Чрез снимките си казвам: Хора, животът е кратък, обичайте се!

01.12.2014 /17:11 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Винаги преди да го срещна и да се запозная с него, съм търсела с интерес неговите снимки в списания и вестници, дори и в годините преди промените. Още от тогава той се запечата в съзнанието ми като фотографа, който сякаш наново открива света.

А когато почнах работа във „Вечерни новини”, още в първите дни, слизайки в барчето „под земята” в Полиграфичния комбинат, любопитството ми привлече една стая, точно срещу стълбите. Един ден надникнах вътре и разбрах, че там е светая светих на Зафер Галибов.
Замръзнах, защото точно срещу мен до стената бяха наредени големи фотографии на Владимир Висоцки и сред тях една, която и до днес, щом я видя, ме кара да настръхна – бардът в ролята на Хамлет. Така разбрах що за птица е вечно усмихнатият и забързан за някъде Зафер.

Не претендирам да сме приятели, но винаги щом се видим неговата усмивка ме кара да забравя мрачините, да разменим някоя и друга дума и всеки да хукне накъдето е тръгнал. И макар Зафер Галибов да е от „тежката артилерия” в занаята, не се държи като звезда.
Не се големее с един куп награди зад гърба си, като „Златно перо” за принос в областта на културата по случай 24 май (2007), сертификат на френската аукционна къща „Тажан” за оценител на произведения на изкуството, Почетния плакет на кмета на Мюи, Франция, бронзовия медал и сертификат на ЮНЕСКО, медала на Литовското фотографско дружество и други, с това, че е бил стипендиант на френското правителство за фотографиране на Трансмузикалния фестивал в Рен, Франция (2001).

Тези дни Зафер отново разбуни духовете с поредната си фотоизложба „Пазителката на думите”. Отдавна търсех повод да го поканя да гостува на сайта на СБЖ и ето че той сега споделя своите мисли за професията, живота и хората.

Коя е пазителката на думите и ти как си с нея, Зафер?

Пазителката на думите е тази, която държи смисъла им. Понеже снимките са концентриран образ на думи, като послание, затова когато човек дава снимка, дава една по-чиста форма на послание от това, ако са само думи.

Цениш ли фоторепортерството като професия? Питам те, защото ти си не само снимащ човек, а и пишещ. Как ти звучи определението „оперативна журналистика”?

Оперативна журналистика ми звучи като пресфотография, т. е. нищо не значи. Но това означава и следното - че ти си пресован в някаква форма и не е важно какъв е авторът и кой пише, а важното е, че става за пресата. И по тази причина много материали и снимки излизат неподписани с цел корпоративните притежатели на медии да могат да се облагодетелстват и да нямат отношение към авторството на материалите, които публикуват. Това твърдение е, меко казано, форма на безотговорност.

Какво трябва да знаят младите, за да вървят нагоре в занаята, а не да тъпчат на едно място?

Да не гледат едностранчиво на процеса на репортерството, на фотографското или пишещото звено и да смятат, че само там е истината. Трябва да натрупат обща култура, обща изобразителна култура, свързана с литературата и журналистиката. Така че когато започнат да работят, езикът и мисленето им да са разкрепостени и да са оригинални в своите търсения.

А къде се крие тайната на успеха ти? Твой колега беше написал: „Трябва да усетиш човека срещу теб, за да осъществиш контакт”. Това ли е тайната и тя разкрива ли се на снимката? Ти как го правиш, „да извадиш душата” на човека, който снимаш?

Няма нещо, което да е невъзможно да се направи. Просто трябва да се подходи така, както разговаряш с човек. Той има телесна и духовна страна. Когато разклатиш телесната, много ярко се проявява духовната. Лицето представлява набор от пластични елементи, което много гъвкаво се променя в зависимост от душевното настроение. Ето защо трябва да се намери пътят към един разговор с човека, така че той да може да е естествен, да задържи у себе си естественото си поведение.

