Предлагаме ви изказването на проф. д-р Минка Златева на Конференцията, организирана от СБЖ и по инициатива на сайта на СБЖ, на тема „Ролята на медиите в Априлското въстание - от „Кървавото писмо“ на Каблешков до „Писма от ада“ на Макгахан".

Джанюариъс Макгахан за Българския Април: начало на разследващата журналистика

 

Проф. д-р Минка Златева

 

Всяка година, когато чества своя горд и незабравим Април 1876, България се прекланя както пред героизма на Апостолите, героите и мъчениците за свободата, така и пред подвига на големия американски журналист от ирландски произход Джанюариъс Макгахан.Неговото мощно и благословено перо разкри на Европа и света истината за цената на гигантския порив на българския народ с чиста вяра и черешови топчета след 500-годишна робия да се вдигне срещу османските поробители и с кръвта и сълзите си да воюва за своето освобождение. На Макгахан отечеството ни дължи огромната вълна на съпричастие, подкрепа и солидарност в Англия, Русия и Европа, която постави Източния въпрос в дневния ред на европейското и на световното обществено мнение и на Великите сили.

В доклада си ще се постарая да отговоря накратко на три основни въпроса:

1. Каква е творческата биография на Джанюариъс Макгахан (1844-1878) преди да дойде на Балканите през размирната 1876 г.?

2. Как и при какви обстоятелства той поема задачата да замине за българските земи на Османската империя и да тръгне по следите на сразеното с огън и кръв Априлско въстание,за да разкрие от първо лице истината за потушаването му?

3. На каква база защитавам тезата си ,че рождената дата на разследващата журналистика в световния печат е 1876 година и нейният основоположник е Джанюариъс Макгахан, осъществил забележително журналистическо разследване със световен резонанс цели 25 години преди „макрейкърите” в САЩ? (1)

 

Творческата биография на журналиста Макгахан

 

започва като специален военен кореспондент на вестник „Ню Йорк Хералд” във Франко-пруската война през 1870/1871 г. и като единственият чуждестранен кореспондент - свидетел на победата и поражението на Парижката комуна ( 18 март- 28 май 1871).На барикадите й се ражда неговото творческо кредо: „Твърдо съм решил да казвам истината като журналист, независимо че някому това може да се стори акт срещу религията или властта... Никога не допускам собствената ми образованост или предразсъдъци да заслепят очите ми за истината и ще я кажа, дори да ме застрелят за това.” (2)

Макгахан доказва безпримерна смелост и мъжество, като язди 600 мили през пустинята Къзълкум в Средна Азия ,за да стигне до Хива и да изпрати на вестника си репортажи за завладяването на тюркмените от руската армия през 1873 г. Нечуваното преодоляване на това огромно препятствие предизвиква възхищението на генералите и офицерите от руското военно командване, с които съдбата ще го срещне отново на Дунавския фронт по време на Руско-турската Освободителна война през 1877/1878 г. Книгата му „Бойните действия по Амударя и падането на Хива” за руската кампания в Туркестан е представена от вестник „Ню Йорк Хералд” като „географски труд със световно значение”.(3)

След похода в Азия Макгахан взема участие в Карлистката война в Испания през 1874 г. ,по време на която научава испански език. Но животът му виси на косъм.Като привърженик на карлистите е хвърлен в затовра от републиканците като „шпионин” и се подготвя разстрела му. Радва се на „чудесно избавление и на щастливата си звезда ” само благодарение на бързата намеса на американския консул в Байон. В Париж на 22 януари 1873 г. Макгахан се е оженил за журналистката Варвара Елагина( по - късно известна с американския вариант на името си Барбара Елагюн) , а в Биариц на 13 август 1874 г. се ражда синът им Пол.(4)

През юни 1875 г. Макгахан пътува с кораба „Пандора” в Арктика с цел да бъдат открити следи от изчезналата през 1845 г. експедиция на полярния изследовател-картограф Джон Франклин, откривател на Северозападния проход между Атлантическия и Тихия океан . Това откритие той е заплатил със загубата на екипажите на двата си кораба „Иребус” и „Терър”сред канадската арктическа пустош. В книгата си

„ Под светлините на севера” Макгахан описва това пътешествие, в края на което „Пандора” почти по чудо успява да избегне заклещването между ледовете и да се завърне благополучно в пристанището Спитхед в Англия.(5)

Когато Макгахан научава за тревожни размирици на Балканите, той се опитва да заинтересува главния редактор на своя вестник да го изпрати в Източна Европа. Но Джеймс Гордън Бенет младши счита,че ще бъдат похарчени много средства за една „малка война”,за което по-късно горчиво съжалява. Подобна е позицията и на [лондонския] „Таймс”.(6)

 

Как и защо Макгахан поема задачата да замине за българските земи на Османската империя?

