През обектива на Иво Хаджимишев: Всяко изображение, което връщам към живот, ми доставя голяма радост

07.11.2013 /13:09 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Срещата си с големия български художник-фотограф Иво Хаджимишев очаквах с вълнение и известно притеснение. И това беше така, защото е един от малкото български интелектуалци, с които е удоволствие и чест да разговаряш. Той е сред най-ярките имена в българската художествена фотография и фотожурналистика.

Роден е през 1950 г. в София. През 1975 г. Завършва специализацията си в Колеж по изкуствата “Bournemouth and Pool College of Arts”, Великобритания.
От същата година е пожизнен почетен член на Кралската фотографска асоциация в Англия, където е показана и първата му самостоятелна изложба. Ще спомена само някои от изданията, в които Иво работи преди 1989 г.: в. „Поглед”, сп. „Отечество”, а след промените става сътрудник на Associated Press.

По-късно е един от основателите на излизалото през втората половина на 90-те години списание „Сега”. Иво Хаджимишев е председател на Българското фотографско сдружение и ръководител на журито в ежегодния конкурс “Канон - снимка на годината”. Фотографиите му са излагани в много страни по света.

Срещаме се в едно от столичните кафенета в топъл октомврийски следобед и на чаша чай майсторът на обектива сподели за сайта на СБЖ това, което го кара да се вълнува и преживява.
 

Още съвсем млад вие се наложихте като голям майстор на фотопортрета, снимате цял живот, г-н Хаджимишев. Да не би да сте се родили с фотоапарат в ръце? И кога това изкуство стана ваша съдба и професия? Вашият прадядо Томас Браун има ли пръст в създаването на „Брауни” на Кодак в началото на миналия век?

Не, моят прадядо е работил в друга област - производител на хартия, но за жалост умира млад. Аз не го помня, но помня дедите си.

Смъртта на Томас Браун налага неговата съпруга и дъщеря му да вземат решение да емигрират обратно към Европа. Те може би са първите преселници от Америка обратно към Европа. Избират Рим - Италия, където баба ми започва да взема уроци по рисуване при един от известните художници от онова време. Тя се среща с моя дядо за първи път в един от музеите във Флоренция.

И така това семейство се заражда във Флоренция. Може би мераците ми към фотографията да са дошли по другата линия - от моя дядо по майчина линия Иван Недков, който любителски се е занимавал с фотография още в първите години на ХХ век. Неотдавна с голяма радост намерих едни от първите цветни диапозитиви, които той е направил, когато е бил вече навлязъл в процеса на аутохромите – първите цветни диапозитиви в света.

Този предприемчив българин е направил, вярно че в Швейцария, няколко интересни автопортрета и пейзажи. Тази първа цветна фотография е датирана от 1913 г. и няма да е лошо да я пуснем в сайта на СБЖ, защото мисля, че това е една от най-ранните български цветни фотографии. Това е любопитното. Обичал е много фотографията и във всичките си пътувания и летни ваканции е снимал много активно.

Спомням си, че когато на мен ми дойде меракът да снимам, бях на 13 години. Написах писмо на един от големите русенски портретни фотографи, Балаш, който, както и Либих, е бил един от най-известните в града. Молбата ми беше, ако може, г-н. Балаш да ми изпрати фотоапарата, който дядо ми му е дал да си служи веднага след 9 септември 1944 г., когато се е направила кооперация и са били иззети всички лаборатории и фотоапарати от тогавашните частни фотоателиета.

Спомням си, че той ми написа един тъжен отговор, в който се казваше, че, за жалост, е бил конфискуван този фотоапарат, на който се надявах тогава, но той можел да ми изпрати неговия първи фотоапарат, с който е започнал своята кариера. По пощата в София пристигна един великолепен стар, от черен махагон, апарат, не напълно комплектуван. С него не можеше да се снима Но той имаше друга – много по-висока стойност.Това беше фотоапаратът на един от най-големите майстори на портретната фотография в България от онова време.

Това беше жеста на г-н Балаш, който никога няма да забравя. По-късно, години по-късно – вече в ХХI век, намерих неговия внук в Русе. Разказах му историята и му върнах фотоапарата на неговия дядо. Сега този фотоапарат се реставрира и много скоро около него ще направим изложба от портретите, които г-н. Балаш е правил в Русе. Ето ви историята на един фотоапарат. Но това ми повлия много. Фактически 13-14-годишен вече започнах да снимам с един любителски апарат, който купих сам, след като продадох на безценица без знанието на родителите си любимия си електрически влак.

