино де Сантяго винаги е много специално и духовно преживяване, за мен това е осмо ходене по пътищата на вярата в Испания, но винаги много се вълнувам. Този път се почувствах странно - едновременно и на Антарктида, и в Испания, защото вървях с антарктически приятели, с които заедно преминахме през несгодите на Ледения континент, виждах същите лица, същите усмивки, но сега споделяхме различно преживяване. В моето съзнание двете места са свързани отдавна - да стигна до Антарктида и да вървя по Камино де Сантяго бяха двете ми най-големи мечти. Именно в параклиса „Св.Иван Рилски“ на българската база в Антарктида научих за Камино.

За него ми разказа биоложката Елмира Тракийска, на която помагах да изследва пингвините. Така стана, че с нея и с командира на испанската антарктическа база изминахме и първото ми Камино през 2009 година, 800 км пеш от френската граница в Пиренеите до Сантяго де Компостела. Смятам, че наистина човек се връща променен след Камино – това е път навътре в себе си, ставаш част от пилигримската общност, смиряваш се, виждаш, че доброто у хората още съществува - случвало ми се е местни хора да ми дадат безплатно подслон за през нощта и да споделят вечерята си с мен - както е било в древни времена. Част от традициите на поклонническия път са запазени и до днес – като например красивият документ Компостелана, написан на латински език, който ти издават в Сантяго де Компостела след края на пътя и с него ти се опрощават всички грехове. А сега поради факта, че Антарктическо Камино се правеше за първи път в света, документът беше специален, пилигримският ми паспорт беше с пингвин с пилигримска шапка на главата, имахме и специална меса в катедралата, и съм горда, че бях единственият чужденец, участвал в това историческо поклонничество. С антарктическите моряци и учени бяхме голяма група и ни се наложи да преспиваме на постелки на пода в различни стари манастири. Беше доста неудобно, влажно, повечето сгради бяха от ХІІ-ХІV век и се почувствах като поклонниците преди векове, беше като връщане назад във времето.

Какво се крие в това да си пилигрим в ХХІ век? Различното и общото между първопроходците и днешните пилигрими?

През XXI век е значително по-лесно и по-безопасно, защото преди 1000 г., когато започва пилигримството към Компостела, Пътят е криел рискове за живота на поклонниците – я от крадци и убийци, я от гладни вълци. Днес във всяко село или град по Камино има албергета – туристически спални и хотели, ресторантите предлагат специално по-евтино меню за пилигрими, а пътят е обозначен с жълти стрелки и мида – символите на Сантяго, така че е почти невъзможно да се загубиш. Но мисля, че ползите от изминаването на Пътя не са се променили през вековете. В усамотението си поклонникът поглежда живота си отстрани, преподрежда го според истински важните неща, научава много за себе си и за вътрешните си граници, които с изненада открива, че е в състояние да прекрачи. В крайна сметка след такова пътешествие си по-силен, по-смирен, по-щастлив и умееш да се радваш на малките неща в живота.

Защо Антарктида? Участвала си като фотограф и член на биоложки екип в четири български експедиции там. Само авантюрата ли те заведе, или има нещо друго? Имаше ли „пръст“ журналистическото любопитство и донесе ли ти професионално задоволство?

А защо не? Преди век френският полярен изследовател Жан Батист Шарко отговорил на същия въпрос като кръстил кораба за антарктическата си експедиция точно така - „Pourqois pas” . Защо не? Може ли да се обясни любовта? В основата на моята лична история бяха увлекателните истории на проф. Пимпирев и други български полярници, с които съдбата ме срещна преди години. Непознатият, опасен и прекрасен свят, който те описваха, отне съня ми, привличаше ме като магнит и мечтаех да го видя, да се докосна до него, да го снимам. Не вярвам в случайностите, това беше една от онези съдбовни срещи, които променят живота на човека завинаги. И понеже мечтите се сбъдват, когато дълго време не ги забравяш, дойде мигът, в който с Антарктида се срещнахме лице в лице и аз се влюбих в нея фатално и завинаги. Винаги ще я обичам, винаги ще искам да се върна и винаги ще съм свързана с нея по някакъв начин, дори и от разстояние. Вероятно в мен има доза авантюризъм, за любопитството съм сигурна. Но има и доста инат, за да не се откажа от мечтата си толкова години, а толкова хора се опитаха да ме убедят, че нямам шанс да я сбъдна. Когато за първи път стъпих на Антарктида имах усещането, че за мен няма невъзможни неща, предполагам същото изпитват алпинистите като качат някой много труден и опасен връх.

Какво искаше да откриеш ново, непознато като преживяване? Кое беше твоето откритие?

