СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

Енчо Господинов пред Явор Дачков: Пропагандата завзема все по-големи територии от журналистиката

27.10.2025
YouTube/ Фейсбук

Енчо Господинов

Старите традиции в журналистиката отстъпват, а свободното слово оцелява на малки острови сред мътните талази на лъжата, казва големият журналист и хуманитарен дипломат Енчо Господинов в обширно интервю за подкаста на Явор Дачков.

Пълният запис на интервюто на Енчо Господинов пред Явор Дачков е достъпно в YouTube.

Предлагаме тук подробното резюме на интервюто, което е публикувал Явор Дачков на профила си във Фейсбук. В анонса Енчо Господинов е представен като журналист, отразявал на живо почти всички срещи между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, кореспондент в най-горещите точки на света — от Балканите до Близкия изток. Живял и работил в САЩ, Унгария и бивша Югославия, свидетел на войни, политически и човешки катастрофи. По-късно дипломат, дълги години представител на Международния червен кръст в ООН и заместник генерален директор на Световната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. Човек с широк поглед, с много контакти и впечатляващи лични познанства.

В днешния свят, ако си против политиката на Нетаняху и неговия режим, веднага рискуваш да бъдеш обявен за антисемит. Лепнат ли ти този етикет, оставяш завинаги в нечий списък – и това може да ти донесе сериозни професионални и лични неприятности, казва Господинов.

Според него спрямо палестинците вече близо век се извършва тежка историческа несправедливост. „Как така се стигна до избиването на 67 хиляди жени и деца — предимно цивилни хора?“ — пита той. „Както целият свят беше на страната на евреите по време на Втората световна война, така и днес би трябвало честно и откровено да застане пред страданието на палестинците“, добавя Господинов.

Господинов смята, че е „напълно възможно Нетаняху да бъде оневинен — да не го накажат за пурите и шампанското, и за други неща“, като вижда и политическа протекция зад това: „Планът на Тръмп е небалансиран, няма голямо бъдеще — там няма да спрат нещата.“ Отбелязва и страха на журналистите да говорят открито за случващото се: „Лепнат ли ти етикета антисемит, ти оставаш завинаги в нечии списък.“ Трагедията, казва той, ще продължи, докато въпросът не бъде разгледан „в контекста на историята“.

Животът ми премина през доста страни и различни времена, посочва Енчо Господинов. Бях в Америка, живях в Унгария, обикалях Балканите, а най-дълго останах в Югославия, докато изчезваше от картата. Моето скромно мнение е, че ангели нямаше в нито една от републиките тогава. Всичките извършиха доста престъпления. Сърбите бяха сатанизирани – и в определени моменти основателно – но и другите не бяха ангели. Имаше такива кланета, такива зверски неща, които даже ми е неудобно да разказвам...

В Белград, когато мостовете падаха един след друг, а телевизионната кула димеше, Енчо Господинов остава един от малкото чужденци, които не напускат. „Всички посолства се евакуираха. Останахме само двама – аз като шеф на операциите на Международния червен кръст и един колега от Върховния комисариат по бежанците на ООН. Всичко друго се измете. Но хуманитарната помощ не спря — давахме и на хървати, и на сърби, и на косовари.

Един ден ми се обадиха от офиса на унгарския президент Арпад Гьонц. Видяхме се на кафе, каза ми: „Получавам вашите доклади, знам какво давате в Югославия, но във Войводина има много етнически унгарци. Какви помощи давате на тях?“ Отговорих му, че те са добре, нямат нужда. Той каза: „А, имат. И те приютяват бежанци, и те имат нужда. Един от принципите на Червения кръст е хуманност – както давате на едните, така и на другите. Бих се радвал, ако помогнете и на етническите унгарски семейства.’ И веднага след това започнахме да го правим.“

Разказва за един епизод от Бейрут. „Един от приближените хора на Арафат беше голям интелектуалец – Басам Абу Шариф. Няколко години преди това беше получил писмо с взрив и беше останал без едно око и без няколко пръста. Познавах го от една международна журналистическа среща в София. По време на една от войните с Израел, ни покани с колеги на вечеря. На масата бяхме трима – аз и двама американски журналисти: Томас Фридман от ‘Ню Йорк Таймс’ и Дейвид Игнейшъс от ‘Уолстрийт джърнъл’. Разговаряхме за войната, за политиката, и в един момент Игнейшъс го попита: ‘Това, което ни казвате, мога ли да го напиша?’ Басам се усмихна и каза: ‘Вие ще прецените – вие твърдите, че имате свобода на словото.’“ “Бейрут беше сборище на най-добрите кореспонденти в ония години.”

