Руслан Трад: Да не забравяме – много неща зависят от нас

26.02.2015 /14:11 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

За него по форумите можеш да срещнеш какви ли не писания, като се започне от това, че е подставено лице на ЦРУ, дори на КГБ, че му плащат Сорос, Израел, Катар , „Мюсюлмански братя” и кой ли още не, че подкрепял Ислямска държава. Известно е, че у нас какво ли не се говори за някой по-можещ и успешен (да припомняме ли за казана в ада!).

Всъщност това е Руслан Трад, един от най-нашумелите блогъри и журналист на свободна практика, който е спец по Близкия Изток и Африка, и като цяло международните отношения. Председател е на Форума за арабска култура и поддържа първия български блог за Близкия Изток и Северна Африка. Чел е лекции в Дипломатическия институт към МВнР, СУ „Св. Климент Охридски”, където е завършил Факултета по журналистика, специалност „Връзки с обществеността”, и НБУ. Член на АЕЖ.

Дете е от смесен брак между българка и сириец. Определя се като тъжен човек, носещ една тъга, която се обяснява много трудно и която се засилва все повече, когато посещава конфликтни зони, защото войната променя до неузнаваемост. Тъга, която е много трудно да се обясни на някой страничен човек. Но Руслан обича и смеха и шегите и именно те го крепят в трудни мигове. Тъгата и усмивката при него вървят ръка за ръка, твърди самият той.

В интервю за сайта на СБЖ Руслан Трад споделя какво мисли за журналистиката, горещите точки на планетата и политиката.

Признат сте като специалист по Близкоизточните проблеми, Руслан. Често ви канят в медиите, но си имате и собствен блог. Според вас блогърството равностойна журналистика ли е? В Сърбия дори вече има предложения блогърите да се обединят в секция към техния съюз на журналистите.

За мен лично блогърството и журналистиката не трябва, а и не могат да бъдат врагове. Без журналистика е немислимо онова, което трябва да свърши един журналист или новинарска агенция, издание или тв канал. А това, което дава блогърството, е повече свобода в личното изразяване, защото не само в България, а и в целия свят съществува политика, която едно или друго издание следва. Много често личните виждания на журналиста се сблъскват с редакционния екип.

Блогърството е по-олекотена версия и липсва самоцензурата. Напоследък покрай гражданската война в Сирия набира сила т. нар. гражданска журналистика. Хора, въоръжени с мобилни телефони, предават в туитър или фейсбук какво се случва на терена. А и вече много журналисти ползват социалните мрежи най-малкото, за да се свържат с хора на самата фронтова линия, за да потвърдят някоя информация. Така че много е променлива средата на журналистиката вече. Тя не е стояла на едно място през всичките години, през които се е развивала. А блогърството е едно допълнение.

Според мен не може нито то, нито журналистиката да изчезнат. Няма как да се случи. Професионалният журналист е човек с опит, който може да го предаде на блогъри или на хора от средата на гражданската журналистика.

Какво е изобщо за вас „свободата на словото” – липса на цензура или начин на живот и мислене? Личен въпрос – или на обществото? Кой и защо посяга на нея? Какво ни липсва, та сме на опашката в класацията на „Репортери без граници”?

Според мен последният доклад на „Репортери без граници” е много притеснителен. Има неща, за които може да се поспори като критерии, но всяка организация има своя методология, по която извършва изследванията си. Със сигурност в България големият проблем е в редакциите на редица издания. Факт е, че много медии са контролирани не от хора, милеещи по някакъв начин за журналистиката като професия и призвание, а по-скоро мислят за бизнеса си. За съжаление това е световна тенденция.

В този случай България копира, но този модел е характерен вече и за немалко други Балкански държави. Когато общувам с колеги от Сърбия, Хърватска или Гърция, разбирам, че имат почти идентични проблеми. Още повече в Унгария също стартира интересна инициатива за гражданска журналистика, като реакция срещу навлизането на бизнесинтереси в работата на журналистите. Свободата на словото е нещо, което трябва да се защитава всеки ден и да не ни се напомня непрекъснато или да го обсъждаме, без да се борим за него.

