Момент от срещата с българските възпитаници от Асоциацията за приятелство с България в Ханой. Учстват и българските журналисти, отразявали честваането на 80 г. от виетнамската независимост

По покана на няколко виетнамски асоциации за приятелство с България и съвместно с още двама българи, свързани с Виетнам, Къдринка Къдринова гостува в пет виетнамски града между 26 август и 5 септември.

Къдринка Къдринова е член на СЕМ от септември 2024 г., а преди това оглавяваше сайта на СБЖ. Тя е дългогодишна журналистка-международничка, работила е в различни български медии. Авторка е на общо четири книги, две от които са за Виетнам – „Виетнам – феникс и дракон“ (2009) и „Магията Виетнам“ (2020). През 2010 г. е удостоена и с виетнамския орден „Дружба“., има и няколко виетнамски отличия за журналистика.

– Сигурна съм, че и при това твое вече шесто пътуване из Виетнам си донесла много интересни впечатления, нали Къдринке? Как бе организирано то? Откъде дойде поканата?

– Благодаря, Майя, че ми предложи да разкажа и за сайта на СБЖ за нашата много вълнуваща 11-дневна обиколка, която включваше последователно градовете Хошимин, Вунгтау, Далат, Ханой и Хайфон.

Трима българи бяхме поканени на това пътуване – председателят на българското Дружество за приятелство с Виетнам Симеон Димчев, ветеранката виетнамистка Стоянка Димитрова и аз, журналистката, която вече около две десетилетия пише за Виетнам.

Гостуването ни беше по покана на включващите предимно някогашни български възпитаници асоциации за приятелство с България в градовете Хошимин, Ханой и Хайфон, на общовиетнамската асоциация, която ги обединява, и на Съюза на организациите за приятелство, който пък е „шапката“ на всички подобни формациии, укрепващи приятелството на Виетнам с различни страни.

Поводът да ни поканят бе честването на 80-годишнината от обявяването на виетнамската независимост. Тя е провъзгласена от бащата на свободен Виетнам Хо Ши Мин на 2 септември 1945 г., на най-големия площад в Ханой – „Ба Дин“.

Има и още една важна за българи и виетнамци годишнина – през 2025 г. се отбелязват и 75 години от установяването на дипломатически отношения между нашите две страни.

Жив и ярък човешки мост на дългото и плодотворно приятелство между народите ни са около 30-те хиляди български възпитаници – обучавали се или работили през годините у нас виетнамски граждани, които днес са гръбнакът на вече споменатите и много активни асоциации за приятелство с България в три водещи града и на общонационално ниво във Виетнам.

И тримата българи от нашата малка група, която сега им гостува, имаме скъпи приятели сред тях – всеки със своя удивителна история, свързала го завинаги с България. Много от тези истории вече съм разказвала през годините в репортажите и книгите си, но открих и нови при сегашното ни вълнуващо пътуване. „Българските виетнамци“ имат важен принос в напредъка на родината си. Всички са авторитетни професионалисти в своята област. Мнозина са заемали или продължават да заемат и много отговорни постове. Така например, допреди няколко години имахме „наша“ вицепрезидентка – Нгуен Тхи Зоан, и „наш“ първи вицепремиер, а после и председател на парламента – Нгуен Шин Хунг, и двамата защитили навремето докторати в България. Има и много стопански ръководители на различни нива, както и проспериращи частни предприемачи.

– Спомена напредъка на Виетнам. Посочи някои конкретни и актуални показатели.

– Първо, нека припомня, че за да отстои своята независимост, Виетнам е бил принуден да води тежка война срещу агрсията на САЩ, по време на която върху земята му са изсипани седем милиона тона бомби – три пъти повече, отколкото през цялата Втора световна война. При това част от бомбите са били с отрови, големи поржения е оставил и напалмът. Трябва да се помни от какви руини се е въздигнал Виетнам до днешните си големи успехи.

Оттласкването към тях идва чрез стартиралата през 1986 г. програма „Обновление“. Тя залага на разгръщането на социалноориентирана пазарна икономика, отворена за чужди инвестиции и частна инициатива, които да осигурят бърз растеж и подобрявне на качеството на живота. Девизът е: „Богат народ – силна държава“. Още в началото на 2000-те години Виетнам става най-бързоразвиващата се страна в Югоизточна Азия. Годишният му растеж оттогава не е падал под 5 процента, а в някои години е достигал и до 9-10 процента.

А ето и актуалните данни на Световната банка. Според нея за първото полугодие на текущата 2025 г. растежът на виетнамската икономика е 7,5 процента, а на виетнамския БВП – 6,6%.

Трябва да се отбележи, че в момента Виетнам е в период на нови и много динамични преобразовния с цел още по-ускорено развитие. След като миналата година управляващата в страната ВКП бе оглавена от новия ѝ генерален секретар То Лам, бе стартирана амбициозна програма за постигане на двуцифрен растеж въз основа най-вече на развитието на науката, технологиите, иновациите, цифровата трансформация и зелената икономика. Особен акцент е поставен върху човешкия ресурс – насърчаването на модерно мислещите, подготвени, високообразовани, мотивирани и нравствени хора, като най-важен фактор за успешния път на страната.

И наистина, модернизацията във всички сфери е отчетливо видима, както се казва, с просто око – и в инфрструктурата, и в производствените мощности, и в жилищното строителство. Не бях посещавала Виетнам от 2017 г. – а трябва да кажа, че още тогава страната спираше дъха с напредъка си – и сега буквално не можах да позная някои райони от градовете, в които съм била и по-рано, толкова са разширени, обновени, разкрасени, с все по-усъвършенствана, функционална и елегантна инфраструктура.

– Ще отекне ли тази виетнамска модернизация и до България?

– Съвсем скоро, до броени дни, у нас се очаква официално посещение на високо равнище от Виетнам. Вярвам, че ще бъде интересно гостуване, с оглед напредващата и  амбициозна виетнамска модернизация. Бих припомнила също, че при всичките си срещи по време на своята визита във Виетнам миналата година българският президент Румен Радев изтъкваше колко добри перспективи има пред българо-виетнамското сътрудничество именно в областта на високите технологии. Предполагам, че това ще е важна тема и при предстоящото виетнамско посещение на високо ниво. Доколкото знам, очква се и придружаваща голяма бизнес-делегация. Влязлото в сила още през 2020 г. спорзумение между Виетнам и ЕС за свободна търговия е силен стимул за разгръщане и на българо-виетнамското делово сътрудничество, в което има още много нерелизиран досега потенциал.

– Коя е „магията“ за успехите на Виетнам? Сигурно я знаеш, щом си озаглавила една от книгите си „Магията Виетнам“?

– Винаги съм го повтаряла, пиша го и в книгата: „магията“, с която Виетнам побеждава и в дългата война за отстояване на суверенитета си, и днес, постоянно награждайки забележителния си икономически напредък и ускорявайки модернизацията си в дигиталната ера – това за хората на Виетнам. Всеотдайни, усърдни, сплотени, неуниващи пред никакви трудности. А нашите възпитаници там са съкровище и за двата ни народи.

– Спомена, че сегашното ви пътуване е започнало от град Хошимин. Разкажи за него.

