Дамян Обрешков: Журналистиката – танец за цял живот

16.04.2014 /13:05 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Много от нас го наричат Учителя, други – гуруто в българската журналистика, трети – живата история, а за някои той е просто бай Дамян. Каквото и да се каже за легендата в българската журналистика Дамян Обрешков, все ще е истина.

Едва ли има друг, който да е работил във всички медии у нас като него. И днес хората като го видят на улицата го разпознават и казват: „Главният редактор на „Труд”. В тези юбилейни дни за организираното журналистическо движение може би той е един от търсените събеседници, за да разкаже какво е било назад във времето и как се е правила публицистика у нас. Той пожела да се срещнем в известната на всички софиянци сграда на „Граф Игнатиев”, където са възродили легендата „Поглед”.

Като идвах за интервюто, се присетих за песента „Дамян танец води…” Кой беше твоят танец в живота, бай Дамяне?


Знам ли? Много са танците. Биографията ми е много дълга, но веднага след гимназията бях секретар на околийския комитет на комсомола в Дряново. Аз съм от Тревненския край. Това бяха години, изпълнени с идеализъм. Смятахме, че ще променяме света към по-добро. Нямаше леки коли, нямаше мотоциклети и използвах велосипед, но главно ходех пеша по селата. Правехме бригади.

 

В тази дейност хвърлих целия си ентусиазъм и желание да подобряваме и създаваме една нова България. След това кандидатствах в СУ и ме приеха право. Дойдох в София гол като пушка, без куфар, с това, което ми е на гърба и на краката, а и никакви пари. Една година пълно безпаричие и глад, които не могат да се опишат.

 

Тогава един колега, който беше литературен критик във в. „Народна младеж”, Стоян Петров, ми каза да отида в редакцията. След един месец изпробване ме взеха на работа. Изведнъж животът ми се промени. Така влязох в журналистическата професия, по-късно се отказах от правото и завърших журналистика.

 

Та ако говорим за танеца – това е журналистиката. Целият ми живот премина в нея. Не съм имал някакви амбиции. Дори по едно време Кеворк Кеворкян, с когото бяхме заедно по едно време в телевизията, ми викаше: „Дамяне, ти нямаш ли някакви амбиции?” И на моя отрицателен отговор не можеше да повярва.

 

А имах една съвсем очевидна и простичка амбиция - да стана добър журналист. Може би съм единственият жив журналист, работил преди във всички възможни медии – ежедневници, седмичници, списания, телевизия, радио, в „София прес”. Не че съм искал да ги сменям, но така се подредиха нещата.

 

На повечето места съм бил желан и съм отивал по съответната покана. Разбирането ми е, че журналистът не трябва цял живот да стои на едно място. И така журналистиката се оказа единственият ми танец в живота.

 

След толкова десетилетия в една от най-тежките професии в света –постигна ли най-сетне своите максими: „Сам да си завиждаш” и „Осъзнай си територията”? На какво си завиждаш и коя ти е територията?

 

Човек усвоява някои неща постепенно и в практиката най-вече, но трябва и да има добри стремления. Първото нещо, което ме е ръководило, беше да правя добро. Така ме е закърмила мама Стефана и когато влязох в журналистиката, и на мен са ми помагали.

 

През 1952 г., когато започнах в „Народна младеж”, намерих отлична среда и видях какво значи другарство и взаимопомощ, какво значи благородство. И много бързо навлязох в журналистиката благодарение на това, че имаше великолепни колеги. Вестникът беше истинска школа.

 

Оттам когато тръгнах нагоре, щом имах възможност, съм помогнал на стотици млади колеги - било за работа, за жителство, дори и за жилища, което беше много трудно. Обикалял съм по районните съвети и съм тропал за хора, които нямаха жилище. Стремял съм се да помагам на всеки колега, който имаше някак нужда.

 

Що се отнася до самата журналистика, това за завиждането е малко условно казано. Онова, към което съм се стремял и което смятах за истинска журналистика с колегите около мен, беше обективно да отразяваме обществената действителност.