Някой път приповдигнатата страна, намирането на обща тема, по която да говориш с него, независимо по какъв повод си при него, изгражда или извежда онзи образ, който търсиш. Независимо, че преди това си се запознал с творчеството му, чел си за него какъв е, що е, в момента, когато видиш, че лицето му отговаря на натрупаното от предварителните запознавания и от момента на разговора с теб, можеш да заключиш, че правиш негов обобщен образ.

Обикновено обобщеният образ се прави от живописците, но той е дълбоко неточе, защото е направен на базата на усещането на художника, което по-скоро е размито. Така че фотографията е елемент, в който може да се направи документална характеристика на душата на човека при обикновени условия, когато се остави той да плава в свои води, за да може да изрази себе си. Това все пак е една култура. Снимането е една култура.

Самият ти пък казваш: фотографията ми е любовница“. Изневерява ли ти понякога? А ти изневерявал ли си й?

Тя да, но аз никога не смея. Човек в любовницата си вижда всичко, което е събрано в него и може да се концентрира в един изказ, който е предназначен само за този човек или дейност. Винаги имам фотоапарат под ръка. Знаеш, че за журналиста и фотографа няма почивен ден. Неговото съзнание и обектив винаги са на фокус и перото изострено, за да може да отрази това, което вижда. Фактически това са онези измъчени мигове, които са най-ценните, за да може едно нещо да се случи. Когато го няма и всичко е спокойно и редовно, все едно нищо не се е случило. Знаеш приказката, че никой не пише за редовните влакове.

Много известни личности са били обект на твоята работа. Правиш ли разликата кой застава пред обектива ти и кои са по-благодатни за работа?

Няма благодатни и неблагодатни. Просто има хора, които си обичат работата и изгарят в нея. Те могат да са парламентаристи, занаятчии или заети с някаква дейност. Винаги можеш да отличиш този, който си обича работата и си защитава професията.

Професията фотограф е адекватна на добрите намерения на другите професии. Аз не съм на принципа, че трябва да погледна откъм лошата и търсеща евтина сензация проблематика в дейността на дадена личност. Това е несериозно и не носи никаква файда нито за обществото, нито за мен самия. Понякога дори самият човек се огорчава.

Частичното или недобро познаване на творчеството на дадена личност води до пълно разминаване в обрисуването му. Независимо дали с думи или с фотоапарат. Много често неподготвени репортери отиват да вземат интервюта от хора, които са монументи в дадена дейност, а те не могат да стоят дори в подножието им.

Правя аналогия с твоята сегашна изложба, която, не знам защо, е наречена „Пазителката на думите”.

Аз така си я нарекох, защото в обществото ни се обезсмислиха разни думи. Ако аз сега изрека „кражба”, „връщане на пари” или нещо друго, ще видиш, че казвам празни думи, които нямат смисъл. Някъде в подсъзнанието ни трябва да има цензор, който да казва да не се употребява дадена дума. Още повече ако тя е насочена да обиди някой, да унижи някое същество.

У нас няма мярка и това ме кара да извикам в съзнанието си една пазителка на смисъла на думите. Все пак снимките са множество от думи в концентриран вид, носещо послание, и то трябва да бъде защитено. Но тъй като смисълът на думите в нормалното общуване е девалвирало, старая се това да не се случи в снимките, които носят моите послания.

Черно-бели снимки, черно-бели думи…

Това беше откритие за изложбата ми. Като поглеждаме, навсякъде виждаме, че думите са черно-бели. И така дойде приликата с добрата стара фотография – черно-бели думи. Дори снимката на плаката е на една палатка, изрисувана с черно-бели думи и пред нея стои една боса дама, която седи като пазителка. За мен е метафора на това, което искам да кажа в снимките си и да го изразя с един такъв образ.

Историята, която ни разказваш с тези твои снимки?

Тя е по-скоро документална изложба, независимо че показвам чрез художествени снимки. Тя обрамчва два много сложни периода, равно отдалечени от събитията – 25 години от 9 септември 1944 г. и 25 години след 10 ноември 1989 г.; в тези два периода, които съжителстват в изложбата, се виждат неделикатно нещата на промените, на забравата, на това, което остава като нещо здраво и красиво.