– Това е най-големият град и икономическо сърце на южната част на Виетнам. Старото му име е Сайгон. Разположен е на едноименната река. В историческия център се усеща силно присъствие на френската колониална архитектура. Католически и протестантски църкви съседстват с индуистки и будистки храмове. Но има и зашеметяващи, супермодерни и футуристични като дизайн небостъргачи. Най-високият във Виетнам и вторият по ръст в Югоизточна Азия е завършеният през 2018 г. бизнес-център Landmark, на 81 етажа, висок повече от 460 метра. На самия бряг на река Сайгон.

И още от атмосферата: влажна, лепкава горещина навън и задължителен хлад от климатици във всяко затворено помещение. Хем тропическа лежерност, хем забързан глобален бизнес ритъм. От години най-разрастващият се производствен сектор в града е електронната промишленост. Много от големите световни високотехнологични марки имат там свои предприятия. Бурно се развиват и местни компании с такъв профил.

Тази година е юбилейна и за град Хошимин. Както е известно, той получава това свое име през 1975 г. в памет на бащата на виетнамската независимост Хо Ши Мин, починал през 1969 г. Това става, след като на 30 април 1975 г. обединените сили на Виетнамската народна армия и на Фронта за освобождение на Южен Виетнам освобождават тогавашния Сайгон. Свързаните с дотогвашния марионетен режим бягат заедно с последните американски вертолети и кораби. Така идва победният край на тежката и дълга война. Следва обединението на страната като Социалистическа република Виетнам.

На 30 април т. г. в град Хошимин бе тържествено чествана 50-годишнината на онази славна победа, извоювала мира и обединението. Когато ние пристигнахме на 26 август, навсякъде из града още се виждаха надписи, плакати и билбордове с числото 50 в чест на отпразнувания юбилей. Но вече значително повече бяха украсите с числото 80 – защото беше навечерието на по-големия юбилей, на 80-годишнинта от независимостта на Виетнам.

– Кой ви посрещна в Хошимин?

– На летището ни чакаха група скъпи виетнамски приятели, начело с нашата обична проф. Тхай Лан Хоанг, председателката на Асоциацията за приятелство с България в града. Тя е завършила навремето геофизика в Софийския университет, а по-късно защитава и докторантура в Инстититута по космонавтика в БАН. Изключителна личност, с невероятна човещина и душевен финес, с огромна обич към България.

Писала съм многократно за историята на Лан – как едва оживява след трагичен инцидент през 1974 г. със стрелба и жертви в Студентския град в София. Лан е ранена тежко и са нужни дълги месеци лечение за възстановяването ѝ. С огромна сила на духа и характера, тя успява да продължи и да завърши с отличие висшето си образование. Много ѝ помага приелото я като своя дъщеря семейство на нейния научен ръководител проф. Тихомир Стойчев.

След завръщането си във Виетнам Лан изгражда голям авторитет със своята всеотдайна научно-изследователска и преподавателска работа в град Хошимин, където защитава и професура. Още с учредяването в града на Асоциация за приятелство с България през 2014 г., Лан е избрана за нейна председателка, каквато е и до днес. Асоциацията има около 300 члена, повечето също са български възпитаници. Организират ежегодни чествания на 3 март, 24 май, 8 декември. Лан влага много плам и усилия и в подготовката на български щанд на ежегодния празник на града, който се отбелязва през ноември.

Друг наш скъп приятел, който ни прегърна още на летището в Хошимин и ни придружи после из цялото ни пътуване, е Нгуен Ву Кан, журналист и зам.-председател на Асоциацията за приятелство с България в Ханой. Също български възпитаник със своя история и със „свое“ българско семейство – Карлови, на някогашия директор на Домостроителния комбинат в Елин Пелин, Йордан Карлов. Кан е разпределен в комбината, след като през 1978 г. завършва Строителния техникум „Христо Гюлеметов“ в Пловдив. И семейството на директора приема младия виетнамец „Кънчо“ като още едно свое дете, като брат на сина Антон – връзка, която продължава и укрепва и през десетилетията, и през поколенията... След завръщането си във Виетнам Кан завършва и журналистика, работи дълго и успешно в престижни издания, а след като отскоро е млад пенсионер, влага още повече сили и енергия в дейността на ханойската Асоциация за приятелство с България. Лично аз съм особено задължена на Кан, който като колега и приятел ми е помагал винаги, при всички мои журналистически пътувания във Виетнам – така бе и този път.

Искам да спомена и двама нови приятели, с които се запознах сега и които всеотдайно ни съдействаха из половината от пътя ни. Това е семейната двойка Май Тань Там и Нгуен Тхи Ми Вън. И двамата са не само български възпитаници, усвоявали навремето специалности у нас, но и са се оженили именно в България, в историческото Панагюрище, където заедно с българското семейство на Там – семейство Маслеви, са отпразнували своята сватба.

Там и Вън се редуваха да шофират колата си – една от двете, с които нашата българо-виетнамска група обикаляше сега по маршрутите на програмата ни из Хошимин, Вунгтау и Далат. Там и Вън имат дом в Хошимин и членуват в Асоциацията за приятелство с България в града. Но имат къща и в Далат, в която сърдечно ни приеха, когато стигнахме там.

– Да следваме хронологията на пътуването ви. Какво правихте в Хошимин?

– Самолетът ни кацна в Хошимин в късния следобед на 26 август. Вечеряхме заедно с виетнамските приятели, които вече изброих, като към групата се присъедини и още един български възпитаник и член на Асоциацията за приятелство с България в Хошимин – Нгуен Дуй Тхань, собственик на хотел „Sea Pearl“ на самия морски бряг в курорта Ня Чан, който винаги радушно посреща гости от България.

Единственият ни пълен ден в Хошимин беше следващият – 27 август. Сутринта направихме разходка из града с един от туристическите двуетажни автобуси, които обикалят из забележителностите. Порадвах се на много познати ми и вълнуващи места, но, разбира се, видях и зашеметяващо ново строителство, страхотни промени в сравнение с предишните ми две гостувания в този забележителен град – през 2006 и 2009 г.

Минахме, например, покрай много красивата сграда на кметството, построена още от французите в началото на ХХ век. В парка пред нея има бронзов паметник на Хо Ши Мин с вдигната за приветствие ръка. Статуята е поставена там през 2015 г., по повод 40-годишнинта от освобождаването на града. Лично на мен ми харесваше повече предишната му статуя, която стоеше на същото място – тя изобразяваше чичо Хо, прегърнал малко момиченце, заедно с което двамата четяха от голяма книга. Доколкото разбрах, тя сега е преместена в музея на града. При обиколката с автобуса мернах и нейна по-малка реплика, поствена в двора на детска градина.

Минахме също покрай историческия Дворец на обединението – някогашния президентски дворец на южновиетнамския режим, чието превземане от обединените сили на Виетнамската народна армия и на Фронта за национално освобождение на Южен Виетнам на 30 април 1975 г. бележи края на войната и обединението на страната.

В същия квартал е и Музеят на жертвите на войната, съхранил паметта за жестоките години на агресията на САЩ срещу виетнамския народ, за смъртоносните оръжия и боеприпаси, за дадените жертви, за огромната човешка цена, платена за днешния мирен труд и напредък...