Американските години на Господинов му носят други спомени. „Обичах Калифорния – земеделието, което приличаше на песен. Там можеше да се почувства американският дух, така както Джон Стайнбек го описва в ‘Гроздовете на гнева’.

„Харесвах Рейгън – артистичен, усмихнат, с добри спийчрайтъри. Неслучайно го наричаха тефлонов президент – нищо не полепваше по него.“ Но добавя, че голямата заслуга за края на Студената война е на Джими Картър: „Тихо, мълчаливо той пося семената, които разядоха Съветския съюз – чрез теорията за човешките права и свободния обмен на информация. Така се появиха хора като Андрей Сахаров и Анатолий Шарански.“

После идва Горбачов и краят на една епоха. „Рейгън обра лаврите, но Картър беше човекът, който наля киселина в темелите на Руската империя.“

В книгата си „В кривото огледало на илюзиите“, която излезе преди около месец по книжарниците, благодарение на приятелски натиск от академик Иван Границки, публикувах есета, които отразяват всичко, което става в България и по света. Там, в тази книга, има истории от нашия занаят – от журналистиката. Има истории за разкаяли се политици, които са затънали в някакво блато и си подават оставките. Има за други, които са изключително арогантни в ежедневието и на ум не им идва да си подават оставките. Има истории за култура. Има истории за дипломация. Има истории за това как живеят едни или други хора. За видни личности от целия свят. Особено за умели журналисти, хора от нашата професия. Това е един миш-маш, какъвто е животът, в който има и музика, има и земеделие.

Пропагандата

Малко ми е тъжно да го кажа, но днес, ако човек погледне и американската журналистика, и западноевропейската, и българската, ще види, че пропагандата завзема все по-големи територии от журналистиката. Оформят се пропагандни „острови“ в определени медии, които завземат все повече и повече територия, а за обикновената журналистика със старите, добри традиции остава все по-малко време, все по-малко място. И, за голямо съжаление, бих казал, че това ми напомни за наводнението в Елените – мътните талази на пропагандата заливат все по-големи и по-големи места, където нормалната журналистика е живяла със собствените си традиции.

И отиваме към едно положение, за което големият полски хуморист Станислав Йежи Лец казваше, че „прозорецът към света може да се запуши и с вестник“.

Както казваше и Марк Твен, нашата журналистическата професия е най-хубавата на света, стига навреме да я напуснеш.

Но независимо от всички пропагандни стени, които се издигат днес и в световната, и в нашата журналистика, все още има островчета на свободата на словото, на мисълта, където ние можем да кажем много неща, от които нашите хора – нашите зрители и читатели, и слушатели – се интересуват.

Както казваше нашият велик предшественик и колега от CBS Уолтър Кронкайт: „Така се случиха нещата“. Именно той – с честната си и откровена политика пред камерите – спря Виетнамската война, защото докара ковчезите – поцинкованите ковчези. По 600, по 1000 ковчези на ден с американски военни самолети ги доставяха на Арлингтънското гробище или някъде другаде. И той със своите коментари подяде авторитета и на Никсън, и на Линдън Джонсън след това. И това доведе до знаменитата фраза на Линдън Джонсън: „Изгубя ли Кронкайт – изгубил съм войната, изгубил съм всичко.“ Ето това е журналистиката.