Главно за какво и от кого се използват медиите – политически цели, бизнес, влияние и пр.? Има ли такива изследвания у нас?

Един от случаите, в който се радвам, че съм журналист на свободна практика, е когато чувам за мои приятели и колеги, които са притискани или от собствениците на медиите, в които работят, или от политически интереси. За съжаление тези случаи се доказват много трудно, защото или журналистът се страхува да говори, защото може да загуби работата си. Това са случаи, за които всеки колега знае или е чувал.

В България съществува такъв политически елит, който смята за повече от нормално да се намесва в работата на журналистите. Създадоха се и редица сайтове, които граничат с жълтото и с клюкарското и не предоставят качествена информация, като по този начин се вреди на обществото. Жертва се истината и обективността за сметка на лични интереси.

Какво е за вас „Границата на достоверността” и тя ли е разделителната линия между медиите от т. нар. наша част на света и останалата част?

Особено когато става дума за военни конфликти, какъвто е моят личен интерес, е трудно да се определи достоверността, ако не си на мястото. Тогава вече има няколко подхода да си потвърдиш източниците, да разбереш дали това събитие отговаря на реалността, както е предадено от информационните канали. Не виждам как може да се пише без чувството за достоверност и обективност. Затова на мен ми харесва практиката в някои западни медии, която показва например репортаж без вземане на лична позиция.

Изразяването на лична позиция понякога е нож с две остриета, защото може да се пожертва обективността. Например много често се забравя, че военните конфликти се отразяват не само заради хората пред телевизионния екран или читателите, но и за хората, които живеят по тези места. Затова смятам, че в такива случаи отговорността е още по-голяма. Да пишеш за нещо, обосновано само на слухове, е опасно и най-вече не е честно спрямо читателите и зрителите, а и не говори добре за самия автор като професионалист.

Твърдите, че пресечната точка между религия и тероризъм е в политиката. Но защо терористите предпочитат да отвличат и екзекутират в много случаи журналисти? А екзекутират и мюсюлмани…

Главно жертвите на терористичните организации в Африка и Близкия Изток са предимно мюсюлмани. Убийството на западни журналисти привлича много нашето внимание, т. е. на хората, живеещи в Европа и САЩ. Тогава се събужда интересът към това, което се случва там. Но ако трябва да говорим за последните събития, свързани с групировката Ислямска държава, екзекуциите на местни журналисти са в пъти повече, отколкото онези, свързани с чужденци.

В никакъв случай не омаловажавам това, което се случи с Джеймс Фоули, един голям професионалист, доказал се в работата си като журналист, но за съжаление и тук говорим за т. нар. йерархия на смъртта. Това е термин, изпълнен с изключително тежко съдържание, защото чрез него се признава дори наличието на расизъм при отразяване. Йерархията на смъртта показва, че е по-важно убийството на европеец или американец, отколкото на местен човек в Ирак или Сирия.

И ако трябва да говорим с цифри – Ислямска държава изби над 3 хиляди души в Северна Сирия преди убийството на Джеймс Фоули. Да не говорим за всички отвлечени иракски журналисти в Ирак по време на войната след американската инвазия. За подобни групировки това стана един добър бизнес и не на последно място, ако трябва да говорим за Близкия Изток, но това се вижда и в Латинска Америка също, нерядко правителствата използват подобни групировки за свои цели, като не искат да влизат в директен сблъсък с други правителства.

За съжаление този феномен не е отсега, но в момента се засилва. Той е в пъти повече от 80-те и 90-те години или от целия период на студената война. За последните 10 години имаме ръст на убийствата на журналисти, като от 1992-ра досега в Ирак са убити над 190.

А как се отнасяте към трагедията с екипа на „Шарли ебдо”? Покрай заклеймяването на терористите се чуха и гласове, че и медиите трябва по-внимателно и с уважение да се отнасят към религиозните чувства на другите етноси, за да не дават поводи на екстремистите?