Намиращата се наблизо прочута католическа катедрала „Нотр Дам де Сайгон“ беше цялата обвита в скелета и покрита с предпазни платнища заради извършван ремонт. Но видяхме други красиви храмове, включително един индуистки, много пъстър и колоритен, който бях снимала и преди 19 години. Централната поща и Операта, близо до която бе и хотелът ни, също са сред най-красивите сгради в Хошимин.

В историческия център на града блестят също и супермодерни силуети, като на  централата на държавната компания „ПетроВиетнам“ или на 262-метровата финансова кула Biexco, прочута с панорамната си площадка на своя 49-ти етаж, където могат да кацат и хеликоптера.

Следобеда на 27 август посветихме на още една разходка, този път с корабче по река Сайгон. Преди да влезем в морската гара, обърнахме внимание на разположения точно срещу входа ѝ внушителен паметник на средновековния военен предводител, национален герой и автор на забележителни трудове по военно дело Чън Хънг Дао. Той е живял през XIII век и успява да разбие три нашествия – през 1258,1285 и 1288 г. – на монголските войски на хан Хубилай, опитвали се да превземат тогавашното кралство на виетите Дайвиет. Един от легендарните тактически прийоми на Чън Хънг Дао, прилаган и други пъти през дългата виетнамска история, е забиването на железни колове по дъното на речно устие, в което се подмамва вражеската флота точно преди да настъпи отлив – и корабите се нанизват на коловете, оставайки в капан. Той е приложил наавремето този похват в делтата на Червената река, в северната част на днешен Виетнам, но и в Южен Виетнам и неговото сърце град Хошимин също го тачат много, защото героят и стратег е завещал на поколенията и безценните си теоретични разработки по водене на партизанска война, прилагани доста умело от южновиетнамските партизани срещу американските агресори във втората половина на ХХ век. В своя „Елементарен наръчник по военно дело“ Чънг Хънг Дао чертае трите принципа за успешно водене на война, несъмнено изковали и победата на Виетнам през 1975-та:  опора в народа, партизанска война и нанасяне на решителен удар по врага със силите на предварително опазената редовна армия.

А нашата разходка с корабче по река Сайгон ни даде и възможност да снимаме много ефектни гледки към най-модерния квартал на Хошимин, където със своите над 460 метра се извисява и гигантът Lanmark 81, за който вече споменах. Вечерта бяхме в разположения вътре в него търговски център, където има всичко, дори ледена пързалка – особено притегателна атракция, когато температурите на тропика отвън дори нощем не падат под 30 градуса. Вечеряхме в много оживен ресторант пак в Lanmark 81, където срещу входен билет можеш цяла вечер да опитваш всичко от оставени на самообслужване и постоянно допълвани безбройни вкусни гозби. С особено разнообразие бяха представени всевъзможни морски продукти.

– Къде беше следващата ви спирка?

– На 28 август сутринта потеглихме с двете коли от Хошимин към едно уникално място недалеч от града, до което се добрахме с ферибот – остров Кан Жо. Той се намира там, където идващата от север река Донг Най се разделя на две и нататък се превръща в две отделни реки - Лонг Тау и Сайгон.

Историческата слава на остров Кан Жо, покрит с удивителни мангрови гори, идва от военния лагер на освободителните сили, който е бил скрит там по време на войната с американските агресори. В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век южновиетнамските партизани са били подпомагани от североваетнамски спецчасти при извършването на цяла серия от саботажни акции срещу американски складове с гориво и напалм, разположени по бреговете и на двете реки – Лонг Тау и Сайгон. Лагерът, от който са тръгвали с лодки бойците за тези операции, е бил именно на Кан Жо – невидим и недостъпен, потънал сред плетеницата от специфичните корени на дърветата в мангровата гора, издигнат и на специални наколни платформи, защото тази част от острова ежедневно е заливана и от морския прилив. Комплексът от наколни навеси, където бойците са планирали операциите си, днес е музейно пространство в гората, сред което е издигнат и паметник на героите от освободителната борба. Запалихме свещи в тяхна памет. Минути след нас дойде и двойка виетнамски младежи, които също им отдадоха почит.

За виетнамците бойците от Кан Жо са големи герои, а саботажите им срещу складовете с гориво на врага изиграват важна роля за победата в дългата война за виетнамската независимост и обединение.

Остров Кан Жо е прочут и с... маймуните си. Те са специално заселени там вече след войната, когато островът става екологичен резерват. Днес той е под закрилата на ЮНЕСКО. А маймуните, които се плодят там на свобода, са над 1500. Нямат никакъв страх от хората. Свикнали са служителите в резервата и посетителите да ги хранят. Идват спокойно да взимат от ръцете ви семки, плодове, каквото и да е за ядене.

Изглеждат много симпатични, но всъщност никак не са безопасни. Когато най-малко очаквате, някой мъжки екземпляр се мята на гърба ви и ви грабва очилата, шапката, телефона или каквото друго дребно докопа. После светкавично отскача на някое дърво или се скрива сред недостъпните корени. И чака. Защото знае какво следва. Служителите веднага идват с някой по-едър пакет с храна и го мятат неразопакован към злосторника. Който веднага хвърля дребната си плячка, за да хване пакета, бързо го разкъсва и започва да нагъва. А служителят връща на госта освободените така очила, шапка, телефон и т. не.

Не винаги обаче всичко има хепиенд. Нашият приятел Там получи очилата си, след като служителят дълго издирва крадеца им сред калните коренища и успя да го подмами да ги пусне с пакет храна. Но се оказа, че едното стъкло е паднало някъде при преследването. И така и не се намери... Очилата на Лан също бяха грабнати от опашат разбойник още при първите ни крачки в резервата, но при нея поне се размина без щети.

Крадци са обикновено само мъжките маймуни. Служителите знаят какъв е нравът им и ходят с прашки, като изстрелват дребни камъчета по всеки, заел се да дебне потенциална жертва мъжкар. Но няма как да контролират всички. Самите посетители трябва да са нащрек. А женските маймуни, повечето от които си ходят с малките, вкопчени в корема или гъба им, са кротки и дружелюбни.

Един от служителите, който ги хранеше, даде и на нас с Кан слънчогледови семки, за да им дадем. Наобиколиха ни отвсякъде. Една сладурана, която бързичко изгълта всички семки от дланта ми, ми изкрещя ядосано, след като свършиха, и рязко дръпна ръката ми, сигурно с надеждата от нея да изпаднат още лакомства. След като нямаше резултат, се врътна сърдито. А междувременно по гърба ми пропълзя някакво дребосъче от малките маймунчета, но бързо установи, че е объркало женската и явно се върна при майка си...

– Удивително приключение! Накъде поехте от този остров?

Върнахме се с ферибота на голямата суша и поехме към Вунгтау – прочут морски курорт, пристанище и център за петролодобив от морски платформи, който днес административно вече се води към град Хошимин, макар разстоянието помежду им да е около 86 километра. Била съм във Вунгтау през 2009-та, когато се и запознах с много сърцатите и дейни тамошни български възпитаници. Беше много вълнуващо да се видим отново с тях и сега.