Първият път не знаех какво ме очаква, дори се радвам, че заминах без очаквания. Така умът ми остана отворен да възприеме новото по-пълно, без да се ограничава и разочарова, ако нещо не се получи. Можах да се радвам и възхищавам на всичко, което ме заобикаляше, и бях безкрайно щастлива. Тази чиста детска радост от живота, от природата и от срещите с хората се старая да запазя и днес, всеки ден, във всяка една ситуация. Тя е скритата частичка Антарктида, която живее вътре в мен. Открих, че там човекът и природата са в божествена хармония, която е възможна само много далеч от цивилизацията, че животните не се страхуват от нас, че всичко наоколо е живо и има собствена енергия – и камъните, и ледът, и океана, облаците...

Усетих чистотата и искреността между хората, която е ежедневие на Антарктида и е такава рядкост в цивилизацията. Всеки път, когато съм на тази чиста земя, душата ми се окъпва и измива от всичко грозно и лошо и се изпълва с любов.

Може ли Леденият континент да обогатява човека духовно? И с какво?

Антарктида е магия, която не може да се обясни, само да се почувства. Моето усещане там е, че Господ е на една ръка разстояние, че молитвите стигат директно до него, аз често посещавам красивия зографисан параклис, който имаме на базата. Така мога да запаля свещичка, да се помоля и да пратя положителна енергия на близките си, които са толкова далече, че почти една цяла земя ни дели. Но за щастие там е идеалното общество, където хората се разбират без думи и си помагат. Където науката, приятелството и опазването на природата са по-важни от всичко, където парите нямат значение, и хора и животни живеят в хармония заедно. Антарктида вади на показ най-добрите качества на хората, те са в мир със самите себе си и затова на повечето полярници, включително и на мен, не ни се връща оттам.

Чувството, което те владее, когато си в компанията на „жителите“ на „Седмия континент“ – пингвините, и какво е усещането да „чуваш“ леденото мълчание и пред погледа ти да има само ледове? С кого се разбираш по-добре – с хората или пингвините и кои са по-добрите учители?

Абсолютна свобода, благоговение и смирение пред майката –природа. Щастие, че си там и любов към целия свят – това чувствам, когато пред очите ми са ледникът и айсбергите, окъпани в цвят на фона на залязващото слънце; когато чувам граченето на пингвините по брега или похъркването на тюлените; когато вятърът свисти, а генераторът, който ни носи топлина и светлина в базата, успокоително бучи. Антарктида е калейдоскоп от постоянно променящи се гледки и звуци, които насищат сетивата и остават запечатани в теб завинаги. Моето „фотооко“ често се заглежда в социалния живот на пингвините, в мързеливото спокойствие на тюлените, в размаха на крилете на птиците, във впечатляващата поява на китовите опашки във водите на българския залив. Ставаш философ и съзерцател, а тогава се разбираш добре с всички и осъзнаваш, че всеки може да ти бъде учител. Дори малкият невинен пингвин, който те гледа изпитателно, но не се страхува от теб, защото не знае какво е човек.

Между другото, знаеш ли други журналисти, които да са като теб вече свои хора в Антарктида, и имате ли съвместни идеи и проекти?

Разбира се, в почти всяка българска експедиция до Антарктида има журналисти и хора на изкуството. Доколкото знам, първопроходецът е Елена Йончева, тя е била част още от първите експедиции, когато условията са били доста тежки, а българската база е била само един малък фургон, кацнал на самотния бряг на о. Ливингстън. През последните години с нас бяха Цветелина Атанасова от БНТ, която направи 4-5 филма, Живко Константинов от Нова телевизия с два филма, Георги Тошев от БТВ също с чудесен филм, операторът Емилиян Динов дори взе награда за неговия филм, Пламен Енчев от „Труд” и др. Сигурна съм, че всеки един от тях се чувства „свой” там и иска да се върне отново, както и аз. Поради динамиката на журналистическата работа е трудно да се правят планове за съвместни проекти, особено когато медиите са конкурентни, но приятелството помежду ни остава и кой знае дали един ден няма да се роди някоя щура обща идея.

Кое е най-силното качество, което трябва да притежава човек,  докато е на Антарктида?

Хората, които работят на Ледения континент, се избират не само по професионалните им качества, изключително важно е какви са човешките им характеристики - да са силни духом, с позитивна нагласа към живота и да могат да живеят и работят в колектив. Защото в този отдалечен от нашата България "Биг Брадър" няма излизане от къщата като не се разбираш със съквартирантите. Около теб е каменният бряг и най-близката цивилизация е на 1000 км по вода. Физическата подготовка е важна, но не е определяща. А чувството за хумор е задължително , никъде другаде в живота си не съм се смяла толкова много колкото там, вицовете и смешните истории обикновено започват още от закуска, та чак до късна вечер. Общуването с весели хора е здраве, може би затова и там не боледуваме.