 

Ще кажете, че в онези така наречени тоталитарни години не беше лесно да говориш истината, но си мисля, че дори бяхме по-добре, отколкото сегашните журналисти, защото успявахме в редица случаи да бъдем обективни или да атакуваме неща, които смятахме за нередни, да казваме неща, които не бяха много за казване. И си мисля, че в това отношение бяхме по-добри от днешните журналисти.

 

Ще ви дам пример. Миналата година по време на т. нар. протести журналистиката ни се самоуби. „Оставка! Оставка! Оставка!”- нашите колеги с микрофоните съобщаваха като че ли е станало нещо велико. И какво?


Да, ама днес казват, че тогавашната журналистика била скучна, сива, командвана отгоре. Така ли беше?


Бай Дамян казва на това, че имаше дирижиране. Как ставаше? Чрез главните редактори. Имаше сред тях, които се поддаваха на такова дирижиране, но и други, които не. Не беше чак толкова трудно човек да бъде обикновен журналист.

 

Нямаше такова насилие. Е, имаше уволнения, наказания. Самият аз съм уволняван от „Труд” с решение на политбюро. След година ме викна Тодор Живков и почти ми се извини. Попита ме дали искам да се върна в „Труд”, на което отговорих, че да, защото вече отивах към 60-те и какво да правя?

 

Това уволнение го очаквах цели три години, защото пускахме неща, в които се казваше истината за икономиката, че не върви добре. За самозабравили се началници, в защита на онеправдани хора. Във вестника се получаваха много писма.

 

Когато за първи път отидох в „Труд”, първата ми работа беше да чета писмата, които се получаваха. Останах изумен от това как стотици хиляди хора споделяха своята болка с вестника. Смятаха „Труд” за последна инстанция. Вестникът имаше много силен трудовоправен отдел, който успяваше да защитава преследвани хора.

 

Затова смятам, че тогава в по-голяма степен казвахме истината, отколкото днешните журналисти, на които никой не им пречи. Само че все пак им пречи, защото вестниците си имат своите собственици, чорбаджии и нашего брата в момента гледа да си пази мястото. Защото ако го изгуби, няма никак да е добре.

 

Май че камъчето, което обърна колата когато работеше в „Труд”, беше случаят с публикациите на Георги Тамбуев…

 

Беше по моя поръчка. Аз го изпратих в тази етрополска история. Дадох му служебната кола да отиде. Бях до него. Нещо повече. Когато накрая бяха вече готови неговите писания, ми се обадиха от кабинета на Йордан Йотов – член на политбюро, който отговаряше за идеологията. Та обади ми се една личност, няма да й кажа името, и ми нареди да не пускам въпросните публикации.

 

Това стана в 14 ч., а ръкописите на Тамбуев бяха на бюрото ми. Веднага след това си сложих подписа и първата публикация беше пусната за печат. Така че нареждането да не ги публикуваме беше от канцеларията на член на политбюро. И след това уволнението ми пак беше от политбюро.

 

Но преди да се случи това, имахме много други публикации, опровержения, които отиваха и до ЦК на БКП, до профсъюзите. Голяма част от времето отиваше да се занимаваме с опровергаване на тези опровержения. А зад някои от тях стояха големи началници. Работата беше много трудна.

 

Ти и Тамбуев имахте ли подкрепата на журналистическата гилдия?

 

Редакцията на в. „Труд” застана на 100% зад нас. Но натискът беше много голям и категорично се настояваше да пуснем опровержение, иначе вестникът се закрива. Ужасна работа! Тогава, няма как, написах опровержение и докато чуках на машина, плаках (очите на бай Дамян се напълниха със сълзи).

 

Имаше натиск, но имаше и стойностни журналисти и по-голямата част от колегията се състоеше от истински журналисти. Колегите намираха начин да кажат това, което трябва да се каже. Не се загиваше от това да кажеш истината.

 

Вярно, имало и по света, а и сега има, режими, където преследванията са жестоки, но по наше време имаше натиск и дирижиране, а способния журналист трудно можеш да го дирижираш.  