А тайната на вашия успех? Зная ваши изказвания, като „Трябва да усетиш човека срещу теб... да осъществиш контакт”. Но и: „Много често нещата, които аз виждам, остават скрити за хората”. Това ли е тайната и тя разкрива ли се на снимката? Как го правите?

Бих доразвил казаното по-рано, защото съм мислил така, когато съм бил млад. А младите хора са много категорични. Първо – човек трябва да има желание, но е много важно да попадне на добри учители, на добри хора около себе си, които да помогнат. И тук бих споменал имената на преподавателите ми в Двореца на пионерите – Велко Нотов и Константин Марков.

Това са двама души, които не водеха курсовете си по фотография и кино формално, а даваха всичко от себе си. Бяха донесли и личната си техника, която даваха на учениците да работят с нея. Това е първият етап. Вторият е „Българска фотография” – Държавен фотоархив, който беше в съседство с нашия Съюз на журналистите на „Граф Игнатиев”.

Ръководството на “Българска фотография” – Васил Вълев, Георги Стоименов и Николай Щерев, решиха да ми се даде най-добрата фотографска техника, с която разполагат, и възможност да придружавам навсякъде в страната големите български фотографи Петър Божков, арх. Николай Попов, Георги Бурмов, Илия Зиновиев... Все хора интересни и преди всичко интелигентни - хора на културата и духа, и едва след това фотографи.

А в първите си стъпки в журналистиката няма да забравя неоценимата роля на трима души, които ми помогнаха да се изградя като журналист с фотоапарата си. Това са Руси Божанов, Ивайла Вълкова и Соня Бакиш. Без тях можех да остана само един сръчен фотограф, но нямаше да имам тази насока и принципи, които те споделиха с мен по много деликатен начин.

Докато беше жив Руси, понеже Ивайла дълги години живя във Виена и се загуби ежедневният контакт, но той до последния си ден искаше да види какво съм направил и да го коментира.Той проследяваше не само изображението самò за себе си, а в развитие – как фотографията е използвана в печатното издание, в което работех в момента. Руси Божанов беше изкушен от фотожурналистиката и документалното кино – освен писаното слово – било като журналист, или по-късно драматург.

Но в онези ранни за мен години в „Поглед” Руси вече беше главен редактор на „Отечествен фронт”, имаше такива абсурдни ситуации, когато той идваше до редакцията на „Поглед”, за да види на място какво съм направил тази седмица при пътуванията ми. Той беше един от моите корективи. По-късно, по време на моите специализации в Англия Петър Увалиев изпълняваше същите функции. В края на всяка седмица отивах до Лондон с една папка фотографии, които бях правил през изтеклата седмица, които се подлагаха на разбор –насочен преди всичко към естетическата страна на изображенията.

Главните редактори, с които съм работил във вестник “Поглед” - за жалост доста кратко с покойния Велчо Чанков, и по-късно Борис Петков, също бяха много внимателни с изображенията, които предлагах за публикуване. Времето беше доста трудно след Чехия 1968.Имаше едно идеологическо “затягане”. Времето беше такова, че можеше да даваш много интересна продукция – говоря както за текстовете, така и за изображенията, но какво от това, ако няма насреща човек, готов да поеме отговорност.

Особено в началото на 70-те години, когато в. „Поглед” беше и обичан, но и трън в очите на много консервативни хора. Един от тях беше дълго време начело на СБЖ. Може да е имал други качества като партиен функционер и главен редактор на “Работническо дело”. Но смея да кажа, че по отношение на изображенията във вестника (включително вестник “ Поглед”) той беше много консервативен – може би защото стриктно спазваше правилата на вестник “ Правда” по това време.А там – както и в нашия партиен печат публикуването на фотография, та даже на най-обикновения работник се съгласуваше с партийния или профсъюзния секретар на завода или стопанството.

Вестник “ Поглед” много преди моето отиване там – още от първия си брой, до голяма степен беше пречупил този шаблон (незабравимите фоторепортажи на Христо Славов и Петко Цонков), и въпреки това на няколко пъти бях викан при председателя на СБЖ, за да бъда смъмрен например, че е публикувана снимка на жена, която не знаем коя е. Тя беше една прекрасна усмихната старица от Банско с внучето си. А там ми беше казано: „как така не знаем коя е – трябвало е съответните органи да ни насочат кого да снимаме за репортажа от Банско, защото снимката във вестника освен всичко е и награда за човека”.