 

Има ли нещо, което да те изненадва при поредното ти стъпване на бреговете на антарктическа земя и за какви изпитания там не се чувстваш подготвена?

Почти нищо не може да ме изненада, защото там вече се чувствам „у дома“. На „българската Антарктида“ има толкова топлота и чистота в отношенията между хората, които съвсем естествено си помагат и се грижат един за друг, че в такава среда е лесно и невероятно хубаво да се живее, а изпитанията посрещаш с усмивка. Това, за което не бях подготвена, но съм безкрайно благодарна на съдбата, е, че срещнах там толкова много приятели за цял живот, които днес са моето голямо второ семейство. Затова представата ми за Антарктида днес е неразделима смесица от студената й красота и топлите контакти с хората там.

Трудни ли са крачките от „края на света“ до непознатата земя Антарктида? И оттам – до Сантяго де Компостела?

Когато сърцето те води, и морето е до колене. За да стигнеш до Антарктида, трябва да прекрачиш края на познатия свят, южните градове Ушуая и Пунта Аренас, наричани „фин дел мундо” - и да стъпиш в непознатото. Там, където Тихият и Атлантическият океан се събират. Това е проливът Дрейк, който се слави с най-бурните води на Земята. Преди векове всеки моряк, оцелял при минаване през пролива, е имал огромната привилегия да не си сваля шапката в присъствието на английската кралица. Днес корабите, които плават в тези води, изчакват благоприятните прогнози за времето и имат строги мерки за безопасност, защото при силното клатене човек може сериозно да се контузи, да бъде ударен от падащи предмети или дори да падне зад борда, а морската болест е само един от многото проблеми, които те дебнат по пътя. Но знаеш, че си струва да минеш през всичко това, когато видиш южната красавица Антарктида и тя плени сърцето ти завинаги. А стигнал ли си веднъж отвъд „края“ на физическия свят, не е никак трудно да потърсиш и духовния път навътре в себе си, което става най-лесно по Камино де Сантяго.

 

Разкажи повече за дейността на Асоциация на младите полярни изследователи (АПЕКС), на чийто български клон си председател.

За моя радост Асоциацията на младите полярни изследователи (АПЕКС България) работи активно вече няколко години и у нас. Създадохме я като клон на APECS International - световна младежка научна организация, в която членуват над 5000 млади полярни учени от 81 държава. Заедно всички ние градим мрежа от млади изследователи в целия свят, които ги е грижа за бъдещето на планетата, които изучават полюсите и мислят как да разрешат проблемите там. АПЕКС България работи изцяло в обществена полза и на доброволни начала, в тясно сътрудничество с Българския антарктически институт. Членовете ни са основно докторанти и преподаватели от различни университети, като целта ни е да повишаваме интереса и знанията на децата към полярните региони и тяхното опазване с лекции, изложби, игри и работилници, а също и да създадем възможности за младите български учени да изследват Ледения континент и да обменят опит със своите колеги-полярници по света.

Какво ти дават многобройните срещи с учениците и за какво най-често те разпитват те и успяваш ли да ги запалиш по идеята за „Седмия континент“?

Зареждат ме изключително много, защото лекциите ми са много визуални, със снимки и филмчета, и виждам как светят очите на децата, как задават въпроси, как искат още и още да им разказвам и показвам. Понякога при мен идват родители, които ми преповтарят цели мои изречения, които съм казала по време на лекциите, децата са ги запомнили и са ги разказали вкъщи. Това ми дава вярата, че семенцето на мечтата да видят Антарктида на живо е посято в тях и някой ден у някого то ще покълне, точно както стана с мен. Най-често питат за пингвините, а също и как могат да стигнат до Антарктида, какво могат да правят там и се интересуват от професиите на учените, които работят на Ледения континент.

Вероятно и за теб, както и за мнозина, борбата с глобалното затопляне се е превърнала в мисия. Как лично Иглика Трифонова се е ангажирала с предотвратяването на този глобален проблем?

Иглика Трифонова сама не би могла да направи нищо, но заедно с колегите млади учени от АПЕКС България сме непрекъснато сред децата - в училищата, в детските градини, навсякъде, където знанието за Арктика и Антарктика е желано. Искаме да събудим у тях съзнанието, че Земята ни е жива и трябва да я пазим, че нейното бъдеще зависи от нас, а полярните региони, които са лакмус за климата на цялата земя, са особено важни. Не сме броили колко хора са участвали в нашите инициативи, идват цели класове с учителите, родители с децата си, на всички обръщаме специално внимание, разказваме, показваме, искаме да докоснем сърцата и вярваме, че от тях един ден ще излязат новите поколения български полярници.