 

А забравен ли е днес Георги Тамбуев? Доколкото си спомням, беше предложил този показателен и поучителен случай да се разглежда от студентите по журналистика.    

 

Сигурно го разглеждат. Дори студенти са идвали при мен да им разкажа кое как е било, за да го включат в дипломните си работи. Тези неща не са никак забравени и Тамбуев не е забравен.

 

Какви качества трябва да притежава истинският журналист?

 

Първото нещо, за да бъдеш добър журналист, трябва много да знаеш, и то за това, което става. Да намериш начини да узнаваш това, което става по света, в нашата държава, в нашия град. В онзи период журналистите ходехме по градове и села. При всяка командировка разговарях с минимум 10 души обикновени хора и от това се зареждах, а не от инструкциите на ЦК.

 

А сегашните журналисти ходят до МС, президентството, парламента. Почти никакво ходене в командировки из държавата и така става една особена журналистика, да му се не види. Такава, която обслужва върховете или ако ги критикува, зависи вече от собствениците.

 

Това, че има различни мнения е добре, но се занимават главно с върховете, партиите, правителството. Но животът в държавата се твори от милиони хора, които работят или са безработни. Ами не виждат ли, че българското село загина?! Тази тема липсва.

 

А 500 години сме издържали на робството, защото България е била селска. Как така с лека ръка закриваме милите български села?! Те бяха пълни с деца, училища… И другото качество на журналиста е да се стреми да отразява нещата каквито са. Не винаги е възможно, но човек трябва да се стреми.

 

Казваш, че журналистиката е „душата на времето”. Какво й липсва днес?

 

Не виждам самоотвержена журналистическа защита на българските национални интереси.

 

Съвсем определено искам да кажа, че лявото и дясното трябва да мине на втори или трети план, а на първо място за всички партии и личности, които се занимават с политика, да са нови български национални идеали. Старият национален идеал за България за всички земи, населени с българи, да се обединят не можа да се сбъдне.

 

Сега трябва да се избистрят новите национални идеали. Опазването на природата у нас, която е сравнително най-добре запазена в екологичен план в Европа. Да възстановим земеделието, защото днес се храним с отвратителна храна.

 

Журналистите трябва да се занимават с ежедневните проблеми, обаче истинската публицистика изисква да се мисли, да се разсъждава за бъдещето на нацията. Това е най-висшата форма на журналистиката. Не става дума да се отразяват постижения или нередности някакви, става реч за еманация на националния разум, а това означава по някакъв начин най-мъдрите хора да могат да си казват думата.

 

Трябва да има форуми за изразяване на истински мнения.

 

Ти си един от създателите на „Поглед”. Какво ново внесе той в българската журналистика и на какво се дължеше необикновеният му успех?

 

Започнахме през 1966 г. Ядрото беше от в. „Народна младеж”, но имаше и от други издания. Не знам как стана, как си плюхме в устата, но си казахме, че ще правим истински вестник.

 

В онзи период вестниците бяха малки по обем – 4 страници голям формат. Официални публикации доста и за нас журналистите остава много малко място.

 

В това отношение, за съжаление, се следваха някакви критерии от Съветския съюз. От тях копирахме този ограничен обем на вестниците, че и т. нар. название главлит беше взето от руснаците, дори не го преведоха на български. Във всяка редакция имаше по един такъв човек, който слагаше едни печати.

 

При нас в „Народна младеж” беше един добър човечец и не спираше нищо. Та тогава не знам прекръстихме ли се, но си казахме, че ще правим истински вестник, защото това което бяха ежедневните вестници, не ни задоволяваше, преди всичко информацията.

 

В първите броеве „Поглед” писа за лавината в Пирин, където загинаха 7 души, катастрофата със самолета ни в Братислава. Боян Трайков веднага замина за там, в другите вестници имаше по три-четири реда, а в „Поглед” цяла страница.

 

На 1 май хвостохранилището край Враца се скъса и взе десетки жертви. Коста Батков на часа беше там и пуснахме цели две страници. Ежедневните вестници, които, както се казва, трябва да отразяват какво става всеки ден, излязоха по два-три реда или изобщо нямаше такива. Така „Поглед” стана истински вестник.