Америка и Русия

Исторически, ако се погледнат отношенията между Америка и Русия или Съветския съюз – след като те преодоляха Карибската криза, след като те заедно изкараха Втората световна война, след като още по време на Царска Русия са имали доста прилични отношения - има хляб в идеята, че могат да се разберат. Но това зависи от много неща. Тъй както Путин има пета колона в Кремъл и в своето по-широко обкръжение, същия проблем има и Тръмп. Засега Западна Европа се опитва да му се противопостави – къде с малко успех, къде от отчаяние – обаче вътре в Републиканската партия какво става? Той има и там проблеми.

Така че от тези мътни подводни талази – както в Кремъл, така и в Белия дом и особено в Конгреса – зависи дали ще успеят двете страни. Ще успее ли първо Путин да обясни аргументите си така, че Тръмп да използва неговите аргументи, за да убеди Конгреса и партията си, и другата партия, и „Дълбоката държава“. Има шанс. Но засега е 50–50.

Още през 1949-а година Артър Милър е видял процеса на безсилване и обезкървяване на това, което Мартин Лутър Кинг наричаше „I have a dream“ – „Имам една мечта“ - американската мечта за просперитет, вярата, че ако работиш честно и ако работиш здраво, няма начин да не забогатееш.

Но какво стана с американската мечта? Много хора вече не я виждат. Аз имам приятели – образовани американци, които ми казват неща, които аз не мога да повярвам.

Онзи ден ми се наложи да напиша едно кратко есе за това, че Тошко Колев – Бог да го прости – казваше: „Кога ще ги стигнем американците?“ И ето, като отворите телевизиите сутрин убийство след убийство, драма след драма, патаклама след патаклама, и това, което става в Минесота или става в Илинойс, или става в Албакърки на юг, става вече и у нас. Американците се стрелят в техните молове, ние - в нашите. Така че стигнахме ги американците.

През осемте години живот в САЩ едно от местата, където най обичах да ходя в командировка, докато работех в Ню Йорк, беше Калифорния. На границата между Невада и Калифорния, където е езерото Тахо, има страхотни зимни курорти и ски писти. Можеха да се видят великолепни природни картини, но там можеше да се почувства и американският дух, и американската душа, създадена за земеделие – така както Джон Стайнбек го описва в „Гроздовете на гнева“.

Но американската мечта е толкова избледняла за много хора вече. От 600 хиляди – или там, колкото българи живеят в САЩ – вероятно 5 процента, може би 8 процента, са успели и живеят доста добре. Има хора, които се връщат. Боя се, че мнозинството от хората, от нашите хора, които живеят в Америка, някак си бленуват като „Търговския пътник“ за оная Америка – в техните сънища и в техните мечти – която вероятно е рисувала в сънищата им по-различни картини.

Израел и Палестина

Историята в Газа е изключително заплетена и неприятна - много дълга и несправедлива. Дълга, защото корените ѝ вървят още от библейски времена. В Близкия изток от близо век се извършва нещо много несправедливо спрямо палестинците. Но ако всичко принадлежи на Израел както се опитват да ни убедят хората на Нетаняху, представете си какво ще стане на Балканите, ако ние извадим нашите претенции от времето на Симеон Велики, картите, или гърците покажат картите от Древна Елада, да не говорим за султаните.

И един от големите грехове на нашия занаят – на световната журналистика, а също и у нас – е, че когато заставаме зад Израел, забравяме, че между Нетаняху и неговия режим и обикновените евреи има огромна разлика. Ние не можем да слагаме всичко под един знаменател. Така както симпатиите на целия свят беше на страната на евреите по време на Втората световна война заради тези ужасни неща, които се случиха, така както симпатията беше на страната на израелските граждани, когато стана трагедията на 7 октомври 2023-та в южен Израел, по същия начин ние днес би трябвало честно и откровено да се запитаме: "как така се стигна до избиването на 67 хиляди жени и деца – предимно цивилни хора"?

Да припомня какво казва Махатма Ганди: „Око за око – и един ден светът ослепява целият.“ Това ли е начинът?