А плакал ли си понякога, когато си снимал? И ако да, кое те е разтърсило до дъното на душата?

Много пъти съм плакал. Когато видиш човещината в обикновения характер. Имам една фотография в изложбата, „Глад”. Снимах един човек в Горна Оряховица, на който каскета му е мокър, явно е бил под дъжда, и е захапал парче хляб. А очите му крещят. Няма нищо по-силно от човешкото.

Имало е моменти, когато се случват добри неща и тогава човек също плаче. През 1980 г. снимах едно посрещане на Рей Чарлз на аерогарата. Имаше много хора. Сега, когато отварям снимките, виждам, че сред малките точици хора е и Тодор Колев. В книгата си той описва много интересен случай: „Аз се приближих до Рей Чарлз и му извиках: I love you! А той ми отговори: I know.” Това е велико нещо. Да кажеш на някого, че го обичаш и той да ти отвърне: „Аз знам!

Спомена Рей, но аз искам да те върна към срещите ти с Владимир Висоцки. Какво усети, докосвайки се до тази вселена, до този вулкан?

Докато бяха в София, бях около трупата на „Таганка”. За мен той изглеждаше толкова достъпен и обикновен. Толкова внимателен и човечен, че не мога да го оприлича на друг подобен човек. Най-важното, че аз не го видях нито един път пиян.

Този театър изискваше особена дисциплина, почти военна. В него не можеше да се закъснее, да се оправдаваш. Това е един изключителен колектив. Бог да го прости Юрий Любимов, с който наскоро се разделихме! Това бяха артисти воини на изкуството. Как да ги погледнеш по друг начин!

Не само Висоцки, това беше един екип от хора – Алла Демидова, Зинаида Славина и още цял куп артисти, за които можем да говорим със същата възхита и възхвала. Легендарен театър.

И тъй като има хора, направили общество на Владимир Висоцки в Русия, Полша и други страни, ще ти кажа, че той все още е знакова фигура в смисъла на добрите човешки неща, които се случват далеч от алчните погледи на зараждащата се безмилостна глобализация на света.

Трябва да си дадем ясен отговор за това, че и той не е за всички и за него трябва да сложим една пазителка, защото свързва други общества и нагласи.

Не е просто да вземеш един човек и да го сложиш до някоя личност. Това, което примерно правят нашите политици: идват на власт и са първите хора, които се присламчват до Левски. Това не е така просто. Трябва да имаш морал, много неща, за да се случи. И виждаме колко много са нарушени и в нашето общество обетът и преклонението на хората.

Имаш една снимка на Висоцки, която може би сред много направо те забива. Снимал си го в ролята на Хамлет в сцената с черепа на Йорик. Където ръцете му са кръстосани като две прекършени крила…

Тази снимка летя в Космоса. Беше в станцията „МИР”. И когато я разрушаваха, за секунда насочиха към тавана й и се видя този плакат. Бях изпратил 10 екземпляра постери на Наташа Маслова в Русия, с която издадохме буклет със снимките на Висоцки. Този плакат го отнесох и в нашата база в Антарктида. Така че го има навсякъде.

Към тази фотография аз имам същото отношение. Когато я правех, тишината беше така взривяваща се, защото тя е направена в истинския миг на преживяванията на нещата. Този човек благодарение на театъра стана още по-известен, независимо че авторските му песни бяха много силни. Но почти не беше сниман от колегите в Русия и други страни.

Без да исках съм попаднал на правилното място, където съм се старал нещата да станат. А и шанса. Имах разрешението на Юрий Любимов и на главния художник Давид Боровски. Имах свободата да снимам. В тогавашната 1975 г. не беше признато.

Кандидатствах да започна работа в едно списание. Публикувах снимките си, но хората не оценяваха тези неща. Снимките са като децата. Трябва да се износят до времето, в което тези неща се оценяват. Тогава се гледаше лековато, с насмешка, а нещата не са така. Успях да се запозная с всичките роднини на Висоцки – с баща му, майка му, синовете му, дори с внука му.