 

На 23 юни 1876 г. многоуважаваният Едвин Пиърс, дългогошишен кореспондент в Цариград на основания от Чарлз Дикенс вестник „Дейли нюз”, виден юрист, свидетел на детронирането на трима турски султани, с кураж и решителност предава в редакцията своята кореспонденция, започваща с думите: ”Грозни мълви се носеха из Цариград през миналия месец за страхотни жестокости, извършени в България. Местните вестници издават потайни запитвания за кореспонденции, получени от вътрешността,за които са заставени да замълчат. Досега съм се въздържал да спомена за тия мълви или да кажа що съм чул; но те вече са стигнали една определеност и достоверност и се откриват жестокости,които поставят извършените в Херцоговина и Босна много назад...”(7)

Според съвременника на тези паметни събития Петър М.Матеев, роден в Котел възпитаник на Робърт колеж, по-късно виден държавен служител и дипломат на освободена България „редакцията ,преди да я обнародва, толкова е била изненадана, че телеграфически помолила г-н Пиарса да провери данните си. У г-на Пиарса вече всяко колебание беше изчезнало, и той смело потвърди първите си съобщения, като ги засили с допълнителни конкретни подробности, съобщени от очевидци. Това второ съобщение запълни три колони от вестника.”(8)

Надеждните източници на Едвин Пиърс са най- напред двама човеколюбиви и благородни американци - д-р Алберт Лонг и д-р Джордж Уошбърн.Те са получили безброй страховити факти и потресаващи лични разкази на спасили се от разгрома български възпитаници на Робърт колеж,потърсили при тях съчувствие и подкрепа за клетите си сънародници.

Д-р Джордж Уошингтън е дългогодишен ректор на Робърт колеж в Цариград. Протестантският мисионер д-р Алберт Лонг е участник в превода на „Славейковата библия”, отпечатана през 1871 г. в Цариград,

а също редактор и издател на първото християнско списание на български език „Зорница”( 1864-1872). От 1864 до 1901 г. той е професор по естествена история в Робърт колеж. Д-р Лонг лично „превежда на английски записките на архимандрит ( по-късно архиепископ) Методий Кусев за зверствата при потушаването на Априлското въстание”

( 9) , който успял с риск за живота с да ги предаде лично на него, на д-р Уошбърн и на Едвин Пиърс.

Д-р Лонг и д-р Джордж Уошбърн,както пише в спомените си Петър Димитров, родом от Жеравна възпитаник на Робърт колеж и по-късно виден български дипломат, „ помолиха мнозина знатни държавни мъже чрез своя печат и парламент да употребят своето влияние пред английското правителство, за да назначи официална анкетна комисия, която да посети въстаналите местности, да издири причините за въстанието, да провери свирепствата за потушението му и да покаже начини и средства за облекчаване състоянието на пострадалото население.”(10)

Англия е поразена и дълбоко развълнува от съобщенията на Едвин Пиърс . Но министър-председателят лорд Бенджамин Дизраели отрича истинността им и с презрение коментира, че това били

„ празни приказки по кафенетата”. Високата порта пък ги обявява за

„чудовищни преувеличения”.

„На 14/26 юний за пръв път се повдигна въпроса за тия свирепства в Английския парламент, - пише Петър Димитров.- На говорившите господа по него и в двете камари английското правителство каза, че то няма официални сведения и ще се постарае да ги добие, и така разискванията по този въпрос се отложиха.”(11) В парламента британският министър-председател Дизраели заявява : „Съмнявам се ,че мъченията са широко практикувани от един ориенталски народ, който смятам [че] рядко прибягва до мъчения,а обикновено приключва отношенията с обвиняемите по много по-експедитивен (!) начин”.(12)

Редакцията на „ Дейли нюз” е на крак. Ръкавицата е хвърлена. Започва сурова битка за истината. Главният мениджър Джон Р. Робинсън търси да изпрати по горещите следи на злодеянията в българските земи опитен журналист, който с лично събрани данни от мястото на събитието да докаже достоверността на фактите в съобщенията на Едвин Пиърс. И възлага задачата на известния американски репортер Джанюариъс Макгахан като му осигурява необходимите финансови средства за неговото пътуване.