 

Но освен с „Поглед”, по-късно и с „Антени” започнаха да настъпват значителни промени в печата. И ще се върна отново към „Отечествен фронт”. Последните години преди 10 ноември т. нар. петъчен брой излизаше в по-голям обем и с повече информация. Затова го наричам предвестник на днешната преса.

 

Сега може да критикуваме днешните български журналисти, но имаме големи вестници за отразяване на неща, за които ние едно време нямахме терен. Нашето поколение в някои отношения беше жертвено поради крайно ограничения обем на вестниците.

 

Бай ви Дамян се е борил и се уморяваше да пита, когато имаше конференции или съвещания на главните редактори, докога тиражите ще се определят административно, а не от желанията на хората да се абонират, още първите няколко дни спираха абонамента на „Труд”, защото се изчерпали бройките. Хайде де! Имаше административно определяне и на обемите.

 

На „Работническо дело” даваха повече страници, а на „Труд” и „Отечествен фронт” – не. Боже Господи! Имаше неща, които никак не можех да одобрявам и с колегите сме надигали глас, а не сме стояли тихи и кротки.

 

Та в „Поглед” беше истинско удоволствие да се работи, защото чувствахме някакво освобождаване. В понеделник сутрин по павилионите за вестници се виеха опашки за него. Това какво означава? Ами то ти дава крила, желание да правиш нещо много по-добре.

 

Кои бяха най-открояващите се погледари, които създадоха облика му, а и тези, които продължиха традицията?

 

Не знам кой и кога измисли тази грозна дума „погледари”, не ми харесва! Не звучи добре. Въпреки че по-късно там навлязоха много добри журналисти.

 

Но ако говорим за началото, това бяха Коста Батков – най-големият български репортер. Беше неудържим и за него нямаше „не може” или „забранено”.

 

Другият беше Владо Костов. При него беше и д-р Дафин Тодоров – великолепен човек. Преди да забегне на Запад, Владо Костов беше много добър журналист. Той движеше международния сектор. Ходеше в командировки и без него нямаше да го има този „Поглед”.

 

Всичките бяхме в една заличка на третия етаж в сградата на СБЖ. Телефоните звъняха непрекъснато, говореше се, тракаха пишещите машини. В почивките Тамара Джеджева разказваше по някой виц, но това си бяха действителни случаи.

 

Искам да кажа нещо и за първия главен редактор на вестника Лалю Димитров. Преди това той беше главен редактор на „Народна младеж”, така че се познавахме, а и бяхме рамо до рамо. След това отиде завеждащ отдела „Средства за масова информация” в ЦК на БКП. Колебаеше се дали да отиде, но аз го навих, защото смятах, че там трябва да има свестни хора.

 

Благодарение на него настъпиха много важни промени. Българските журналисти започнаха да ходят в командировки по чужбина, което преди това се случваше много рядко. Започнаха да се откриват кореспондентски пунктове в чужбина. А докато беше главен редактор на „Поглед” ни даваше да се изявяваме и не ни слагаше спирачки.

 

Генчо Бъчваров беше великолепен зам.-главен редактор и журналист. Кирил Янев беше отговорен секретар, а и доколкото си спомням и партиен секретар. По редакциите имаше партийни организации, които обаче не развиваха особена дейност. Та в „Поглед” – никаква.

 

Идва време за годишното събрание и Кирил се чуди какво да пише в доклада и вземе та пише за редакционната работа, а никаква партийна дейност, защото всичките ни усилия бяха да правим добра журналистика и никой не мислеше за партията. В съзнанието ни беше истински вестник – истинска журналистика.

 

А още по-интересно беше, че на председателя на СБЖ Георги Боков това нещо много не му се нравеше. Започна да критикува „Поглед”. Просто да се чуди човек – собствения си вестник!. Неговата представа беше, че както си нареждаше в „Работническо дело”, и тук ще е така. Да, ама не тръгна така.


Изреди много големи имена, но се сещам и за едно велико име - Йордан Радичков, който започва с журналистика, пред очите ти се е родил големият писател. Живял си в една стая с него даже.