Много пъти съм бил на гости на майка му на „Малая Грузинская”, и то на датите, когато той се е родил и починал. Там се събират всички негови стари приятели. С часове мога да разказвам какви любопитни хора има, свързани с неговия живот. Това нещо не може да бъде показано в никаква медия, а просто единствено може би фотографията носи онзи документален начин, по който той се изразяваше.

Беше един голям малък човек, както казваме за нашия Валери Петров или за други хора, които са изцяло отдадени на нещата, вълнуващи човешкия дух.

За тази твоя снимка казват, че си усетил това, което ще се случи с Висоцки…

Често се случват такива неща. Във фотографията винаги има някаква магия. Ако говорим за абстракция, няма по-абстрактно изкуство от нея, защото тя единствено работи с кванти и електрони – за светлина. Нещата са контролируеми, ама не съвсем. Когато снимахме с лента, не знаехме какво ще стане, но повече отколкото цифровите камери аз имах усещането за реализирания кадър, повече когато филмът не беше проявен, отколкото сега, когато на секундата мога да видя какво съм снимал. И обратното, тогава имах по-голяма сигурност в това, което съм направил, отколкото сега, когато видя на големия екран, че не е съвсем станало.

Казваш, че фотографията е абстракция, но тя е един миг, който разказва история. Каква е твоята, която разказа досега с творбите си?

Чрез снимките си разказвам една история, в която казвам: Хора, животът е кратък, обичайте се!

Освен че снимаш, ти също и пишеш. Кое те кара да оставиш апарата и да хванеш перото?

Ще дам за пример Стефан Продев, неговата трагедия и възход. На него се гледа едностранчиво. Това е човек, който изгради някаква опозиция в своите издания сп. „София”, в-к „Народна култура”, че дори по-късно във в-к „Дума”.

Много малко се знае за него, че той застана начело на клуба „Приятели на архитектурата” и хората там застанаха срещу разрушаването и за спасяването на определени сгради в София.

Лепват един етикет и ти си такъв, какъвто ти налагат. На трибуната на първите митинги на независимите сдружения бяха и Блага Димитрова, и Георги Мишев, и Тодор Колев, хората които промениха част от мисленето на хората. Това е дълбоко неуважение към една такава социална революция, която имаше други очаквания и надежди.

Може да не сме имали жертви или тиха революция като в Прага или Варшава, но тези неща у нас бяха не по-малко силни и трагични за много хора.

Част от нещата, които се случваха в соца, например възродителният  процес, за мен бяха не по-малко жестоки през 1996 г., каквито бяха и през 80-те години. Тогава служителка в ЕСГРАОН ми взе оригиналния акт за раждане и го зачеркна с черен флумастер, казвайки, че не е валиден. През 1996-та тя ми казва, че паспортът ми не значел, че аз съществувам.

Беше скрила съобщението от съда за връщането на името ми и ме прати да търся това решение. В същото време тези дела вече не съществуваха в съда. Това беше дълбока промяна на един процес, който уж тежи на обществото, а всъщност е дълбоко прикрит.

И досега, когато получавам нещо по пощата, името ми е задраскано и до него са написали едно благозвучно българско име. Аз съм по-българин от този чиновник. Този, който се е научил да променя имената, това не е никак българско, не е никак човешко. И това престъпление продължава и до днес. Няма значение кой става министър, важното е какви са червата на това министерство. Той е една папийонка.

Това, което се е вършело, продължава и днес и няма да стигнат 40 години, за да стигнем до обетованата земя. А нея я няма. Не можеш да родиш и да отгледаш едно дете, без да отрежеш пъпната връв…

 

Снимки Иван Василев и Зафер Галибов

 

Сподели в
 

Асът в автомобилната журналистика до последно работеше в изданието „Факти”

19.01.2021/15:25

Сайтът Обаче.бг предлага откъс от статията “Social Media Regulation: Models and Proposals“ на д-р Бисера Занкова и проф. д-р Валери Димитров, публикувана през 2020 г. в списанието Journalism and Mass Communication, David Publishing (volume 10, N 2, March – April) с идеята да се анализира възможността за създаване на арбитраж за разглеждане на спорове към социалните медийни платформи. В нея авторите обсъждат и механизма за регулиране на съдържанието на Facebook.