А какво ви даде вестник „Поглед” – как да се отнасяте към събитието в живота на човека, на страната и света? Хирошима стана ли вашата Хирошима?

За Хирошима имам своето лично преживяване. По време на едно кратко пребиваване в Япония посетих епицентъра на атомния взрив. Там получих един много голям урок от японците. Посетих музеите на Хирошима и мястото, където се е взривила самата бомба.

Там се слиза много дълбоко под земята, а над тебе в един овал се вижда силуетът на града – това, което се е виждало след падането на бомбата.Останал сам на това място – както казах под земята, в мрака първо чуваш, а след това и виждаш една стена с устремно движеща се безшумна вода, която имаш чувството, че се катери нагоре по бетона – към светлината. Но дори там – на това сакрално място, нямаше нито една дума срещу американците. Този народ наистина е необикновен! Вглъбен, помнещ, запазил достойно мълчание. Такова мълчание, което те оглушава. Това е моят урок от Хирошима и моето докосване до този град.

Но да се върнем на краткото време, в което работих във вестник „Поглед”. Тогава той още беше без друг аналог. Години по-късно се появи “ „Антени”. В “Поглед” още витаеше свободният дух, въпреки честите, понякога наказателни смени на главните редактори.

Помня Велчо Чанков, при когото започнах. Той се помина и веднага беше заместен от Борис Петков. Новоназначеният главен редактор се зае да ни превъзпитава, макар че тази дума е тежка, ако не бъде пояснена.По същото време някои от емблематичните за вестника журналисти напуснаха. Понякога беше с доста твърда ръка и често беше подозрителен, или се е боял да публикува някоя по-свободна снимка (не е моя работа да коментирам политиката към текстовете).

Но към мен – току що завърнал се от обучението в Англия, предприе една великолепна превъзпитателна мярка.

Никога няма да забравя поредицата, в която той ме включи заедно с журналиста Дянко Шишков - „По стъпките на Трети украински фронт”. Беше невероятно изживяване. Дянко написа наистина вълнуващи текстове – актуални и до днес, аз се постарах също да ги подкрепя с моите фотографии. Работихме в тежките за нас зимни условия. Помня, че в Одеса, в деня на Съветската армия замръзна и се счупи филмът във фотоапарата ми.

Работата по изготвянето на тези репортажи ми отвориха очите за Русия – докоснах се до съдбите на много истински герои от войната, на които за първи път им беше разрешено да разказват личните, човешките, а не официалните истории - извън вестникарските клишета. Затова и до днес съм много чувствителен към темата за паметника на Съветската армия в София.

След като си имал личен контакт с някой от големите им останали живи пълководци от онова време или техните семейства, когато си държал орденът „Георги Димитров”, разтопен почти до неузнаваемост в самолетната катастрофа край Белград (по този орден е разпознат Маршал Бирюзов), тогава нещата стават други.

В хода на това изследване се запознах с военните фотокореспонденти, които все още работеха в сп. „Огоньок”. Имам предвид Дмитрий Балтерманц. И когато си се държал в ръцете си оригиналните изображения от Втората световна, които години по-късно са станали емблематични, а до тебе е авторът им – запазил ги близо двадесет години след войната от очите на тогавашната военна цензура, за да ги извади пред очите на целия свят едва в средата на шейсетте години на миналия век - имам предвид фотографията “ Мъка” от Дмитрий Балтерманц, това е много повече от „превъзпитание” – това е Академия. От Дмитрий Балтерманц получих урока, че трябва да фотографираш истината такава, каквато е, а не пречупена през моментната конюнктура.
Ето така се учех, защото ме пуснаха в дълбоката вода. Всеки заснет кадър за мене беше моментално взето решение и поемане на отговорност.

Имах възможност да пътувам всяка седмица из България и да правя репортажи от всичките строителства, които тогава се извършваха. Споделях хляба на кофражиста – високо на някое скеле, а на следващия ден да бъда с часове в ателието на Златю Бояджиев – все за страниците на същия този вестник - това не се забравя. Не може човек да задраска ей така с лека ръка миналото – не само своето, но и на поколенията достойни хора, градили една държава, която сега се разпада пред очите ни.

Любимата ви тема, България. „Отечество” – само списание и месторабота ли беше за вас? Какво ви дадоха годините там?

Не, в никакъв случай не беше само месторабота!

Това беше другият голям късмет в професионалното ми изграждане, и с това късметите свършват. Попаднах в екипа, създаден от Серафим Северняк. Напуснах един вестник с голям тираж, за да отида на място, където всичко започна с един лист хартия, на който се скицира първият брой на “Отечество”. И тук вече усетих голямата разлика.