Посрещнаха ни с огромни букети и широки усмивки в един японски ресторант, където ни чакаха за приятелски обяд. Ресторантът е ръководен от една от „българските виетнамки“ във Вунгтау – завършилата у нас туризъм Ань, и нейния син, роден навремето във Варна. Приветствените думи бяха произнесени от Ла Суан Тхань, бивш шеф на пристанището и четири мандата ръководител на групата за приятелство с България там. Писала съм за него в книгите и репортажите си. Близко приятелство го свързва и със Симеон Димчев, и със Стоянка Димитрова.

Край дългата маса веднага разпознах и Тхутай Тху Дао, също получила туристическо образование във Варна. И нея, и Тхань ги познавам още от 2009-та. Както и тогава, така и сега, Дао беше облечена в красива рокля в любимия си червен цвят. Припомних й също, че миналия път ме омая с вдъхновените си изпълнения на български песни. Тя обеща пак да ни попее на приятелската вечеря. И изпълни обещанието си.

Но преди това имахме още и вечерна разходка с микробус из Вунгтау, и спирка за панорамна гледка към залива от най-високата точка с морския фар, и гостуване в дома на новия председател на групата на българските възпитаници Нгуен Ван Тоан, който е завършил някогашния ВИИ „Карл Маркс“ днес УНСС. Той работи за туристическата дъщерна компания на „ПетроВиетнам“. Най-голямата му дъщеря е родена в Стара Загора. Тя също ни посрещна във впечатляващата гостна на дома им.

А после вече беше приятелската вечеря в ресторанта към хотела ни – с много емоции, смях и спомени от България. Най-голямо оживление предизвикаха донесените от Симеон Димчев български луканка, сирене и домашна ракия, приготвена лично от него. От името на българското Дружество за приятелство с Виетнам бе връчена и дърворезба, изобразяваща Копривщица. Аз на свой ред връчих на Тхань и Туан два екземпляра от книгата ми „Магията Виетнам“, в която има глава и за Вунгтау и нашите възпитаници там. Е, включих се също и с половинка домашна ракия и една луканка. Както обобщи Кан, „градусът на срещата бе висок и въодушевяващ“... А Дао, отново в красива червена премяна, вдъхновено ни изпя две български песни, които не бях чувала преди. Наистина бе незабравима тази вечер сред „българите“ от Вунгтау...

– На сутринта сигурно отидохте на плаж...

– Плажът бе точно пред хотела ни. Но в 7 часа сутринта трябваше вече да сме готови да продължим пътя в посока Далат. Така че не, не успяхме да си намокрим дори краката в морето... Говоря за нас, българското трио. Но неуморният ни приятел Кан дойде на закуската в хотела преди тръгването с мокра коса, бодър и освежен от тичане по брега и къпане в морето. Беше станал още в 5 часа. Непосилен за нас подвиг...

– Как беше в следващия град по маршрута ви – Далат?

– Не бях ходила по-рано в Далат, и този красив планински град на 300 км северно от Хошимин бе очарователно откритие за мен. Гостувахме там от 28 август вечерта до 31 август по обяд.

Далат е разположен на плато на 1475 м надморска височина. Заобиколен е от борови гори. Слави се със свежия си и здравословен климат. Средната температура е около 24 градуса – несравними с жегите в Хошимин. Затова наричат Далат Град на вечната пролет. Има и друго популярно твърдение за него – че за един ден там се редуват 4 сезона: сутрин е пролет, по обед е лято, привечер е есен, а нощем е зима.

Градът е основан през XIX век, по време на френската колониална власт. Именно французите установяват колко е приятно да се живее там и го превръщат в планински курорт още през 1887 г. Френският стил в архитектурата силно доминира и днес.

Освен частни вили и къщи, от началото на XX век се строят и много хотели. Своята лятна резиденция в Далат е имал и последният виетнамски император Бао Дай, оставен от французите да властва в протектората Анам.

Курортният статут на Далат му е спечелил още едно прозвище - Швейцарските Алпи на Виетнам. А заради архитектурата и силните френски следи го наричат също и Малкият Париж. Будистки храмове, католически и евангелистки църкви съжителстват мирно под далатско небе.

В предимно боровите гори около града има много водопади и езера. Езера украсяват и самия град. Сюан Хонг е най-голямото от тях и се е ширнало в самия център. Част от него е в близост е до прочутия градски парк, в който се провежда едно от най-емблематичните културни събития в града – ежегодният фестивал на цветята. Паркът предлага истинско пиршество за очите с красивото оформление на изобилието от цветя – в алеи и тематични кътове, съчетани и със скулптури. Дори кошчетата за смет са естетични – те са във формата на весели животни. Думите не стигат за този парк, трябва да се види н живо. Направихме много снимки. Включително и на нашата скъпа приятелка Лан – снимах я сред алеята с орхидеите и тя едва тогава си призна, че „лан“ всъщност означава „орхидея“...

Както вече споменах, приятелите ни Вън и Там ни приеха и настаниха всички ни в красивата си къща в Далат, на брега на едно от градските езера. Къщата е проектирана, построена и оформена като вътрешен дизайн от самия Там, който след завръщането си от България е завършил архитектура във Виетнам и има голям опит в тази професия. По-късно е работил и като прокурор в дела, свързани с казуси в строителството. В гостните и на първия, и на втория етаж на къщата им с Вън „царуват“ прекрасни мебели в типичен виетнамски стил, изработени от ценни местни видове дърво, истински произведения на изкуството.

Най-важната част от програмата ни в Далат бе нашето посещение в университета на града. Той има договор за сътрудничество с нашия Югозападен университет в Благоевград – благодарение на усилията на нашата Лан като председателка на Асоциацията за приятелство с България в Хошимин и на българския посланик във Виетнам Павлин Тодоров. Освен това в библиотеката на Далатския университет още миналата година е открит и специален Български кът.

Потопен в красив парк с гъста зеленина и разположен на един от градските хълмове, основаният през 1958 г. Далатски университет е разпръснал своите факултетни и административни сгради из цялото това природно пространство. Около 14500 студенти се обучават в предлаганите от висшето учебно заведение 40 бакалавърски, 11 магистърски и 7 докторантски програми.

Посрещна ни младият и динамичен зам.-ректор на университета д-р Нгуен Ван Нгок. С него бяха още двама също така млади и дейни представители на ВУЗа, отговарящи за международните връзки. Нгуен Ван Нгок представи обща информация за университета и изрази радостта си, че той ще развива сътрудничество с Благоевградския си побратим и общо с България.

Симеон Димчев от своя страна разказа за дейността на българското Дружество за приятелство с Виетнам в насърчаването на връзките между двете ни страни в образованието. Лан обясни как оглавяваната от нея Асоциация за приятелство с България конкретизира тези връзки чрез партньорството на университетите в Далат и Благоевград, как Българският кът в Далатския университет разбужда интереса на виетнамските студенти към България и евентуалното продължаване на обучението им у нас чрез програми за обмен. Лан показа и издадена брошура за България на виетнамски, насочена към далатски студенти. Също така представи и излизали на виетнамски книги за България, които тя дари на университетската библиотека от името на Асоциацията

Аз на свой ред поздравих зам.-ректора за успехите на университета и подарих книгата ми „Магията Виетнам“ за университетската библиотека. Малко по-късно церемониално и с голямо уважение от домакините книгата ми бе приета в библиотеката.

