Начало
 
 

Милен Гетов: Които вървят след победителите, не са истинските журналисти

10.11.2015 /12:26 | Автор : Розалина Евдокимова Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Милен Гетов

Той наистина е уникален – журналист оркестър, както се казваше в един стар филм. При това е на респектираща възраст, и то комай цялата свързана с киното, телевизията, вестниците и още какво ли не. Зад гърба му има много и останали в златния фонд филми, телевизионни постановки и още хиляди метри заснет материал и написани статии.

С Милен Гетов разговаряме в сградата на СБЖ дни след като му беше връчена най-голямата награда на Съюза за значителен принос в журналистиката „Йосиф Хербст”. За сайта той сподели за дългия си път в изкуството и журналистиката и за това как благодарение на чистата си съвест се е съхранил без да се отклони от вярната посока на живота и творчеството си.   

И преди да задам въпросите си  му рекох: „Тази „есен на патриарха” се оказа особено щедра за теб – след номинацията за награда на Столична община дойде и най-голямото отличите на СБЖ – наградата „Йосиф Хербст”; след месец ще закръглиш 90 години със 70 години активна дейност, която продължаваш и сега. Какъв по-добър повод за равносметка? И ако не възразяваш, нека направим един опит, като използваме заглавия от най-знаковите ти филми и тв предавания, за да надзърнем в житейския ти професионален свят.

С една дума – с твоите заглавия по твоята глава…” И той прие с готовност.

- Да започнем с нашумелия сериал „Признавам всичко”, по романа на Йоханес Зимел. Готов ли си да си признаеш всичко и в мемоарите, които пишеш усилено? Какво още не знаем от житейския ти и творчески път? С кое най-ценно от тях се гордееш и има ли неща, от които се срамуваш?

- Ще започна отзад напред. Слава Богу, не съм правил нищо, от което да се срамувам. Дядо ми казваше, че за да живееш дълго, трябва да имаш почит към закона и да си лягаш с чиста съвест. Иначе имам много неща за признаване, но ми е трудно, особено ако съпругата ми е до мен. Така че в творческата си дейност съм бил толерантен, етичен към всички, от което понякога съм си и патил. Доволен съм от хората, с които работех. С голяма любов правехме нашите филми и може би това, което не знаят зрителите, е, че нямахме бюджет на филмите, а ги правехме с парите на телевизионния театър, които бяха колкото за едно предаване. Докато за един филм бяха необходими 700-800 хиляди. А ние нямахме дори и 70 хиляди.

- Истината, откровеността – това ли е най-важната позиция в изкуството и журналистиката? Смяташ ли, че съвременните български медии се водят от принципи като тези, които си научил от бившия главен редактор на „Мир” Петър Тасев: „Обективност, професионализъм и патриотизъм”?

- Определено мога да кажа, че не се учат от тези ценности, които има. Всички журналисти от онзи период бяха задължени да отразяват една действителност и сега не бива да ги критикуваме, мнозина от тях талантливи, за това че са защитавали някакви си тези, които може би изглеждат сега нереални, но тогава бяха една посока, един път, в който много хора вярваха. Друг е въпросът как завърши този път.

- „Джунглата, наречена живот” - си озаглавил мемоарите си. Кога разбра това? И как мина през тази джунгла, кое те водеше и крепеше? Твоя шанс в живота? Ти ли избираше пътя от казармата и войната до вестниците, киното, телевизията? Кое е на-важното за успех в живота и професията?

- Признава си, че журналистиката не я избрах аз. По-скоро тя ме избра мен, тъй като започнах още от фронта като наборен войник. Изобщо не съм мислил, че някога ще ставам журналист. Наредиха ми, че трябва да направя репортажи от пътуването ми до фронта и връщането ми за в. „Народна армия”, „Фронтовак” и „Часовой” и аз започнах да пиша и сега мога да кажа, че първата ми любов беше журналистиката. Мечтата ми беше киното, а съдбата ми се оказа телевизията.

- Син на адвокат и учителка, потомък на Пърличевия род – обществено ангажиран защитник, любов към изкуството и родолюбие – това ли наследи от тях? Може ли журналистика без опорна точка, кауза?