Мечтател ли си и сбъдват ли се мечтите ти? Разбрах, че споделяш житейската философия на Джеймс Дийн: „Мечтай, сякаш ще живееш вечно. Живей, сякаш ще умреш днес.“ Как го осъществяваш в ежедневието си?

Много голям мечтател съм, постоянно ми се раждат нови и нови мечти, които заместват старите, реализираните. При мен мечтите обикновено се сбъдват, защото ги превръщам в цели, слагам им краен срок и работя усилено за тяхното сбъдване. Заобикалям се и с други луди глави мечтатели, за да мечтаем и работим заедно, и знам, че макар не всичко да може да се случи, поне мога да опитам. Тъй като съм родена песимист, изминах дълъг път към по-оптимистичен начин на мислене и се старая да живея пълноценно всеки един ден – с благодарност в сърцето и за доброто, и за лошото по пътя ми. Защото всичко ни се дава, за да си научим уроците и да станем по-силни и по-мъдри. Затова вярвам, че каквото и да ми се случи, най-доброто тепърва предстои.

Снимки Иван Василев и Иглика Трифонова

Сподели в
 

По покана на СБЖ в България гостува делегация на журналисти от Тюменска област, водени от съветника на губернатора Александър Новопашин. Поводът за посещението е провеждането на втория етап от Форума за славянската писменост и култура във Варна, чието начало беше през май в Тюмен.

24.06.2017/17:21

Известният ни автор на песни, изпълнител и актьор споделя в интервюто си и следното: „Каквото и да правя, правя го честно, докрай. Без слагане и харесване на всяка цена”.

20.06.2017/12:11

Олег Дроздов е издател със солиден опит зад гърба си. Той поема щафетата от своите родители и се отдава на тази благородна дейност – да издава книгите на известни и млади, едва прохождащи в голямата литература автори от Мурманска област. Неговото издателство „Дроздов на Мурмане“ е вече с авторитет в този бранш и винаги присъства и се ползва с огромен интерес на редовните панаири на книгата в Москва.

17.06.2017/18:08

Срещата ми с нея ме накара да си припомня една българска хубава песен - „Слънчево момиче“. Тя като че ли е писана за Евелина Павлова, която ми е трудно да си представя разгневена или сърдита, защото на лицето й винаги грее усмивка и с нея много бързо печели хората. Водещата на предаването по Нова тв „Аз обичам България“ е от онази порода хора, които те печелят на секундата и усещането ти е, че се познаваш с тях от сто години.

16.06.2017/21:34

Когато чуем, че българска творба е вдигнала шум в чужбина или е номинирана на някой престижен фестивал, се радваме, като че ли с нас се е случило това, защото знаем как днес се прави в България качествено изкуство и на какво са подложени творците, за да сътворят нещо качествено и забелязващо се.

12.06.2017/11:37

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Комисията по журналистическа етика на СБЖ излезе със становище по повод изложението на отговорния редактор на сайта на СБЖ Къдринка Къдринова, сезирала Комисията за заплахи, отправени към нея от члена на СЕМ Бетина Жотева по време на заседание на Комисията по културата и медиите към Народното събрание на 15 юни 2017 г.

23.06.2017 /15:56

„Интеграцията ни в ЕС изисква комуникация, а не изолация. Неприемливо е в навечерието на Българското председателство на съвета на ЕС да се обсъжда идеята за закриването на „Радио България”.” Това заяви държавният глава на среща с журналисти от предванията на БНР за чужбина. Александър Велев спря реформата си и обеща "обществена дискусия"

16.06.2017 /17:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова изпрати писмо до председателите на журналистическите дружества на СБЖ, в което са описани възможностите за почивка на съюзните членове в Международния дом на журналистите във Варна през 2017 г.

16.06.2017 /17:10

 Мнения

Последният медиен скандал, при който член на Съвета за електронни медии (СЕМ) без всякакви задръжки заплаши публично журналист, е сериозно доказателство, че отреденото ни от класацията на „Репортери без граници“ 109-о място по свобода на словото е реално. Както се казва, и това ни е много.

23.06.2017 /20:16 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

В бъдеще историците може и да не са единодушни кога е възникнал авторитаризмът в Турция. Но със сигурност ще знаят как той се е утвърдил. Защото има огромно количество свидетелства, които го доказват.

16.06.2017 /16:00 | Автор: Мехмед Юмер, главен редактор на двуезичния вестник „Седмичен обзор“ | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 17 гости

Бързи връзки