И като журналист беше много добър. Неговите писания бяха особени и си личеше талантът. За мен беше невероятно щастие да се срещна с него. Като започнеше да говори, се получаваше магията. Започваше да ръкомаха. Личеше си, че има голям потенциал. Аз го ожених за Сузи, която работеше също в „Народна младеж”.

 

Носил е в душата си болката по залятото от язовира родно село. Всеки от нас носи в сърцето си една изчезнала Калиманица. Ти носиш ли я?

 

Язовирът, който заля родната му Калиманица, стана причина да стане писател. Искаше да обезсмърти селото си. За него беше бедствие, че селото изчезва, а го обичаше, а и хората също. Разказваше за тях с любов. Радичков възкреси Калиманица и го превъзнесе.

 

Имам едно писание, което тепърва ще види бял свят, което е за Йордан и се казва „Като ходеше по земята, стигаше до небето”.

 

Най-голямата ми болка е загиването на българското село през последните 20-30 години, това не вещае нищо добро за България. В моето селце Добревци, което е на 2 км от Трявна и има 25 къщи, сега няма никой. И моята родна къща я няма. Голямата ни градина, от която се изхранвахме и се раждаше всичко ,е пуста. Като че ли това е моята Калиманица, която нося в душата си.


Тази година честваме 120 години организирано журналистическо движение у нас. Кои качества на журналистиката са се запазили през десетилетията и кои сме загубили? Кои имена от днешната журналистика според теб ще останат?


Много ме боли, че поради това, което става у нас след промяната,  разединението и противопоставянето, СБЖ вече не е този, който имахме по-рано. Не искам никого да обвинявам. Той беше средище, ставаха много добри сбирки и обсъждания. Имаше редица завоевания на журналистите.

 

Но преди всичко имахме великолепни места за почивка, като Международния дом на журналистите във Варна, Банкя, където не знам какво става. Беше удоволствие да се ходи на почивка във Варна, Банкя, Батак. В клуб-ресторанта на СБЖ не беше само вечер да се съберем да пием, а там ставаха редица обсъждания.

 

Колкото до имената, Тома Томов от по-рано и сега си е голямо име. Тук ще сложа и Кеворк. Те двамата са големи личности и журналисти и няма място за спорове. Ето сега и Иван Гарелов показва великолепна журналистика в предаването си „Оригиналът”. Гледам го редовно. Като че ли сега е по-добър, отколкото преди. А още отпреди 10 ноември уважавам Велислава Дърева. Има колеги, които поддържат равнището на професията. 

 

Снимки: Иван Василев

 

Сподели в
 

В зората на бурния и превратен за българския народ ХІХ век е роден и Димитър Николов Паничков. Точната дата не е известна, но се смята, че е някъде около 1810 г.

20.05.2015/13:56

Симеон Радев отбелязва в „Лица и събития от моето време": „Еднъж, на един прием в Двореца, на който аз за голямо мое учудване бях поканен – тогава аз бях още журналист – царица Елеонора ми каза: „Желанието на царя е да не продължавате „Строителите".

06.05.2015/12:08

На 2 април т.г. се навършвиха 110 години от рождението на моя баща, съидейник и приятел, академик Владимир Евтимов Топенчаров (1905-1997). Не са толкова много 92 години. Но той ги изживя интензивно и пълноценно - до края.

02.04.2015/18:43

Кучешки занаят - може и да не можеш, но никой не те пита. Това казва за журналистиката една от най-умело оцеляващите личности в българската история - Димо Казасов.

21.03.2015/12:00

Снежана Тодорова е новият председател на Съюза на българските журналисти. Решението взеха в края на миналата седмица на отчетно-изборното събрание на организацията, в която членуват 4173 събратя от медиите.