Ние не отричаме историческите страдания на евреите, но след 1947–1948 година, когато ООН е определила контурите на евентуалните две държави, където тия два народа – както и самият Амос Оз казва в една малка негова студия – той казва: „Това е кавга в едно семейство за апартамента: кой да вземе едната спалня и хола, а на другия да остави само една спалня и част от кухнята. А кухнята да е обща и банята да е обща.“ - оттогава насам постепенно редица израелски правителства започнаха едно заселване на палестинските територии.

Този процес на постепенна юдаизация на палестинските земи все повече се сгъстява – превръща и Западния бряг на река Йордан, където е сегашната Палестинска автономия, постепенно в нещо като Газа. И нови и нови селища се строят и за това никой не говори. Даже един от големите познавачи на този район в нашата професия – какъвто е Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс“ – и той на няколко пъти беше „сритан“ приятелски да внимава какво пише.

Има един деликатен проблем в тази тема и нашите колеги – и журналисти, и дипломати – го избягват. Той се нарича антисемитизъм. Много хора не им е удобно. Лепнат ли ти етикета „антисемит“, ти оставаш завинаги в нечий списък. И тогава много хора си задават въпроса: „Защо някой, който критикува Нетаняху, ще му кажат, че е антисемит?“ Ами тези хора – ако ти заемеш позицията на 60% от израелското общество днес, 60%, които осъждат Нетаняху…

Мой приятел, наш колега – евреин, който живее в Испания от дълги години – като му чета какво пише във Фейсбук, той самият казва: „60% са против Нетаняху.“ Обаче, когато евреите го критикуват в Израел, те не са антисемити. Не става с поръчкова журналистика тази работа.

Мисля, че планът на Тръмп е небалансиран, няма голямо бъдеще – там няма да спрат нещата, няма скоро да видим мир. А и нищо не се казва за плана на ООН, не се казва за палестинска държава. За голямо съжаление, няма да се намери решение, и палестинският народ ще страда, докато не се постави въпросът в контекста на историята.

Дори мисля, че е напълно възможно Нетаняху да бъде оневинен – да не го накажат за пурите и за шампанското, и за други неща.

И когато стана белята с нашия капитан Маринов… и мълчанието на властите, мълчанието на агънцата, мълчанието на медиите. Представяте ли си – ако гръцки капитан беше убит, какво щеше да стане? Тук вече идва другата голяма тема: как гледаме ние нашите национални интереси? Ние на кого служим – медиите и правителствените чиновници? Ние за кого работим – за нашите работодатели, които ни плащат заплатите, или за читателите и зрителите?

България

България е като едно красиво езеро някъде в Рила или в Родопите, което вече е започнало да се заблатява – и по краищата, и по бреговете, и в средата. Малко чиста вода остана в България.

България е една объркана страна. Една страна, която не знае каква е посоката, не знае накъде върви. Както казват мъдрите хора, като не знаеш накъде отиваш, е гарантирано, че няма да стигнеш доникъде. България като че ли се върти в един омагьосан кръг. Ако трябва да правим равносметка на изминалите 35 години, няма много поводи да си хвърляме шапките нагоре. България имаше много големи шансове през последните 35 години да се възползва от това, което Европа предлагаше и още предлага. Но ние изключително талантливо, най-вече нашите „елити“, пропуснахме редица златни шансове да се оттласнем от последните места във всички възможни класации на ЕС.

Ако сте български емигрант в чужбина, все още виждате „високите сини планини, реки, златни равнини“. Много хора, които живеят извън България, биха желали да се върнат, но не са сигурни дали, след като са изгубили американската мечта или шведската мечта, или немската мечта – дали ще намерят българската мечта.

Ако сте българин в България виждате страната на първо място в Европейския съюз по разтворената ножица между бедни и богати.

Такаq както част от българските елити успяха много „гениално“ да объркат нашата страна, по същия начин редица западноевропейски лидери, които са в Брюксел, също успяха да объркат Европа. И неслучайно днес думата на Европа не тежи много в световния хаос. И както ние изгубихме ролята си на Балканите, така и Европа изгуби своя глас в контекста на планетарния хор.

Пълното интервю, което продължава повече от един час, може да се гледа в YouTube.