Преди това там бяха приети и книгите, представени от Лан, а също и две книги на някогашната преподавателка по български на многобройни виетнамски студенти у нас – отишлата си вече Венка Митева. Те бяха представени от Симеон Димчев.

Най-емоционално бе запознаването ни с Българския кът, за чието изграждане и оформление най-съществени усилия е положила нашата Лан, в сътрудничество с посланик Павлин Тодоров.

На една от снимките в къта видяхме и нашата далатска домакиня Вън, снимала се след рози в Казанлък, заедно с други виетнамки при гостуването им там наскоро.

Най-отгоре в къта е портретът на светите братя Кирил и Методий. Има и много книги на български и за България. И моята „Магията Виетнам“ е там, явно стигнала в Далат преди мен. От витрините надничат различни български продукти на основата на розово масло, мартенички, български музикални инструменти, куклички в наши национални носи... Впрочем, има и доста автентични носии, представени в друга част от къта. В центъра му грее голямо сърце с цветовете на българското знаме – символ на взаимната обич между народите ни.

Неразривна част от този символ е и нашата всеотдайна Лан, основният „мотор“ за създаването на тази „малка България“ в Далат.

Градът ни подари и още една много интересна среща с „наш“ виетнамец – Хой Куок Хоанг, оглавяващ днес фирма, която е втора в света по износ на боксит. Твърди, че дължи успеха си в бизнеса и в живота на... престоя си от 6 години и половина в български затвор и най-вече на отрядния отговорник, тоест надзирател, Чавдар Янкулов, който го напътствал там...

– Значи – от затвора в България до големия бизнес във Виетнам?! Това прилича на филм. Разкажи по-подробно!

– Хой Куанг Хоанг идва в България през 1983 г. като толкова много други виетнамски младежи – да усвоява специалност. Учи 6 месеца български в специализираната за целта школа в местността Качулка край Сливен, а после започва да се обучава във вагонно-ремонтния завод в Карлово. След това продължава като заварчик в Ловеч. Там през 1986 г. сключва първия си брак с виетнамка, там се ражда първородната му дъщеря, която днес живее в Швейцария, защото е омъжена за швейцарец. В Ловеч го застига и злата участ – при провокирано не от него сбиване с друг виетнамец и при самоотбрана наръгва нападателя, който умира. Хой е осъден на 12 г. затвор. Но тъй като убийството е непредумишлено и тъй като работи в затвора – шие обувки, Хой остава зад решетките „само“ 6 години и половина. И те не са малко. Но той не ги пропилява. Отрядният отговорник Янкулов го насърчава да учи чужди езици. И Хой научава в българския затвор руски и английски.

Когато го освобождават през 1993 г. и се връща във Виетнам, първо използва руския си, за да си осигури доходи като посредник на заела се с търговия рускиня. После се стопяват ледовете в отношенията между Виетнам и САЩ, идват заинтересовани от бизнес американски фирми, а добре владеещите английски виетнамци са малко. Това е звездният час за отлично изучилия английски в българския затвор Хой. След първата му заплата от 500 долара пътят в бизнеса го води все нагоре и нагоре...

През 2023-та, вече доста замогнал се, сключил междувременно и втори брак с красивата Ле Жан, преподавателка по английски, Хой идва в България с първородната си дъщеря – ловчанлийката, станала швейцарка. Главната му цел е да се срещне с някогашния си отряден отговорник от затвора – Чавдар Янкулов, за да му благодари, че му е дал път в живота... Благодарил му е с 3000 евро. Това ми го каза не тактичният Хой, а един от другите виетнамски приятели... Някогашният надзирател – трудно живеещ български пенсионер – се трогнал до сълзи. Казал, че това е единственият случай, в който бивш затворник се върнал, за да му благодари...

Хой е лъчезарен и все усмихнат. Не говори за трудностите в живота си, или ако ги споменава, то е само шеговито. Обича красотата. Обкръжил е с прекрасна градина къщата, в която е направил свой ресторант. Там ни почерпи с обяд. А предишната вечер, когато, уви, валеше, ни посрещна на дълга трапеза под един навес – „място само за лични приятели“, както обясни. На всеки метър в дългата дървена маса беше вграден мангал, на който пред очите ни се печаха наденици, пържоли, пиле, скариди... „Като българска скара, нали?“ - каза Хой с блеснал поглед. Наистина незабравимо за всички ни бе общуването с този човек.

– Какво още интересно ви се случи в Далат?

– Посетихме така наречената Луда къща, известна сред местните и като Къщата на вещиците. Това е уникално, приказно творение на виетнамската архитектка Данг Виет Нга. Тя е родена през 1940 г. в Ханой. Неин баща е Чъонг Тин, близък съратник на Хо Ши Мин. През 80-те години на ХХ век той става и генерален секретар на ВКП. От 1959 г. дъщеря му учи архитектура в Москва, където прави и докторантура. Данг Виет Нга живее там общо 14 години. После работи в родината си по своята специалност. Но все мечтае да излезе извън канона и да въплъти фантазиите си в необичайни форми.

Заселва се в Далат през 1983 г. Високопоставеният ѝ баща обаче не насърчава идеята й именно там да издигне къщата на мечтите си. Той умира през 1988 г. А през 1990 г. дъщерята все пак успява с частни дарения да съгради своята Луда къща. Без нито една права линия. Без нито един прозорец, който да повтаря по форма друг. С „разтичащи се“ форми. С лабиринти от фантастични стълбища, тунели, балкони, пасарелки. Това не може да се опише. Дано има място във фотогалерията за снимките ми оттам...

Определят стила ѝ като смесица от сътвореното от Антони Гауди, Салвадор Дали и Уолт Дисни. Съгласна съм. Макар че все пак бих казала - това си е уникалният почерк на самата Данг Виет Нга. И вече е „запазена марка“ сред забележителностите на Далат. От различни високи точки на къщата се откриват и прекрасни панорамни гледки към града. Това е любимо място за приключения за семейства с деца и за младежки компании.

– Как стигнахте после от Далат до Ханой?

– Със самолет, с вътрешен полет на виетнамските авиолинии. Пристигнахме в Ханой на 31 август вечерта.

– Как започна програмата ви във виетнамската столица?

– Още на летището с красиви букети ни посрещнаха скъпи наши приятели от Асоциацията за приятелство с България в Ханой и от общовиетнамската, която обединява всички асоциации по градове. Потънахме в прегръдките на обични наши приятели. Сред тях – елегантната Ле Тху Ха, председателка на ханойската асоциация, единствената жена генерал-лейтенант във виетнамската армия, завършила навремето Военно-медицинската академия в София. И нашият До Хай Данг, възпитаник на някогашния ВИАС, днес УАСГ. Данг по-късно бе и дипломат в посолството на Виетнам в София. След това заемаше още отговорни постове в родината си. Сега, след като вече стана млад пенсионер, Данг бе избран за зам.-председател на общовиетнамската Асоциация за приятелство с България. Тази асоциация бе и домакин на приятелската вечеря в наша чест на 31 август. Присъстваха многобройни виетнамски приятели. Там бе и българският посланик Павлин Тодоров със съпругата си, както и трима бивши виетнамски посланици у нас

Беше вечер на много емоции и спомени. Видяхме се и с доскорошната председателка на общовиетнамската Асоциация за приятелство с България Нгуен Тан Хъонг, завършила навремето туризъм във Варна. С нея бе и съпругът й Ле Ван Ха, випускник на ВМЕИ, по-късно дълго оглавявал голямо предприятие. Сега, след пенсионирането си, Ха работи като преводач в българското посолство в Ханой. Писала съм за родената в България любов между Хъонг и Ха, както и за зачевания им у нас техен син, още в първата ми виетнамска книга, излязлата през 2009 г. „Виетнам - феникс и дракон“. Сега Хъонг беше донесла екземпляр от нея и настоя да се снимаме с отворената книга точно на страницата със снимката им.