Освен с богатия си опит на военен кореспондент и доказани смелост, храброст и невероятна находчивост при преодоляване на всякакви препятствия, Макгахан има още едно голямо предимство: като надарен лингвист освен френски, немски и испански той е овладял и руски,близък до езика на поробените българи .А това ще му даде възможност да получава сведения от първа ръка от жертвите на турските жестокости.

С два месеца закъснение, едва в края на юни, английският посланик в Цариград сър Хенри Елиът най-после е принуден от министъра на външните работи лорд Дерби да възложи на втория секретар на посолството Уолтър Беринг да се заеме с анкета , чрез която да провери лично данните за извършените от башибозуците и турската войска деяния по местата на априлския бунт на българите.

Междувременно като американски генерален консул в турската столица е назначен Юджин Скайлър, приятел на Макгахан от времето на руската кампания в Хива., и той вече е получил от Високата порта височайша заповед (буйрултия) за изпълнение на дейността си. Както пише Петър Димитров - „д-р Лонг и д-р Уошбърн успяват да убедят тогавашний американски министър в Цариград г-н Мейнард да натовари със същата мисия ( т.е. с анкетата),току-що дошлия американски генерален консул г. Евгения( Юджина) Скайлера, а на мене възложиха да го придружа като драгоманин (т.е. като преводач-б.а.).” (13)

 

В края на юни 1876 г. Макгахан пристига в Константинопол и се среща с Едвин Пиърс. На 23 юли Макгахан, Скайлър и Беринг пристигат в Пловдив. Към тях се присъединява и руският дипломат княз Алексей Церетелев. А на 26 юли репортерът Макгахан изпраща по куриер своето първо писмо (както тогава са наричали кореспонденциите и репортажите) до „Дейли нюз” чрез Едвин Пиърс, който го предава по телеграфа.

„Аз идвам с изследователска мисия и за изготвянето на доклад. Смятам,че дойдох с чисто и безпристрастно състояние на разума.Бях решил да видя за себе си всичко,което е възможно, да правя разследване (!) и да сравнявам показанията.Внимателно да преценявам доказателствата и да търся чистата и неполирана истина, да не позволя да бъда повлиян от неподкрепени твърдения, идващи от коя и да е страна. Ето защо започнах разследването и изработеното мое поведение,което бях решил да следвам при всеки случай, рухна почти изцяло. Боя се,че не съм вече безпристрастен и с положителност не мога да остана безучастен.Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум...Има неща, прекалено ужасни,за да позволят спокойно проучване...Зверствата,признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци са достатъчни и повече от достатъчни.”(14)

Както виждаме,сам Макгахан неслучайно характеризра дейността си като „разследване”.

х х х

В историята на световния печат за родоначалници на направлението разследваща журналистика са признати т..н. „къртици”.Това са група американски журналисти ,които през периода 1901-1914 г.си поставят задачата в противовес на процъфтяващата и набираща сили жълта преса на Хърст и Пулицър да разбулват нелицеприятните, умишлено скривани от обществото истини за икономическото, общественото и политическото развитие на страната на неограничените възможности .Те използват гъвкаво репортерски техники в съчетание с детективкски методи, сериозен анализ на статистически данни с лични срещи, наблюдения и изследвания на мястото на събитията, след което работят упорито (като „къртици”!) в продължение на месеци за достигане до истината. Най-ярки представители на това ново направление са Линкълн Стефънс, Томас Лоусън, Айда Тарбъл, Рей Стендърт Бейкър, Дейвид Греъм Филипс и др.

Преминали през редакциите на “жълтата преса” и събирали там професионален опит, “къртиците” поемат задачата да критикуват обществото с чувството за мисия и социална отговорност. През 1906 г. Дейвид Греъм Филипс взривява американската общественост с поредицата репортажи “Измяната на Сената”, разобличенията в която довеждат до знаменитата 17-та поправка в Конституцията на САЩ. С нея се отменя съществуващата дотогава практика сенаторите да се определят от отделните щатски парламенти и се повелява въвеждането на прекия им избор.