20.03.2015/14:55

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Огнян Стефанов е едно от най-запомнящите се, одумвани, коментирани заплашвани и подложени на физическа разправа „лоши момчета“ на скандалния ни „преход“, открояващо се независимо перо в днешната ни журналистика, свързано с авторитетния сайт Фрог нюз…

29.07.2020 /17:45 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

След като успя да разбуни духовете с книгите си „Зад завесата на соца“ и „Зад завесата на прехода“, журналистът Калин Тодоров сложи завършека на трилогията със „Зад завесата на демокрацията“, която от днес е вече по книжарниците, издадена от „Изток-Запад“.

22.07.2020 /23:12 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В дни на съдбовни изпитания, каквито преживяваме сега – от пандемия до политически, - паметта ни търси упование и опит в нелеката българска съдба – онези така нужни ни и днес опорни точки, за да я променим в името на едно достойно бъдеще. И пред очите ни застава великият летописец на българската свобода с безсмъртните му „Записки по българските въстания“ - Захарий Стоянов. А днешните събития по странно съвпадение стават в годината на неговата 170- годишнина от рождението му…

20.07.2020 /17:56 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В тия дни на небивало напрежение, когато в цялата страна улиците и площадите кипят от недоволството на народа и искането за оставка не само на правителството, а и на главния прокурор Иван Гешев, точно по това време се случи нещо интересно, което би могло да се нарече съвпадение, но в никакъв случай не е случайно. Състоя се и премиерата на новата книга на най-уважаваната българска журналистка Анна Заркова, емблематична със своите задълбочени разследвания и анализи на най-важни и тревожни явления в нашия обществен живот, които притежават и актуална непреходност. И сега, когато над мощните протести кънти името на Гешев, в ръцете ни е солидният том на Заркова: „Главните прокурори от Татарчев до Гешев“.

16.07.2020 /20:49 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Авторът на първата българска печатна книга Филип Станиславов бе почетен в скромна церемония в град Никопол, съобщиха от местното читалище „Напредък”.

08.08.2020 /11:27 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Вълнуващи спомени от първите си артистични прояви в детски радиопредавания разказва известната актриса и поетеса в специално интервю пред Мария Спасова, подчертавайки: „Там се срещнах с хора, които са мой университет за цял живот. Преди всичко това са Валери Петров, Ангел Вълчанов, Леда Милева”.

06.08.2020 /18:35 | Автор: Мария Спасова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

СБЖ изразява дълбокото си възмущение и категорично осъжда поредното посегателство срещу журналисти при изпълнение на професионалния им дълг, както и над упражнилите правото на свободно слово и на протест граждани по време на конференцията на управляващата партия ГЕРБ в София. Ако живеем в правова държава, реакцията на правоохранителните и правораздаващите органи трябваше да е незабавна. Къде е тя?

06.08.2020 /13:45

„Този план ще върви ръка за ръка с Плана за действия за европейска демокрация, който ще бъде насочен към повишаване на устойчивостта на нашите демократични системи и към укрепване на свободата и плурализма на медиите,” пише зам.-председателят на Европейската комисия и еврокомисар по ценностите и прозрачността Вера Йоурова в отговора си на писмото на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова от 10 април т. г., настояващо във възстановителните планове за Европа след кризата с коронавируса да бъде включено и подпомагането на медиите, журналистите и свободата на словото.

24.07.2020 /17:12

УС на СБЖ излезе с декларация, настояваща за изтегляне на внесения в НС от Вежди Рашидов законопроект за промени в Закона за радиото и телевизията, докато той не бъде подложен на широко обществено обсъждане. Изразена е също тревога от негативни и злепоставящи внушения и обобщения, отправени от прокуратурата към "свободните" журналисти.

14.07.2020 /17:42

 Мнения

Ако в този вододелен за всички ни момент обществото намери сили наистина да започне всичко наново и на чисто, дано и ние, журналистите, съумеем същото.

22.07.2020 /20:05 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

На 18 юли, 183 години след рождението ти, още търсим и жадуваме чистата и свята република, заради която увисна на бесилото. Днес висиш и на портрет в кабинетите на първите държавни и партийни ръководители. Но нито сме чиста, още по-малко свята, поклон към тези, които го сториха, че България стана република преди 74 години, та поне нещо от завета ти да е изпълнено.

13.07.2020 /16:29 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 22 гости

Бързи връзки