11.01.2021/17:29

"Радиото е марка и стандарт", каза пред БНР Мария Стефанова - дългогодишен журналист от програма "Хоризонт" на БНР, бивша председателка на СЕМ.

05.01.2021/12:00

Традиционният благотворителен спектакъл „Българската Коледа“ ще бъде излъчен на 25 декември. Зрителите на БНТ и слушателите на БНР ще видят и чуят повече за благородната кауза, която помага на стотици български деца.

25.12.2020/15:25

Вестникът описва случаите с американските журналисти Андре Влтчек и Серина Шим, мистериозно издъхнали в течение на тази година на турска територия.

05.12.2020/17:25

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Доминиращата медия днес са социалните мрежи, а онази класическа медия, която не се приспособи към тази нова екосистема, изчезва. Но приспособяването не означава оприличаване, защото мрежите са и територия на манипулацията. Класическите медии трябва да отговорят, засилвайки своите качества и наблягайки върху проверената истина, сочи известният френско-испански журналист

13.01.2021 /20:10 | Автор: Маурисио Висент | Източник: baricada.org

В края на миналата година още едно заглавие допълни списъка на изданията, посветени на годините на прехода. Известната преводачка и журналистка Ина Филипова е автор на книгата „Нажежените площади“, чийто издател е „Слънце“ на Надежда Кабакчиева.

12.01.2021 /18:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Известният ерудит и колумнист на в. "Сега" Димитри Иванов е роден на 31 декември 1931 г., но свидетелството му за раждане е от 1 януари 1932 г., тъй като в новогодишната нощ не е имало кой да го впише в регистъра.

01.01.2021 /18:44 | Източник: dimitriivanov.com

Навършват се 125 години от рождението на легендарната вдъхновителка на републиканците в Испанската гражданска война Долорес Ибарури, която бе и изявена журналистка, оглавявала вестник "Мундо обреро". Какъв бе пламенният ѝ и драматичен живот?

10.12.2020 /19:06 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Тази седмица излезе неговият 1 389-и брой. Редакцията на изданието благодари на своите верни читатели

10.01.2021 /12:17 | Източник: Старият мост

На 1 януари 1924 г. във Варна излиза от печат и достига до своите читатели първият брой на списание „Морски сговор“, съобщават от Военноморския музей във Варна.

02.01.2021 /16:16 | Източник: moreto.net

 Акценти и позиции

Един от двамата кандидати за генерален директор на БТА Кирил Вълчев посети по своя инициатива Съюза на българските журналисти и разговоря с председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова, подчертавайки уважението си към Съюза и стремежа към взаимно сътрудничество

19.01.2021 /13:53

В писмо до генералния директор Андон Балтаков и до членовете на УС на БНР е изразено очакване за прецизиране и синхронизиране с Колективния трудов договор на предлаганите проектоправила за оценка на трудовото представяне на служителите в Българското национално радио.

13.01.2021 /09:02

Да внимаваме за подмяната. Тя вече изкарва и Делян Пеевски борец за медийна прозрачност

12.01.2021 /16:02

 Мнения

Защо бе борбата Законът за БТА до бъде променен преди да бъде избран новият ѝ генерален директор

14.01.2021 /20:15 | Автор: Начо Халачев | Източник: СБЖ

Добре, че е националната телевизия да ни върне и в онова „непоносимо” и „престъпно време”. Как навреме ни дойдоха около Новата 2021 година старите ленти... Една песен възкреси спомени. Щастливи пред камерите, пееха Митко Цонев, Величко Скорчев, Живка Гичева с колегите си новинари...

06.01.2021 /14:13 | Автор: Лозан Такев, член на УС на СБЖ | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 15 гости

Бързи връзки