Борис Петков беше стриктен изпълнител на това, което трябва да се направи, и искрено е вярвал, че е трябвало да бъде така за вестника и за страната, а Серафим беше свободен писател, артист, кръвно свързан с хората на България - много надарен, с хубаво перо. Тогава вече започнаха да се развиват нещата по съвършено друг начин и това пролича още от първите броеве на списанието. То за дълго остана различното списание.

За всеки, който е работил там, „Отечество” е незабравим спомен, свързан със свобода на духа и перото – това се отнасяше и за нас, хората на изображението. Самият Пенчо Кубадински имаше топло отношение към списанието и не рядко поемаше рискове, когато ни е пращал да пътуваме и да носим материали от места, където има военни действия или трудно достъпни по онова време съветски територии, имащи връзка с историята на България.

Списанието не само че е свързано с най-активните ми години в журналистиката. Работата в екипа на изданието беше щастливо време за повечето от нас, които работехме там. То отлетя неусетно и завинаги...

Продължавате ли да цените фоторепортерството като професия? И защо изпитвате носталгия към медиите? Как ви звучи определението „оперативна журналистика”? И какво липсва на младите репортери – не само фоторепортери?

Да. Високо ценя тази нелека професия. Уважавам интелигентните млади българи, които имат куража да започват работа в тази обстановка и в това разпределение на медийния пазар.
“Оперативна журналистика” все повече започва да ми звучи като начин за бързо реагиране по поръчка на работодателя или собственика на изданието & политическа или икономическа групировка.

Не е редно да съдя младите си колеги, защото те наистина работят при коренно различни условия в днешна България.

Но когато имах пряк контакт с някои от тях – независимо от пол и ориентация, пишещи или снимащи - забелязах, че те са предпочетени пред по-възрастните си колеги, защото нямат, или не искат да имат памет за много предхождащи събития, които биха дали друг прочит и тълкувание на ставащото в момента.

Наред с многото и хубави идеи, които имате, сте решили „да посветите остатъка на живота си на по-всеобхватни проекти и книги”. Кои са проектите и кога ще се захванете с книгите? Известен сте не само като добър фотограф, но и сладкодумен разказвач.

Да, книгите излизат, но това не са търговски книги. Ще ви разкажа историята само на една от тях. Казва се „Наследство” и се получи благодарение на две изложби, които бях направил преди това по молба на Министерството на културата. Едната беше свързана с античността в България, а втората за средновековните ни писмени паметници. Те обиколиха много страни. В един момент, когато приемаха страната ни в ЕС, един доста ексцентричен италиански посланик поиска да направи подарък на българския президент, а чрез него и на България .

Една книга за културните паметници в нашата страна, която той да може да подарява при официалните си гостувания. От посолството ме поканиха аз да съставя тази книга. Предложих двете готови изложби да бъдат обединени в книга в два раздела – Античност и Средновековие.

Така се появи така наречената “Черната книга”. Ако попитате и сега г-н Георги Първанов, той ще ви каже веднага за Черната книга, понеже така са я нарекли заради черните страници, върху които са положени нашите съкровища и безценни ръкописи. Тя беше отпечатана в тираж 1000 бройки, но не беше за продан, защото, както казах, беше подарък от италианското правителство към българския президент по случай присъединяването на България към ЕС. Аз обаче успях да направя така, че да може тази книга да се преиздава.

При един от следващите ми проекти бях в Белград. В посолството, късно вечерта след официалните срещи, се появи тогавашният ни външен министър Ивайло Калфин. Посланик Георги Димитров вече разполагаше с екземпляр от книгата, защото президентът Първанов се беше разпоредил книгата да бъде разпратена до българските мисии, за да могат нашите посланици поне да я показват. Като я видя, министър Калфин каза: „ Хайде да я преиздадем!” И тогава тази книга се отпечата вече като издание на Външно министерство. Те отпечатаха също 1000 броя , които се „стопиха” също така много бързо.

Докъде стигна вашият голям международен проект „Цивилизациите на Балканите”?

На финала е. На 13 октомври 2014 г. трябва да се открие изложбата ЮНЕСКО. Разбира се, г-жа Ирина Бокова е поканена на откриването, но не съм я безпокоил с организирането на събитието, защото не е прието да се иска това от нея.