Тъкмо заради “Измяната на Сената” дотогавашният приятел на смелите „къртици” – американският президент Теодор Рузвелт ги назовава с презрителното прозвище “макрейкъри”, т.е. “боклукчиите“ или “ровещите се в сметта”. Но те го приемат, от една страна, като доказателство за високата обществена стойност на своите разкрития и на стремеж за реформирането на обществената система, а от друга – като признание за полезността на социалната роля на журналистическата професия.

През 70-те години на XX век се появяват „новите макрейкари”- журналистите от „Вашинтгон пост” Боб Удуърт и Карл Бърнстийн , които майсторски разплитат аферата „Уотъргей”. В рузултат на техните разобличения, обединени по-късно в книгата „Цялото президентско войнство”(1974)-учебник за генерации техни последователи, президентът на САЩ Ричард Никсън (за първи път в американската история!) е принуден да подаде оставка. Освен промяната в Белия дом „новите макрейкъри” постигат още два сериозни резултата. Приет е закон, известен като Закон за “независимия съвет”, за разследване на висши федерални служители, който ясно показва, че никой, включително и президентът, не може да се постави над закона. Появява се и цяло поколение от разследващи журналисти по света , които помагат за укрепването на авторитета на независимия печат и доказват, че когато се извършва в името на истината, журналистическото разследване има силен обществен резонанс, защитава убедително свободното слово и съдейства за укрепване на демокрацията.

Три са важните характеристики , синтезирани от американските учени Джеймс Итема и Тиодор Глейсър през 1990г. , които са типични за разследващия репортер:

1. Той „съпоставя разнообразието от типове факти, включително тези факти, които обикновеният репортер пренебрегва като недостоверни от ведомствена гледна точка;

2. Оценява относителното качество на фактите, а това е в основата на рационалния процес, в който фактите са очертавани като повече или по-малко достоверни;

3. Стреми се да обоснове голямата истина, често пъти по-голяма от сумата от фактите в материала му. Нещо повече – като поема отговорността за качеството на фактите, които съобщава, той защитава по-мащабни ценностни оценки от тези, които първоначално са определили темата на материала му.”(15)

Точно на тези три характеристики отговаря

разследването на Макгахан,

 

когото съдбата завинаги свързва с България, защото именно на нейната кауза той посвещава най-зрелите си и забележителни творби.

Макгахан посещава въстаналите и изпепелени от османските поробители български селища Батак, Перущица, Панагюрище, Клисура и др. Благодарение на доброто познаване на руския език и на преводача Петър Димитров той получава възможността лично да разговаря с десетки жертви на кървавите издевателства на поробителите - мъже и жени, старци и деца.Вижда с очите си разрушените и опожарени къщи, църкви и училища, безбройните следи от нечуваните по жестокостта си зверства като планини от трупове и разпилени кости. Дълбоко потресен Макгахан така описва ежедневието си: „ ...тежката работа, горещините, уморителното пътуване по разследването, въпросите, повтаряни отново и отново, слушането на едни и същи истории за стотен път, проверката и сравняването на показанията биха били нищо и лесно понесени. Човек е разтърсен от сърцераздирателните писъци на отчаяние, от тълпите плачещи жени и деца,които ни срещат и следват навсякъде: бедни и треперещи създания, бездомни и гладуващи, вдовици и сирачета в скръб по своите убити мъже и бащи, останали без покрив и подслон, без хляб за утрешния ден...”(16)

И още .„ Съществуват факти ,които в момента на установяването карат кръвта да кипне, а мускулите да се контрактират във внезапен гняв.Същестуват неща, които са повече от ужасни ,за да позволят спокойна анкета: неща,чиято грозота окото не може да понесе и за които разумът отказва да мисли. Съществуват факти,които отвращават и възбуждат, факти,между които ,пристъпиш ли ,[ те ] бият по лицето.Такава е природата на фактите, които дойдох да обследвам.”( 17 )