Разбира се, аз подарих на цялата общовиетнамска Асоциация за приятелство в лицето на Данг и втората ми виетнамска книга – излязлата през 2020-та „Магията Виетнам“. Много се зарадвах, че на вечерята бе и жената на Данг – Хоан. Двамата ми организираха през 2009 г незабравимо посещение в легендарните партизански тунели Ку Чи край град Хошимин.

И още един скъп приятел беше с нас сега – Нгуен Ван Туан, посрещал ме в Ханой през 2009, 2010 и 2014 г. По онова време той отговаряше за общинските хотели в столицата.

Имаше и речи. Данг отправи топли приветствени думи към нас и очерта ред конкретни задачи в сътрудничеството между виетнамската Асоциация за приятелство и българското Дружество за приятелство. Симеон Димчев също изведе акценти в предстоящите съвместни дейности. В изказването си посланик Павлин Тодоров даде висока оценка на партньорството между посолството ни и организациите за приятелство в двете ни страни.

– Поводът за пътуването ви бе честването на 80-годишнината от обявяването на независимостта на Виетнам. В какави посветени на юбилея събития в Ханой участвахте?

– Програмата ни на 1 и 2 септември в Ханой бе координирана от виетнамския Съюз на организациите за приятелство – това е обединение на всички формации, развиващи приятелски връзки със сродни организации в различни страни. За тържествата Съюзът беше поканил десетки такива партньорски организации от цял свят, както и личности, допринесли за международната солидарност с Виетнам. Повечето делегации на тази „народна дипломация“ бяхме в общ хотел и се движехме по събитията с автобуси.

На 1 септември ни закараха да посетим двете разположени в близки сгради експозиции на Музея на историята на Виетнам – древната и свързаната с борбата и войните за независимост през ХХ век. Беше много вълнуващо, че из тези пълни с толкова героична памет зали се запознавахме и помежду си – хора от Европа, Азия, Северна и Южна Америка, Австралия, всеки със своя лична история, свързала го дълбоко с Виетнам.

А на 2 септември – датата на виетнамския национален празник, когато се навършиха 80 години от обявяването на независимостта на страната, всички чуждестранни гости имахме възможност да присъстваме на внушителния юбилеен парад на централния площад в Ханой „Ба Дин“...

– Преди да разкажеш за парада, посочи някои от интересните чуждестранни гости, с които се запознахте.

– Държа да разкажа, например, за Джордж Бърчет – художник, роден в Ханой, където и живее от години. Заговори ни на.. чист български и предложи да го наричаме Георги, Гошо или Жоро, както ни е по-удобно. Завършил е Художествената академия в София, женен е за българка, живял е къде ли не – от Австралия до Франция. И най-важното – син е на легендарния австралийски журналист Уилфред Бърчет и на българката Веселина Осиковска, изкуствоведка и също журналистка. Нека напомня – Уилфред Бърчет пръв влиза в Хирошима след атомната бомбардировка на САЩ през 1945-т и разказва на света за ужаса там. По-късно отразява и войната във Виетнам. Едва оцелява от укапване на скорпион във виетнамските джунгли... Виетнамците го почитат дълбоко за репортажите му, които силно въздействат на световното обществено мнение и спомагат за засилване на международното движение за по-бързо прекратяване на войната във Виетнам. Улфред Бърчет мира в София през 1983 г.

Синът му Джордж, или Георги-Гошо-Жоро, ми обърна внимание на една голяма снимка на Георги Димитров, направена по време на VII конгрес на Коминтерна и изложена в Музея на историята на Виетнам, и каза: „Ето на него съм кръстен“.

Виетнамците знаят, че Хо Ши Мин и Георги Димитров са общували тясно именно в Коминтерна. И Хо Ши Мин е приложил тъкмо идеите на Георги Димитров за единния фронт, когато е изграждал обединението за освобождение на Виетнам „Виетмин“. Това го пише и в музейната експозиция. Докато си говорехме с Жоро Бърчет пред снимката на Димитров, двама млади виетнамци се приближиха любопитно, попитаха дали не сме българи и щом чуха „да“, грейнаха от радост...

Ще добавя още, че работата на Джордж Бърчет като художник във Виетнам се цени високо от професионалистите. А неговата „българска връзка“ избива дори в това, че е автор на сценографията на няколко театрални постановки, подготвени от Чан Лък – един от най-известните виетнамски актьори и режисьори. Той е завършил  софийския ВИТИЗ, днес НАТФИЗ...

Сред ярките чуждестранни гости се открояваше и Николай Колесник, ветеран от съветските ракетно-зенитни части, пристигнал във Виетнам през 1965 г., на 22-годишна възраст, за да обучава виетнамски бойци за действия по противовъздушната отбрана с ракетно-зенитни установки. През юли 1965-та неговият дивизион сваля с три ракети четири американски бойни самолета.

От 30 г. Николай Колесник оглавява организацията на военните ветерани, изпратени навремето от СССР със секретната тогава мисия да помагат на Виетнам. 15 от тях загиват там... През 1968 г. младият Колесник участва като член на съветската делегация в IX световен фестивал на младежта и студентите в София, но няма право да споменава, че е бил във Виетнам, както ни разказа сега в Ханой...  

На 29 август т. г. във Военния музей във виетнамската столица бе открит паметник на бойната дружба между съветските и виетнамските военни. А също и друг паметник – на кубинските бойци, които на свой ред са помагали на Виетнам.

На юбилейните тържества сега Куба официално бе представена от своя президент Мигел Диас-Канел и от военна делегация. А в нашата група на „народната дипломация“ участваше зам.-председателят на Кубинския институт за дружба между народите Виктор Гауте Лопес.

Сред участниците беше още и американката Катлийн Сорако Мейджи, осъществила мащабна медицинска мисия в помощ на Виетнам, известна като Operation Smile.

Също и французойката Елизабет Елфер Обрак, наричана от виетнамците „приемната дъщеря“ на Хо Ши Мин. Истинският ѝ баща е бил активна фигура в дипломатическите усилия в Париж по признаването на независим Виетнам, а самата тя и съпругът от години разгръщат своя образователна инициатива сред виетнамските ученици.

Много интересна личност бе и американецът Чък Сърси, бивш офицер от разузнаването на САЩ в Сайгон, станал антивоенен активист и председател на организация на американските ветерани за мир.

И още, и още... Двамата побелели участници от Италия пяха с плам за всички нас легендарната партизанска песен „Белла чао“, унгарският представител сподели опит от трите си мандата като дипломат в Ханой, шведският пратеник припомни шествията за солидарност с Виетнам, които е организирал като студент, Сесил Ле Фам ни разказа за майка си – виетнамка, и баща си – французин...