- Каузата ми е справедливост за всички и затова партийните ми принадлежности не бяха конкретизирани. Нямах партия, имах идеал, желание, посока. Посоката беше патриотична, защото целият мой род с македонски ген обичаше България и това наследих аз. Дядо ми е участвал в Балканската и Междусъюзническата война. Баща ми в Първата световна, а аз – във Втората.

А журналистика без опорни точки, смятам че не е възможна. Трябва да имаш някаква цел или желание и трябва да имаш някаква мечта.

- Дразниш ли се, когато в новините срещаш липса на чувство за мярка и обективност, на професионализъм, въпиюща неграмотност?

- Това ме дразни особено много, защото както моят учител, ако така мога да го нарека, Петър Тасев – един изключително добър професионалист и етичен човек, ме учеше и ми казваше за опорните точки, аз му вярвах. Животът ги потвърди. Не можеш да бъдеш добър журналист ако не си обективен, не си професионалист и ако не си патриот.

- „Приключенията на Авакум Захов”. А Приключенията на Милен Гетов? Споделяш: „Любопитството ме отведе в телевизията”. Обичаш ли предизвикателствата, авантюрите? Лесно ли се набъркваш и как излизаш от тях? Какво ти носят най-често?

- Казват, че зодиакално сме предопределени. Аз съм зодия Стрелец, а тя се базира на авантюрата и приключението. Има нещо такова. Обичам авантюрата, приключенията и никога не съм се съобразявал и не съм правил сметка от кое какво ще стане. Но винаги съм излизал сух от водата. Дали е от зодията или съдба, но мисля, че съм заслужил съдбата да бъде благосклонна към мен, защото много се стараех, бях много етичен и колегиален.

- „Юмруци в пръстта” - филм за разстрела на шестте ястребинчета.  Може ли историята да бъде забравена, журналистиката и изкуството да подминават темата за жестокостта и хуманизма, за уроците от миналото, както и да се нагаждат към политическата конюнктура? Как се отнасяш към думите на един бивш шеф на телевизията – „Журналистите вървят след победителите”?

- За съжаление последните години донякъде подкрепят това твърдение. Но аз си мисля, че тези, които вървят след победителите, не са истинските журналисти, защото тази професия е призвана да информира, да популяризира, а вървенето след победителя не обуславя тази тяхна дейност. Може би това става, но не съм сигурен, че тя трябва да върви след победителите. Не винаги победителите стават такива по законния начин и справедливо, така че журналистиката трябва да е обективна и съобразителна. 

Относно конюнктурата ще кажа, че днес е особено актуално някой да се опитва да обясни на младото поколение какво нещо е комунизъм, свързвайки го с фашизма, хитлеризма. Докато аз, който съм свидетел на тази епоха и преди 9-ти, и след 9 септември, и на така наречения преход, смятам, че дори само един човек да е загинал в един обществен строй, е вече престъпление. Камо ли сега да правим сметка колко са загинали при хитлеристите и колко при комунистите, и да сме едностранчиви. За да има полза от участието на журналистиката, трябва да се гледат едновременно и двете страни. Много е трудно да се ориентираш в обстановката, гледайки само с едното си око.

- А като човек и професионалист имал ли си някога проблеми със съвестта? Налагало ли ти се е да премълчаваш нещо?

- Слава Богу, не съм имал проблеми със съвестта ми, защото това ми е завещано по наследство.

- Попадал ли си в окото на „Тайфуни с нежни имена”?

Търсели са ти „цаката” с обвинения за буржоазен произход, национализъм и какво ли не. Как посрещаш трудностите? Предавал ли си се? Или си казвал: „Умирай само в краен случай”.

- Много са ми търсили „цаката”, но и до ден днешен не мога да си обясня защо. Търсиш цаката на някой, който е направил нещо – убил някого, излъгал, откраднал… А аз, дето се казва, не съм имал недобри приятели, така че не мога да си обясня защо, но много съм си патил, и много неприятни моменти съм имал. Не мога да кажа, че буржоазният произход е нещо лошо, защото това е въпрос на световиждане. Не можем да ходим с каскети и да казваме, че сме работническа класа. След това да турим бомбето и да казваме, че сме буржоазия. Смешно е да се говори! Но би трябвало да се изяснят тези взаимоотношения. Не е честно да обвиняваш хората в нещо, за което би трябвало да им благодариш или да ги наградиш. Това е проблемът и с картончетата, които хората ги изнасят, но никой не ги чете. Анатемосването, което правиха през последните години срещу някои много сериозни и честни хора, за мен това е обида към справедливостта и към човека.