Сред най-покъртителните и въздействащи репортажи на Макгахан е „Батак-долината на смъртта”: „ Това,което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огпомна грамада от човеки трупове,покрита отгоре с тънка прослойка от камъни...Това беше ужасяващо зрелище,което ще ме преследва цял живот. Малки кървави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани от тежките камъни;малко краче, дълго колкото пръст,на което месото,преди да име време да се разложи,бе силно изсъхнало поради голямата горещина; малки бебешки ръчички,протегнати,сякаш молеха за помощ; бебета,които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже,които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци,от уплаха и ужас; млади момичета,погинали в плач,ридания и молби за милост; майки,умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица...Всички те лежаха тук заедно , разпадащи се в една ужасна маса .Сега те са млъкнали завинаги.Няма сълзи, няма викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жетварите гният тук, в черковния двор.”(18)

Тази „суха,тежка, отчаяна скръб” сгъстява краските на Макгахан, той нанася щрих след щрих върху трагичната картина на Баташкото клане, изпълнен с гняв и покруса.

Но паралелно с нея репортерът рисува и други картини- на самодоволните турски съдии в Пловдив,които се гаврят с правосъдието; на невежите,фанатични и лениви турски чиновници; на ужасени европейци- търговци, немски чиновници по железницата; на американски мисионери, докоснали се с погнуса до истината за турските издевателства над поробените българи.

Така Макгахан отговаря на първото характерно изискване на разследващото репортерство- събира лично достоверна информация от всички възможн източници,включително и от турска страна.

Писмата му отговарят и на второто характерно изискване към разследващото репортерство: опитният репортер бързо оценява относителното качество на фактите и, базирайки се на неопровержими доказателства, събрани от първа ръка, повежда битка срещу лицемерието, коварството и бездушието на две големи империи- Османската и Британската. Неговите репортажи са изпълнени с иронични бележки към лорд Дизраели и сър Хенри Елиът : „В очите на г-н Дизраели и сър Хенри Елиът голямото престъпление не е в това, че са убити хиляди и хиляди души невинен народ, а това, че във вестниците е публикувана цифрата 30 000 убити, когато тя показвала само 25 000. Оскърбителната грешка не била в посичането на хиляди малки деца, а в това, че за тях било писано да са хиляда, когато в действителност те били само 999”.(19)

С не по-малко сарказъм са изпълнени и редовете за „наказаните” с повишения от турската власт военни предводители . Шефкет паша, разорил Татар Пазарджик, след което заел важен пост в двореца на султана. Свирепият Ахмед ага, капитан на башибозуците брутално клали и съсипали Батак, след това получил ранг паша и ”с оная изтънчена подигравка, с която Ориентът се отнася към европейските искания за справедливост... бил назначен в комисията,която да преследва и накаже башибозуците(!).”(20)„Можем да преровим аналите на света,- коментира по този повод водачът на лейбъристите Уилям Гладстон,-не зная дали ще намерим такъв чудовищен пример за сатанинска злоупотреба с власттта.”(21)

В репортажите си от многострадалните български земи Макгахан постига по най-ефикасен начин трите главни ефекта на репортажа: на присъствие, на съпреживяване и на съучастие.( 21) Той успява да убеди читателите си да споделят като него справедливите искания на онеправданите българи, разбунтували се срещу султана:”Истината е, че никой друг народ в света освен българския не би търпял нито един ден изнудванията, грабителствата, насилията и тиранията, на които е бил подложен с векове...Защо тогава ще осъждаме бедните българи, че са въстанали, нещо, което всички ние при същите обстоятелств бихме направили? Защо да бъдем на страната на силния срещу слабия, когато очевидно слабият е прав?”(22)

На жестокостите на турските поробители Макгахан противопоставя добродетелите на българите : стоицизъм, великодушие, благородство, издръжливост във време на изпитания. В пловдивския затвор той се среща с „Райна княгиня” от Панагюрище, ушила знамето на въстаниците. След като изслушва със съчувствие изповедта за тежката й участ и усеща въпреки преживенте ужаси вярата й в близкото освобождение ,той я сравнява с Жана д Арк.(22)

Репортерът е изумен от чистите домове в оцелелите градове и села, от многобройните училища, съградени на доброволни начала от събирани в църквите дарения, от високата степен на образование на малки и големи.”Истината е- подчертава той, - че българите наместо диваци,за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни ,образовани и мирни хора.”(23).