– Наистина вълнуващи истории и личности... А как премина юбилейният парад?

Както споменах, парадът се състоя на централния ханойски площад „Ба Дин“  навръх 2 септември – датата, на която през 1945 г. Хо Ши Мин обявява на същия този площад независимостта на Виетнам.

Но празникът в Ханой всъщност набираше скорост дни наред преди това. Още за генералната репетиция на парада, състояла се на 30 август, когато ние бяхме в Далат, тротоарите в столицата по маршрута на шествието буквално са окупирани от хиляди и хиляди хора – предимно младежки компании, но често и цели семейства. Те се разполагат върху проснати по тротоарите шалтета и платнища, с пликове с храна, с одеяла и възглавници, непременно с дъждобрани и чадъри заради честите дъждове и просто заживяват по улиците, пазейки „своето“ място, за да видят пряко и същинския парад на 2 септември. Но не само. Те всъщност през цялото време се радват да са всички заедно, мнозина с тениски или шапки като националния флаг – златна звезда на червен фон, да пеят и да се смеят, да празнуват от сърце най-светлия ден за родината си. Тези лъчезарни хора, които нямаха пропуски за площада, но се радваха така заразително на празника, за мен бяха най-вълнуващото му лице.

Но не мога да призная и колко горчиво прав беше Джордж Бърчет, който с черния си хумор подхвърли, щом излязохме от Музея на историята на Виетнам и попаднахме сред хората на един такъв „окупиран“ тротоар: „А нали знаете какви надписи ще сложат някои чужди медии на такива кадри от улиците на Ханой? Че това са бездомни виетнамци, принудени заради злия режим да бедстват под открито небе...“

Що се отнся до самия парад, нашата пъстра чуждестранна компания дисциплинирано, включително и тричленната ни българска група, се събуди и се струпа във фоайето на хотела още по тъмно на 2 септември, защото трябваше да тръгнем с автобусите за площад „Ба Дин“ в 4 часа призори. За начален час на парада бе обявен 6.30 ч. Нужно беше време за придвижване из препълнения от хора Ханой и за настаняването ни в предвидения за нас сектор.

Местата ни се оказаха в единия край на площада, срещу сградата на Президентството, доста далеч от официалната трибуна на мавзолея на Хо Ши Мин. Но за всеки човек от публиката беше предвидено място за сядане. Или на пейките на стъпаловидните, специално изградени трибуни, или на столове в равния сектор по-напред, където се паднахме ние. Преди да дойдем беше валяло и столовете бяха доста мокри. Организаторите предвидливо бяха оставили на всяко място увита в найлон раница, пълна с всичко необходимо – кърпички за избърсване на седалките, дъждобран, шапка за слънце, кроасани, вода, сокове... Настанихме се и зачакахме изгрева, който дойде точно в 6 часа. Още преди това вече звучеше музика, а площадът бе щедро осветен и украсен.

Церемонията започна около 6.30 ч. с химна на Виетнам, издигането на националния флаг, запалването на паметен огън от виетнамски ветеран. Реч произнесе генералният секретар на управляващата ВКП То Лам. Той потвърди непоколебимия стремеж на Виетнам да отстоява независимостта си, свободата, териториалната цялост, като продължава да развива икономиката, културата, науката, а също така да гради отношения на приятелство и партньорство с всички страни в света.

Военната част на парада започна с прелитане на самолети, които пускаха светещи димки, и на вертолети, от които се развяваше виетнамското знаме. После се заредиха маршируващите колони със служещи в различни родове войски, в полицейски и пожарни части. Голям интерес предизвика маршът на военна техника и въоръжение, включително танкове и ракети.

Имаше и колоритни изпълнения на традиционни виетнамски барабани, съпроводени с вълнообразния танц на стилизиран златист дракон.

Площадните тържества завършиха около 10 часа сутринта. След това става прекалено горещо и не е за стоене под слънцето на открито. Именно затова и началният час бе изтеглен толкова рано.

По-късно през деня пак на 2 септември на нашата международна група приятели на Виетнам бе отдадена почит на специална церемония в Международния конгресен център, под председателството на До Ван Чиен, ръководител на Отечествения фронт. Там бяха и нашите партньорски организации – виетнамските асоциации за приятелство с всяка една от страните ни. Скъпите ни приятели, българските възпитаници Данг и Лан от общовиетнамската асоциация за приятелство с България и от асоциацията в град Хошимин, също бяха с нас.

На вечерята след церемонията подарих книгата си „Магията Виетнам“ на Фан Ан Сон, председател на виетнамския Съюз на организациите за приятелство по света - главният организатор на програмата на чуждестранните гости.

– Какво още интересно ви се случи в Ханой?

Най-лъчезарното ни преживяване от сегашното пътуване из Виетнам – гостуването ни на 3 септември сутринта в детската градина в Ханой „Виетнам-България“. И изпълненията на малчуганите от нейната предучилищна група „Ян Бибиян“, които ни представиха български и виетнамски танци в съответни носии.

Градината, завършена през 1981 г., е дарение от България за Виетнам и поддържа приятелски връзки със сродни детски заведения у нас. Писала съм за нея много пъти. За първи път гостувах там през 2009 г., когато ме посрещна тогавашната всеотдайна директорка Данг Тхи Сау. Сега вече директорката е друга, но също толкова прекрасна – Чан Бич Чи. Подпомагат я двете ѝ чаровни заместнички, едната от които пряко отговаря за малките сладури от „Ян Бибиян“.

Танците, песните, както и приготвянето на български гозби по традиция се разучават с прякото съдействие на българското посолство в Ханой. Така е, откакто групата е създадена по времето на посланика ни Евгени Стойчев през 2014 г. После своя принос дава посланик Маринела Петкова, а сега също така активни са настоящият посланик Павлин Тодоров и съпругата му.

Децата, като всички деца по света, огряха целия ни ден като слънчица със своята непосредственост и радост. Общителни и гальовни, всички се надпреварваха да получат прегръдка от нас.

Председателят на българското Дружество за приятелство с Виетнам Симеон Димчев подари български сувенири на директорката и заместничките ѝ и обеща по-нататъшно съдействие в обмяната на опит с български детски градини и учители.

Аз, разбира се, подарих на директорката книгата ми „Магията Виетнам“, където има специален раздел, посветен на детската градина „Виетнам-България“. Директорката ни разведе из различни кътчета на градината. Показа ни и изложба с рисунки на възпитаниците „, посветени на виетнамско-бъргарското приятелство.

В градината в момента има 410 деца на възраст от 18 месеца до 5 години, с които се занимават 44 педагози. Има и помощен персонал от 15-16 души. Родителите плащат по 4 млн. донга месечна вноска, което е около 250 лв. Държавата покрива разходите за ремонти и поддръжка.

А вечерта на 3 септември бе ред на ханойската Асоциация за приятелство с България да ни подари незабравима вечер. В представителна зала в ханойски хотел се бяха събрали десетки „наши“ виетнамци. Още с влизането бяхме наобиколени и омаяни от красиви виетнамки в български носии.