- Като си спомниш заглавието на лентата „Реквием за една мръсница”, изпитвал ли си желание да сътвориш реквием, с думи или в образи, за наш съвременник? Мислиш ли че някога потомците ще могат от днешните медии да си съставят що годе вярна картина на нашето битие? И това свързано ли е с чувството за отговорност на журналиста?

- Да! Свързано е с чувството за отговорност на журналиста, но не съм сигурен, че тази хроника, която сега остава, ще послужи за някаква обективна и справедлива оценка на нашето битие, защото дупката между нашето поколение и младите хора е много голяма. Нямахме етап на приемственост. Разделението е много голямо и продължава да е такова, особено на социална основа. Така че не съм сигурен, че днешната журналистика ще бъде основа на една справедлива историческа оценка.

- Нека подминем „Един наивник на средна възраст” и да запитаме един наивник на достолепна възраст, който е живял в три различни Българии, как се чувства в „Синята безпределност” на новата демокрация? Кога си бил зареден с най-много оптимизъм и  кога си се разочаровал най-силно? Сега оптимист ли си?

- Оптимист съм и продължавам да бъда. Смятам, че една нация, която е възкръсвала от пепелта в толкова трудни времена, ще възкръсне и сега. Но ми е мъчно и ме боли за тази красива страна. Журналистиката ми даде възможност да обиколя  почти всички континенти, без да се оплаквам от санкциите, които съм получавал, и мога да кажа, че по-красива, по-любима страна от България трудно може да се намери. Защо я докарахме до това дередже? Това ми е проблемът и въпросът, който ме измъчва. Мисля си, че не от егоизъм искам да продължа да си довърша работата и да живея повече, а за да мога да го опиша обективно, защото много ме е страх, че няма да има обективна оценка за този етап от нашето съществуване.

Питаш ме как се чувствам в „Синята безпределност” на новата демокрация? В безтегловно положение, защото не намирам опора в някакви морални стимули. Въобще моралът изчезна и това е голямо заболяване. По-сериозно от рака.

- Въпреки че „Минаха години” …и години, ти си удивително активен: пишеш мемоари в няколко тома, сътрудничиш с ярки материали в печата, ръководиш най-голямото дружество в СБЖ на журналистите на свободна практика „Д-р Иван Богоров”. Оказва се, че си един от най-активните дълголетници журналисти в света. Как го правиш? Няма ли да споделиш тайната си с младите колеги?

- Тайната е да си лягаш с чиста съвест, да се съобразяваш с етиката, да не бъдеш подлец и най-вече да чувстваш задължение да бъдеш обективен. Да имаш любов към професията.

- Какво ще оставиш на децата и внуците си?

- За съжаление нито апартаменти, нито автомобили, нито вили. Имам един апартамент. Да са живи и здрави да движат нещата по-нататък. Но им оставям нещо много ценно – предавам им чистата съвест и любовта ми към родината. Мисля, че и работоспособността и патриотичният ген на македонските ми деди.

Наследили са ме и в професията. Дъщеря ми Милена и един от внуците са режисьори. Не знам дали да не съжалявам, че те следват пътя ми. Ако така продължава нашето съществуване, не знам дали не трябва да си търсят други професии, защото засега журналистиката, драматургията липсват не само в литературата, а и в програмите на телевизиите, вестниците. Изобщо липсва в нашата информационна и културна среда.

- Доволен ли си от себе си и от живота?

- Доволен съм от живота, защото имах и преодолях много препятствия. По времето на соца имаше един виц: Създаваме си неприятности, за да ги преодоляваме. Мисля, че добре се движех и рекапитулацията ми не е лоша. Балансът е положителен. Съжалявам, че предстоят толкова интересни събития и няма да видя възраждаща се България. Дано големият компютър ми е отредил повече време, за да мога да ги опиша.