Разобличавайки жестокостта на турските поробители и недостойната подкрепа от страна на техните покровители в Лондон, Макгахан отправя страстен призив към будната съвест на английския народ, на просветена Европа да подкрепи един свободолюбив народ, вдигнал се да защити суверенното си право да бъде свободен:”Ако Европа не вземе в ръцете си това дело, нищо няма да бъде направено за тези нещастни хора.Ако християнските държави,които демагогски взеха тези народи под свое покровителство с цел да ги държат с вързани ръце и крака под нежното милосърдие на турските варвари не пристъпят сега да сторят нещо, тези отчаяни жени и деца ще умрат от зарази, студ и глад.”(24)

Уилям Гладстон откликва на репортажите и призивите на Макгахан с два гневни памфлета „Български ужаси и Източний въпрос”(1876) и „Уроци по клане” ( 1877) и застава начело на протестно движение против правителството на лорд Дизраели в Обединеното кралство. Паметни и до днес остават думите на големия английски политик, произнесени на многохилядния митинг в защита на нашия народ, че за извършеното в България турците заслужават вечен позор и че българският въпрос „има ширина, висота и дълбочина ,които го изнасят далеч из по-долните области на партийните различия и го установяват на почва не на политическа партия, не на национална, нито на християнска вяра, а на почва най-голяма и най-широка от всички други- на почвата на чистата хуманност.”(25)

Тези думи на Гладстон са великолепно доказателство за факта,че като истински разследващ журналист Макгахан е изпълнил и третата характерна черта на разследващото репортерство като е представил в репортажите си от България голямата истина, която многократно надхвърля сумата от събраните от него факти за турските зверства в България.Той е поел отговорността не само за тяхното качество, но е защитил по убедителен и безспорен начин по-мащабни ценностни оценки от тези, които първоначално са определили темата на разследването му.

Световен резонанс на делото на Макгахан

Забележителните писма на Макгахан са препечатвани от страниците на „Дейли нюз” в цялата европейска и американска преса. Огненото му перо разбужда вълни на състрадание и желание за помощ на угнетените от турците в продължение на цели пет века българи. В Англия и Русия се събират огромни суми за пострадалите български селища и населението им, изпращат се мисионери като лейди Стангфорд и др. В защита на българите издигат глас най-видни хуманисти на времето : „в Англия- Оскар Уайлд, Алджернън Суинбърн, Чарлз Дарвин, Джон Блайт и Томас Карлайл; във Франция - Виктор Юго ,дьо Вестин (от „Фигаро”),журналистът Огюст Вакри и Емил Жерарден; в Русия- Ф.М.Достоевски, Иван Тургенев, Д.И. Менделеев, Петер Кропоткин; в Италия -Гарибалди.”(26) . Нека добавим още Лев Толстой и Константин Иречек.

Когато през 1902 г. Едвин Пиърс получава от английсдкия крал рицарско звание „ за своето смело държане в различни политически времена, както и за услугите, които принесе на английското общество”, вестникът му ще напише:”Най- паметни обаче за сър Едвин са турските зверства в България...Тук сър Едвин напомни с извинителна гордост заявлението на г-н Гладстона в неговата прочута брошура за жестокостите над българите, че направените в случая услуги пред човещината от „Дейли нюз” са най-великите , които са направени досега от един вестник. На повече от 250 публични събрания се гласуваха благодарности на „Дейли нюз”, на сър Едвин и на г-н Макгахан.” (27)

Светът научава истината за агонията на Османската империя.Българският въпрос влиза в дневния ред на Великите сили.През декември 1876 г. е свикана Цариградсктата посланическа конференция,но опитът за мирното му решение чрез преговори завършва с неуспех.

На 12 април 1877 г. руският император Александър II обявява война на Турция на два фронта- Дунавски и Кавказки. В Руско-турската война от 1877/1878 г. за освобожденето на България от турско робство жертват живота си над 70000 войници и офицери от Руската армия, в която се сражават руси, украинци, белоруси,финландци, загиват също много румънци и хиляди български опълченци. Тя завършва на 3 март 1878 г. с подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор. След пет века България възкръсва на картата на Европа.Затова справедливо наричаме тази война Освободителна.