Работя отлично с представителите на България, акредитирани в централата на ЮНЕСКО в Париж – заедно с тях проведохме разговорите с различните служби, отговорни за изложбите там, направени са договорите за заплащането на изложбената зала, както и на конферетна зала, нужна за провеждането на този мащабен план, обхващащ единадесет балкански държави.

Разкажете за вашата инициатива за създаването на отдел „Артистична фотография” в Националната художествена галерия. Кое ви накара да се захванете доброволно с тази така непосилна задача?

В това отношение, за съжаление, България е изостанала поне с 50 години, и то по простата причина, че повечето от водещите български изкуствоведи бяха получили иначе едно много сериозно образование в Съветския съюз. Но съветското изкуствознание дълги години не приемаше официално фотографията като изкуство. А прилежните студенти просто са пренесли това отношение и тук. Затова дълги години у нас в нито една галерия нямаше отдел за фотография.

Сега благодарение на конкурса „Снимка на годината”, организиран от „Канон”, имаме договор с Националната художествена галерията, който слава Богу все още не е нарушен в продължение на дванадесет години. По силата на този договор всички номинирани и наградени фотографии от конкурса автоматично влизат нейния фонд.

Но тази вече много голяма колекция няма къде да се съхранява в момента заради ремонтите, свързани с идеята за “Българския Лувър” Но сега мисля, че вече съм намерил решение и на този въпрос. Това е само върхът на айсберга. В продължение на 10 години на доброволни начала и напълно безплатно съм направил десетки заснимания и каталози за галерията, защото държавата в момента не може да заделя достатъчно средства за покриването и на тези нужди.Мисля, че това е безпрецедентен случай в нашата страна.

В момента довършвам проекта за Балканите, който е изцяло с мои фотографии. Сега снимам много по-малко, а повечето се занимавам със съставянето на колекции. Ако отидете в Националната галерия (до 10 ноември 2013), ще видите архива на Стоян Сертев – една изключителна изложба, която е документ за епохата. Включва културния живот на България преди войната и веднага след нея до 60-те години на миналия век.

Преди това беше „Архивът Гибсън І ” с фотографиите на Богдан Филов и водените от него археологически експедиции по време на Балканската война. Това е ранният Филов. Правя разлика между учения и политика. Та той документира паметници, които сега са на територията на Гърция, Турция, Македония. Някои от тях са разрушени и това са единствените фотографски документи и описания. Това беше един много интересен проект. Следват още две теми, които трябва да се развият в следващите две години. И ето изложба – книга, изложба – каталог.

А приключихте ли с реставрацията на онези уникални плаки, които открихте в мазето на Народния театър?

Те са дигитализирани и ръководството на Народния театър ги връчи на Държавната агенция „Архиви”, защото такъв е законът и те са на съхранение там. За мен това е приключена страница, защото дигитализирах тези незабравими образи и организирахме изложбата с директора на театъра Павел Васев.

Никога не бях виждал и не бях организирал толкова мащабна изложба на цялата територия на Народния театър. Беше много трогателно. “ Образи незабравими” беше открита на Международния ден на театъра по време на връчването на годишните награди . Цялата театрална гилдия беше там – младото поколение се срещна чрез тези възкръснали образи с техните предшественици. Беше много вълнуващо!

Това какво ви даде?

Всяко изображение, който връщам към живот, за мен е една голяма радост.

В края на разговора ни какво още може да си пожелае един завършил прочут колеж по изкуствата във Великобритания и пожизнен член на Кралската фотографска асоциация, носител на много награди, автор на толкова изложби и проекти?

Истинската оценка за пътя на един човек идва след като той си е отишъл и дори трябва да мине време. Чак тогава се разбира истинската стойност, защото ние докато сме живи, сме адвокати на своите фотографии. Сега съм ги оставил да отлежават, а след изпитанието на времето може да се очаква истинската преценка. А за ученето в колежа по фотография, то е по-скоро за мен една много полезна, дошла в точния момент специализация.

Да не забравяме, че отидох там вече като действащ и реализиран млад човек и се смесих с хора, които търсеха и учеха много старателно фотографията от А и Б. Това беше един необикновен момент от живота ми - имах празнини в знанието си заради това, че България е била изолирана по онова време.

Тези празнини бяха в техническо, а не в естетическо или пък в културно отношение. Фотографската Асоциация на Великобритания е много либерална организация, която, за съжаление, ни липсва тук, въпреки, че имаме Фотографска Академия. Но това не е същото. Това е място, където се срещат хора, които имат много и различни професии, но се интересуват и от фотографията. Те се събират веднъж седмично, дори в най-малките графства, в провинцията.