Не мисля, че карикатурите бяха причина за атаките срещу „Шарли ебдо”. Съпричастен съм със семействата, които загубиха своите близки при тази атака, с карикатуристите, които загубиха живота си. По-малко съм склонен да съм съпричастен с изданието като такова, но то и в самата Франция не всеки го подкрепя. В случая се превърна в символ. Според мен случилото се с „Шарли ебдо” е вследствие на всичко, което виждаме в Близкия Изток през последните 20 години. То включва войната в Ирак и последните събития и бунтове в арабския свят, войната в Либия. Там организациите обвиняват Запада в намеса в арабския свят заради петрола.

Във Франция има теми табу, които и до сега не са намерили място в публичния дебат. Един от тези дебати, които все още продължава да не се случва във Франция, е за Алжирската война и последствията й, което местни радикали използват изключително добре в гетата, където се шири голяма безработице. Така че е много лесно за младежи между 20 и 30 години да станат бойци в Ислямска държава.

Защо една част от младото поколение намира алтернатива в подобни организации? Защо няма доверие в институциите? В световен мащаб има срив на доверието в институции, лидери, партии…

Мислите ли, че у нас медиите информират избирателно за случващото се в Близкия Изток или пък в Украйна?

Към Украйна има изключително висока чувствителност, темата е много близка за българското общество не само защото страната чисто географски е много близо до България, а защото говорим за близост по религия, етнос, манталитет… Случващото се в Украйна е много по-близко от това, което става в Близкия Изток, макар, че и той е също близо. Тук дебатът, за съжаление, се води на ниво русофили и русофоби, а проблемът в Украйна е много по-дълбок и много повече от това, което се предоставя като информация тук.

Когато следиш криза като в Украйна, трябва да се опиташ да видиш голямата картина. Как са разположени геополитическите играчи в този регион. Това, разбира се, се отнася и за Близкия Изток, който заедно с Африка е моята тема. Според мен България все пак трябва да се интересува и какво става на юг от границите й. Да си информиран по външнополитическите теми рефлектира и върху това колко си чувствителен и към вътрешните теми, които те заливат всеки ден.

Как приемате, че някои журналисти вече пишат не за Европа, а за Еврабия поради многото араби, които вече се настаниха трайно в живота на Стария континент? Това съдейства ли за интегрирането им? Те наистина ли са заплаха?

В никакъв случай не смятам, че те са заплаха за Европа. И това не го казвам само защото съм с такъв произход, а защото продължава да се търси вината на грешното място. Много по-лесно е да говорим срещу миграцията и чужденците, а не за собствените си проблеми. Нормално е човек да потърси място за живеене в Европа при положение, че непрекъснато му се говори за това. В момента, в който пристигне, започва да се сблъсква с редица проблеми, които са свързани с ксенофобията, расизма. Още по-лошо с битовия расизъм, онзи, който не е изведен на партийно ниво, както имаме и родни примери с партии, яхнали ксенофобската вълна.

За журналистите, които говорят по този арогантен начин, смятам, че за тях явно е по-лесно да обяснят проблемите на Европа с миграцията, отколкото с липсата на политическия елит, готов да изкара Европа от дупката, в която се намира в момента. Не може да си обясняваме финансовата криза с бежанския и емигрантския поток, а да не засягаме в същото време проблемите, свързани с банките например.

Когато започнем да говорим по тази тематика, веднага биваме обвинявани, че или сме комунисти, или платени от Русия, или сме маргинали, които са излезли от пещерите си, но реалните факти няма как да се скрият. Неслучайно се раждат подобни движения като Подемос в Испания или пък Сириза в Гърция.

Именно липсата на информация и бездействието на институциите водят до това, което виждаме в момента в ЕС – надигащата се ксенофобия, ислямофобия. За щастие все още има голям брой хора, които реагират на това. Да кажем в Германия десет хиляди излязоха на контрапротест срещу онази демонстрация, която крайно десните осъществиха в страната. Видяхме го и в Швеция, в Дания.

А какъв се чувствате – с българо-чужбинското си име и с различно вероизповедание от официалното източноправославно? Това отразява ли се на професионалния ви интерес?

Надявам се, че не. Поне по себе си мисля, че бих искал да не се отразява произходът и религията ми. Много рядко говоря за това каква религия изповядвам, но когато го споменах веднъж, и то като се пошегувах, в този момент една трета от читателите ни си тръгнаха. Вярвам, че в момента трябва да изоставим националистическото чувство и принадлежността към определена религия.