Макгахан,макар да е тежко контузен , става военен кореспондент на Дунавския фронт на Руската армия за вестник „Дейли нюз” заедно с друг голям репортер -шотландеца Арчибалд Форбс .Там отново се среща с руските генерали, преди всичко с бележития „Бял генерал”- Михаил Дм. Скобелев,с когото го свързва дълбоко и искрено приятелство. Макгахан е измежду само осмината чужедстранни кореспонденти , преминали по пътищата на цялата война - от форсирането на Дунава до Сан Стефано. Той изпраща по телеграфа през Букурещ своите кореспонценции и репортажи, в които остава верен на истината и ,когато смята за справедливо, критикува руските военачалници за допуснати неуспехи, като например при атаките на Плевен. В своя статия след края на войната неговият събрат,бележитият военен кореспондент Арчибалд Форбс честно ще напише за своя голям американски приятел: „От всички мъже, спечелили слава като военни кореспонденти, аз определям Макгахан като най-блестящия.” (28)

Легендарният военен кореспондент Макгахан доживява да види и опише в свой репортаж подписването на Санстефанския мирен договор.Една от големите битки , които води страстното му и неуморно журналистическо перо срещу две могъщи империи- Османската и Британската, завършва с блестяща победа.

Както изяснихме, Джанюариъс Макгахан осъществява в репортажите си от България истинска разследваща журналистика.А резултатите от разобличенията му имат огромно въздействие за спечелване симпатиите на общественото мнение в Европа и света за българската кауза и в голяма степен проправят пътя за Руско-турската Освободителна война.

Всичко това ми дава основание да отстоявам тезата си ,че рождената дата на разследващата журналистика в световния печат е 1876 г. и нейният основоположник е Джанюариъс Макгахан.

х х х

Накрая ще спомена накратко някои факти за бележитата му книга „Турските зверства в България”.

Тя е публикувана за първи път под заглавие MacGahan, J. A. The Turkish Atrocities in Bulgaria. – In: Tracts on the Eastern Question 1863–1877. London: Bradbury, Agnew & Co., 1876 с цена 1 шилинг.

По време на специализацията си в БиБиСи през 2005 г. имах шанса да се запозная с английския й оригинал в отдел „Редки книги” на Британската библиотека в Лондон ,където тя е заедно с оригинала на предварителния доклад на Юджин Скайлър за резултатите от анкетата, потвърждаващи и солидно уплътняващи написаното от Макгахан. Двата текста са включени под номер 5 в голям том с още 11 други текста за Източния въпрос (1863-1877г.)

В Британската библиотека попаднах за първи път на информация,че още през 1876 г. книгата на Макгахан е била преведена на немски език в Щетин (днес Шчечин в Полша) в печатницата на Ото Бранднер.На руски език репортажите на Макгахан са публикувани в книгата «Зверствата в България» в Санкт Петербург в печатницата на В.Тушнов през 1880 г.

Стефан Стамболов я превежда на български от това издание на руски език през 1880 г. , а Теодор Делчев Димитров - за първи път от английския оригинал през 1966 г. в Женева, последвана през 1977 г. от изследването му „Януари Макгахан 1844-1878. Биография, документи и материали”, публикувано в издателство „Наука и изкуство”.

През 1988 г. директорът на издателство Уестърн прес на Тексаския университет Дейл Уокър издава книгата ”Макгахан.Животът и походите на един американски военен кореспондент”.Това е първият в САЩ голям труд, подгтовен в продължение на 18 години от автора на базата на документи от архива на семейство Макгахан и на редица книги и вестникарски публикации. През 2001 г. издателство „Рива” предлага превода на книгата на Дейл Уокър от Правда Митева на българските читатели.В тази книга намираме отговор на въпроса, защо в САЩ Макгахан е по-малко известен, отколкото заслужава заради личната си скромност и защото по думите на колегата му, военния кореспондент Франк Милет, „твърде далече е бил полезен”.