Обикновено при англиканската църква има такива места за общуване. Един ден от седмицата съответният клон на Кралската фотографска асоциация в еди кое си графство организира среща на своята местна секция. Там членовете носят своите фотографии, винаги има и гост–лектор, също член на тази организация. Изобщо има много активно общуване.

Това не е място, където се събират хора, конкурентни едни на други, те са обединени от общата обич към фотографията. Затова този модел ми липсва тук. За съжаление той не може да се пресъздаде в България по този начин. Ние в последно време сме свидетели на редица анонимни “хейтърски” сайтове – фотографията в България не е пощадена от тях. Но това е въпрос и на друго обществено устройство и друга култура. Аз имах възможността да се докосна до тази култура първо чрез моите преподаватели там, а след това чрез сър Уилям Харпъм.

По силата на договореностите за зони на влияние след Втората световна война Британският съвет нямаше представителство в България и Чехия до падането на Берлинската стена.

Великобритания беше създала друга, далеч по-малобройна, висококачествена структура, която изпълняваше част от функциите на Британския съвет, но под друго име – „Център – Великобритания – Източна Европа”, ръководена от един дипломат, много ерудиран и голям приятел на България - сър Уилям Харпъм.

След успешното завършване на специализацията ми той реши, че трябва да имам своя пътека и професионален път към Англия и ме предложи за член на Кралската фотографска асоциация. Кандидатствах с автобиография и подбор от фотографии, правени в България и по време на обучението ми в Англия.

Приемането в Асоциацията стана лесно (нека да не забравяме, че действието се развива по времето на разведряването, след дълъг студен период между Изтока и Запада). Но скоро възникна въпросът за превеждането на не малък годишен членски внос в западна валута, какъвто не можах да осигурявам при тогавашните условия. Баща ми със своите доказани хонорари от своята международна артистична активност можеше няколко години да плаща моето членство, но не можех да разчитам на това постоянно.

Изненадата ми беше голяма, когато по време на един обяд в „Атенеум клуб” със Стивън Рънсиман, също една голяма личност на Великобритания, той просто ме уведоми, че е уредил моето доживотно членство в Кралската фотографска асоциация. Не знам каква е сумата, която е заплатил, но вече 40 години получавам всеки месец списанието и знам какво става там.

Много се надявам през тази асоциация да бъде видяна във Великобритания една изложба с българска фотография. Та това са хората, които според възможностите си ми помогнаха и няма никаква тайна в това. Нещата изглеждат прости, когато има добри хора насреща.
 

снимки: Иван Василев + личен архив
 

Художничката Вера Недкова

Моя много ранна фотография, която бе използвана навремето за корица на легендарната плоча на Лили Иванова – “Камино”, споделя Иво Хаджимишев.

Последният портрет на Апостол Карамитев

Художникът Генко Генков

Златю Бояджиев

Ирина Бокова, която вече започна втория си мандат като шеф на ЮНЕСКО

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

В специално разпространено писмо до всички журналистически съюзи, членове на МФЖ, секретариатът на организацията ни информира, че е изпратил призив-обръщение до евродепутатите с молба да се застъпят за приемането на Директивата за авторските права, с промените в Съображение 35., предложено от МФЖ.

24.03.2019 /21:10

По повод националния празник 3 март и 141-годишнината от Освобождението на България и края на Руско-турската освободителна война, председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява колегията

03.03.2019 /00:17

Публикуваме решението на УС на СБЖ за свикване на Общо събрание и дневния ред, както и факсимиле от съдебно "Определение", от което произтича невъзможността за свикване на отчетно-изборно събрание, докато срещу Съюза още има висящи съдебни дела

27.02.2019 /15:47

 Мнения

Дипломатката Жоржета Пехливанова, оглавявала посолството ни в Каракас преди закриването му през 2012 г., разказва свои преки впечатления от снимането на два филма на известната българска журналистка във Венецуела и Колумбия

21.03.2019 /13:12 | Автор: Жоржета Пехливанова | Източник: СБЖ

Германците обичат да се шегуват, че във федералната република има пет годишни сезона – четирите, познати на всички и… сезон на карнавалите. Той по традиция стартира на 11 ноември в 11.11 часа в Майнц. Този сезон слага началото на пищни и разточителни карнавални вечери и шествия в (предимно) старите, западни провинции. В някои от тях дори дните на големите карнавални шествия и пиршества са обявени за неработни.

06.03.2019 /18:31 | Автор: Елена Трифонова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 44 гости

Бързи връзки