- Какво си казваш сутрин, когато отвориш очи?

- Слава на Бога! Жив съм! Няма от какво да се тревожа. Да са ми живи и здрави жената, децата и внуците. И както казват, и целият български народ.

- Като най-възрастния журналист, заедно с най-младия сложихте капсулата, съдържаща послания към журналистите след 100 години. Тя е в специална ниша в тази сграда. Спомняш ли си какво изпита тогава, когато поставяше капсулата в нишата? И какво ти би искал да кажеш на това идващо поколение?

- Силно се надявам, че бъдещите поколения ще прочетат този призив, защото СБЖ е сериозна организация, която се стреми да запази истината, любовта към родината, нивото на почтеността на журналистическата професия и затова се надявам, че това послание ще е стимулатор на бъдещите поколения за възраждането на нацията, на народа, който е дал много на световната съкровищница и който, както казваха моите деди от Македония, е бил на три морета.     

 

Снимки Иван Василев

 

 

Сподели в
 

Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

10.03.2021/15:15

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021/19:16

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021/11:16

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021/17:16

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021/12:48

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Журналистката Петя Пейчева повежда читателите през неумиращи емоции, запечатани на старите репортерски ленти

10.03.2021 /15:15 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

За това каква е Руско-турската война1877-1878 г. през погледа на военните кореспонденти е писано и разказвано неведнъж. Но въпреки много написаното винаги се намира и нещо ново, малко известно или любопитно, свързано с професията военен кореспондент. В написаното по случай днешния наш празник на свободата ще ви разкажа за две известни персони, които са отразявали Руско-турската война от първия до последния й ден. Единият е известен несамо като майстор на баталното изобразително изкуство, а и като талантлив писател. Василий Верешчагин е отразявал войната несамо на платно, а и като кореспондент. Другият е американският журналист Едеуард Кинг.

02.03.2021 /19:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Дали от мъдрост или пък от нужда нашият народ е измислил куп поговорки, които и до днес ни служат. Сред тях са: „Крушата не пада по-далеч от дървото“ или пък „Кръвта вода не става“. И двете се отнасят най-добре и за Елена Хайтова, която освен фамилията, е наследила от именития си баща и дарбата да реди думите така,че написаното от нея да се помни и търси.

28.02.2021 /11:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Припомняме разказ от 2018 г. на ветерана журналист Кирил Панайотов пред nabore.bg, как е бил създаден младежкият вестник и как го е ръководил Иван Башев, неговият първи "уредник", както тогава са наричали фактическия главен редактор.

18.04.2021 /11:30 | Автор: Кирил Панайотов | Източник: nabore.bg

В две групи във Фейсбук журналистът Тихомир Шолев, работил във в. „24 часа” в началните му години, разказва за модерния начин на работа там по онова време.

17.04.2021 /17:40 | Автор: Тихомир Шолев | Източник: Фейсбук

 Акценти и позиции

СБЖ ще продължи да отстоява свободата на словото и правата на журналистите, като призовава международните организации да дават по-широка и обективна панорама на тежкото положение, в което са поставени у нас медии и журналисти.

21.04.2021 /11:16

УС на СБЖ изразява тревога и възмущение от вербалната агресия на Тошко Йорданов - новоизбран народен представител и зам.-председател на партията „Има такъв народ“, по адрес на журналиста от Нова телевизия Благой Цицелков.

14.04.2021 /20:23

В своя декларация УС на СБЖ заклеймява престъплението като покушение срещу свободата на словото

13.04.2021 /13:32

 Мнения

Накъде са се запътили унищожителите на журналистиката, свободата и изборите - от Бойко Борисов до Големите му братя по света

20.03.2021 /17:00 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Ако човекът не бе открил думите, как ли щеше да изглежда сега? „Божият дар” го изведе от джунглата и тъмнината, научи го да вижда в себе си. И човекът се възгордя. Заключи тайнствените знаци в скъпи ковчежета със седем печата, превърна ги в магия за невежеството. Превърна ги във власт.

02.03.2021 /12:56 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 13 гости

Бързи връзки