През 2020 г. е публикувана книгата „ Джанюариъс Макгахан-живот и дело(1844-1878)” на Петко Мангачев.В нея са включени някои неизвестни писма на Макгахан от периода 1872-1875 г. от личния архив на Симеон Радев. Авторът изразява съмнение по повод на „изненадващата и твърде съмнителна кончина” на репортера в английската болница в Цариград на 9 юни 1878 г. от заболяване,което варира между коремен и петнист тиф. П. Мангачев свързва смъртта на големия журналист с нежеланието на Турция и Гърция той да вземе участие в Берлинския конгрес и намерението му да напише голям труд по Източния въпрос, което изисква още по-цялостна документална обосновка.(29)

х х х

Макгахан е погребан най-напред в Католическите гробища във Ферикьой с военни почести от американски флотски офицери ,руски офицери и български представители в Цариград.Но по молба на щата Охайо през 1884 г. с боен кораб на американската флота останките му са пренесени до Ню Йорк и оттам - в родното му място. На главната улица в града Ню Лексингтън ,която носи неговото име, жителите са издигнали паметник на своя виден съгражданин и голям приятел на България - дело на скулптора Любомир Далчев.

А в градското гробище се откроява голям мраморен блок с надпис „Макгахан- освободител на България.” Едно признание, с което историята е обобщила делото и творчеството на този бележит мъж и блестящ журналист ,останал завинаги само на 34 години.

Надявам се скоро в историята на световната журналистика името му достойно да бъде записано като основоположник на разследващата журналистика.

 

 

 

Литература:

 

1. Виж по-подробно в Златева, Минка.Джанюариъс Макгахан- основоположник на разследващата журналистика.Репортажи от България през 1876 г. В: Годишник на Софийския университет „Св.Кл. Охридски” - Факултет по журналистика и масова комуникация,Том 13(за 2006 г.), София: Университетско издателство „Св.Кл. Охридски”, 2007, с. 125-143.

2.Walker, D. L. Januarius MacGahan. The Life and Campaigns of an American War Correspondent. Athens: Ohio University Press, 1988. Цитатите в текста са по българския превод на книгата на Дейл Уокър („Макгахан. Животът и походите на един американски военен кореспондент“). София : Рива, 2001, с. 53.

3. Пак там, с. 77-131.

4. Пак там, с. 132-158

5. Пак там , с.159-184.

6. Пак там, с. 192, 197.

7.Матеев, Петър М. Велики благодетели на българския народ.Из живота и дейността на А. Лонг, Дж.Вуошбърн, Пиарс, Ю.Скайлер, Макгахан, Вилиам Гладстон, Лорд и лейди Стангфорд. С. : Придворна печатница,1934, с. 31-32. Запазен е езикът на оригинала-б.а.

8. Пак там, с. 31.

9.https:// bibleosociety.bg/view/61/Albert-Long---American Bulgarian 10.Димитров, Петър.Спомени по изследването на турските свирепства при потушението на българското въстание и резултата от тия изследвания.София: Печатница Ив. Г. Говедаров и С-ie, 1901,с.4-5.

Запазен е езикът на оригинала-б.а.

11.Димитров,Петър, цит.съч.,с.5

12.Цит. по памфлета на Уилям Гладстон „Български ужаси и Източний въпрос”(1876) Availble from:

https://bulgarianhistory.org/william-gladston/

13.Димитров, Петър. Цит. съч. , с.6.

14. Уокър, Дейл.Цит. съч., с. 197.

15. Итема, Джеймс,Тиодър Глейсър. Върху метода на разследващата журналистика.В : Съвременна журналистика, 1990, бр.1, с.32.

16. Макгахан, Джанюариъс.Американският свидетел.София: Стрелец, 2002, с.24-25.

17. Пак там. Цит. съч., с. 16-17.

18.Пак там, с.47-48.

19. Пак там, с. 7.

20. Цит. по Матеев, Петър М. Цит. съч., с. VII.

21. Златева, Минка. Репортерство, репортер, репортаж. София: Факултет по журналистика и масова комуникация на СУ”Св. Кл. Охридски”,1996, с. 112.

22. Макгахан, Джанюариъс,Цит. съч.,с. 22-23.

23.Пак там, с.79.

24. Пак там, с.41-42.

25. Цит. по Матеев, Петър М.,Цит.съч., с. 162.

26. Уокър, Дейл. Цит. съч., с.364.

27. Цит по Матеев, Петър М.,Цит. съч, с. 32.

28. Уокър, Дейл.Цит. съч., с. 356.

29.Мангачев, Петко. Джанюариъс Макгахан- живот и дело ( 1844-1878).София:Офис стандарт, 2020.