Лично аз се чувствам отвратен от това, че хора загиват „в името на Бог”. В негово име еди кой си убива някой. В името на държавата са репресирани много хора. Това ме отвращава. Иска ми се хората да мислят отвъд границите на това от какъв произход или религия съм и така ще се почувстваме много по-близки един до друг и можем да осъзнаем проблемите си много по-лесно, ако излезем от тази кутия, в която се намираме.

Като човек на своето време и като специалист и журналист – вие оптимист ли сте?   

Трудно ми е да съм оптимист. Зареждам се от хората, които срещам в Сирия и Ирак, в Ливан. Всичките репортажи, които съм правил там с хора, които живеят и израстват във война, виждам, че те са много по-големи оптимисти от мен и от моите приятели. Наскоро направихме виртуален концерт с пианист от обсадения лагер „Ярмук” в Дамаск. Той свири от дома си, където има магазин за музикални инструменти. Мястото, където живее, е абсолютно обсадено и няма нито вода, ток, храна… Провизии пристигат веднъж на три месеца. Обстановката е жестока, в която аз си мисля, че бих се демотивирал много бързо и вероятно бих направил всичко, за да се махна от там.

Концертът се проведе по скайпа и  когато го включихме, видях едни много одухотворени лица и усмивки. Хора, които вярват в по-доброто бъдеще, но не са загубили реализма си. Като че ли на нас ни е по-трудно да сме оптимисти. За себе си смятам, че на моменти ми е много трудно да съм оптимист. Понякога реализмът дотолкова те скапва, че забравяш, в крайна сметка, че много неща зависят от теб и че трябва да продължаваш да бъдеш това, което правиш. Независимо колко е трудно, защото то винаги ще е трудно. Дали ще е сега или след 10 години, условията едва ли ще се променят толкова много.

Вярвам обаче, че трябва да продължаваш да правиш онова, което смяташ за правилно и да не се замисляш за резултата. В моя случай ако си мисля до кой достигат текстовете ми, дали успявам да предам посланията си, може да попречи много на самата ти работа. Да се демотивираш и да си кажеш в един момент, че няма смисъл. Според мен винаги го има смисъла и колкото наивно да звучи, не бива никога да губим оптимизма си. Но ако загубим оптимиста у себе си, вярата в бъдещето, тогава какъв е смисълът?


 

Снимки Иван Василев и личен архив

 

 

В Ирак

Животът в един от лагерите в Ирак

Руслан е запечатал белезите на войната

Руслан е запечатал белезите на войната

Руслан е запечатал белезите на войната

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният секретар на ЕФЖ Рикардо Гутиерес известява в писмо до председателя на УС на СБЖ, че МФЖ и ЕФЖ са сезирали Платформата за защита на журналистиката на Съвета на Европа за случая с Виктор Николаев. Българското правителство ще бъде поканено за обяснения по поведението на вицепремиера Валери Симеонов

11.10.2017 /16:39

За пореден път сме свидетели на възмутително, арогантно и несъвместимо с демократичните норми поведение на властимащи спрямо журналист - откритите заплахи, отправени в ефир към телевизиониния водещ Виктор Николаев от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов.

08.10.2017 /13:06

СБЖ категорично осъжда заканите в ефир към телевизионния водещ Виктор Николаев, отправени от депутата на ГЕРБ Антон Тодоров и от вицепремиера Валери Симеонов. Подобно поведение е открито покушение срещу свободата на словото, а тя е фундамент на демокрацията

06.10.2017 /20:06

 Мнения

Журналистиката е огледало, макар и често криво. Но не тя е виновна за онова, което отразява и в част от което я е превърнал политическият модел, оседлал обществото ни. Единството на гилдията днес е по-нужно отвсякога. Иначе и този път възмущението от властимащите наглеци ще излети само в свирката на непомръдващия локомотив „Гражданско общество”

08.10.2017 /17:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Пояснявам: Ако слушате редовно Българското национално радио (БНР). И още по-конкретно – програма „Хоризонт“. Е, сега да си дойдем на думата.

19.09.2017 /16:38 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 10 гости

Бързи връзки