Ле Тху Ха и Симеон Димчев говориха от името на ханойската Асоциация и на българското дружество за бъдещото си сътрудничество. Вдъхновен изпълнител на виетнамски песни си акомпанира на старинен инструмент. „Моя страна, моя България“ прозвуча в интерпретацията на чаровна виетнамка, облечена в рокля с цветовете на виетамското национално знаме.

Сред гостите на вечерта отново бяха посланик Павлин Тодоров и съпругата му. Чест за нас бе присъствието на заемалата поста на вицепрезидент на Виетнам до 2016 г. г-жа Нгуен Тхи Зоан, която навремето е защитила докторат в тогавашния ВИИ „Карл Маркс“, днес УНСС. През 2010 г., по време на тогавашното си посещение в София, г-жа Зоан връчи на Стоянка и на мен виетнамски медали „Дружба“. Сега, на 3 септември, ѝ подарих книгата ми „Магията Виетнам“, в която пиша и за нея. Там може да се види и снимката ни от награждаването. Г-жа Зоан много се зарадва.

Кулминацията на вечерта беше честването на Стоянка Димитрова, която точно на 3 септември имаше рожден ден. Тя се просълзи, като видя как виетнамските приятели й носят торта със запалени свещички и й пеят: „Честит рожден ден“. Нгуен Тхи Зоан също поздрави Стоянка. Последваха и още общи снимки.

Сред гостите на вечерта бяха и тримата български журналисти, които бяха в Ханой за отразяване на 80-годишнината от виетнамската независимост – Валерия Николова от БНР, Таня Глухчева от „Дума“ , Мартин Керефейски от Нова телевизия. Те потанцуваха от сърце с виетнамците, но се наложи да се тръгнат по-рано, защото самолетът им към дома излиташе същата вечер. Все пак успяха да се насладят на емоционалното изпълнение на „Имала майка едно ми чедо“, което подари на всички ни Чан Ман Хоа, сърцат активист на ханойската Асоциация за приятелство...

Последната ни среща в Ханой бе на 4 септември сутринта. Преди да потеглим с микробус към Хайфон, направихме отбивка към офиса на градската организация на Съюза на организациите за приятелство. Там се проведе работна среща между председателя на градската организация на Съюза – Нгуен Нгок Ки, и Симеон Димчев. На срещата присъства цялата ни група, заедно с Лан и Ха. А от страна на Съюза бе и красивата зам.-председателка Чан Ти Фъонг. Елегантната ѝ традиционна рокля ао-зай бе с десèн на червени рози. Чан Ти Фъонг довери, че още миналата година си е избрала този рисунък за рокля – в чест на 75-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Виетнам и България...

– И така, стигаме до последната точка на вашето пътуване – град Хайфон...

– Не бях посещавала Хайфон при досегашните ми пет пътувания във Виетнам през годините – за разлика от Симеон Димчев и Стоянка Димитрова, които бяха вече гостували там и познаваха предварително домакините ни. Все пак бях чела много за този важен пристанищен град, винаги изпъквал във виетнамската история със стратегическото си значение. А днес впечатлява с бързите си темпове на индустриално развитие и растеж на БВП.

Около 150 километра или около един час път по магистралата делят Ханой от Хайфон, който често е смятан за „столичното пристанище“. Хайфон се намира в северния ръкав на плодородната делта на Червената река, на брега на Тонкинския залив. През града минава река Кам, която е част от делтата и точно тук се влива в залива.

Смята се, че Хайфон се е разраснал от село, основано някъде около 40-43 г. след Христа от една от най-големите героини във виетнамската история – удивляващата с храброст, бойни умения, красота и поетична дарба жена генерал Ле Чан. Тя се е сражавала в армията на прочутите сестри Чънг, вдинали по онова време въстание срещу „северното владичество“ на тогавашната китайска династия. Фактът, че предводителките на въстанието, генералите в онази войска, а и много от редовите бойци са били жени, се тълкува от историците като доказателство, че в онази епоха виетнамското общество е било матриархално.

Въстанието обче е потушено от изпратени от Китай мощни военни сили. Сестрите Чънг се самоубиват, като се хвърлят в реката, за да не бъдат пленени от врага. А генерал Ле Чан още доста време продължава да упорства и да воюва, докато не се убеждава, че съпротивата е обречена. Тогава тя също се самоубива, като се хвърля от висока скала в реката. Но във водата се превръща на свещен камък и е понесена от течението. Почитащи я селяни изваждат камъка и решават да го пренесат навътре в сушата с тържествена процесия. Но скоро се извива буря, мълния удря камъка и той пада на земята. Хората решават, че това е знак от небесата и точно там, където е паднал, издигат храм в памет на Ле Чан. Днес храмът е един от символите на Хайфон. Градът почита като своя основателка Ле Чан, а неин внушителен бронзов паметник се извисява на един от централните площади. Снимахме се край него при това наше гостуване, но да не избързвам...

За Хайфон трябва да се каже още, че е първото населено място не само във Виетнам, но и в цяла континентална Югоизточна Азия, където е прокарано електрчество. Ключовото си значение като пристанище придобива още през XVI век, а през 1881 г., по време на френската колониална власт, е обявен за един от главните градове на френски Индокитай. Френското влияние и до днес личи в архитектурата му.

В обявената от Хо Ши Мин на 2 септември 1945 г. Демократична република Виетнам (ДРВ) Хайфон става най-важният морски град. По време на дългата война за отстояване на независимостта си, която виетнамският народ води първо с френската армия, а после и с агресията на САЩ, пристанището Хайфон е жизненоважен морски прозорец за доставките на стоки за отбраната и за населението. Включително голяма част от изпращаната българска помощ минава през него. Американците многократно бомбардират пристанището, а през май 1972 г. направо го минират, за да не припарва ничий кораб там. Войната все пак скоро приключва с победа на виетнамския народ и Хайфон утвърждава ролята си на важен индустриалн център, като негово сърце продължава да е пристанището.

– Колко е населението на Ханой и какъв тип икономика се развива там?

– Днес градът в своя традиционен периметър има над 2-милионно население. Административно към него се числят 8 градски района, 6 селски и 1 общински град-сателит – така общото население наближава 5 милиона души.

В селата процъфтяват производството на ориз и занаятите, а в градските зони просперират многобройни индустриални паркове и клъстъри. Развити са хранително-вкусовата, леката и тежката промишленост. Най-бърз растеж бележи корабостроенето, произвоството на стоманени и пластмасови тръби, текстилният сектор. „PetroVietnam“ е създал тук съвместното предприятие „PVTex“ заедно с производителя на текстил „Vinatex“ – и така в Хайфон се ражда първият виетнамски завод за полиестерни влакна. Заводът използва странични продукти от рафинирането на петрол, намалявайки зависимостта от вносни материали.

В Хайфон се намира и откритият през 2019 г. завод на „VinFast“ – производителят на виетнамски електрически автомобили, автобуси и мотоциклети, една от общонационалните индустриални гордости на Виетнам. Водещи европейски компании в проектирането и производството на поточни линии за автомобили са взели участие в изграждането на завода, прилагайки най-модерни технологии от ниво 4.0. Цехът за каросерии е автоматизиран на 98%, а цехът за двигатели – на 90%.

Производственият комплекс на „VinFast“ е построен върху площ от 335 хектара в индустриалния парк „Динь Ву“, район Кат Хай в Хайфон. Минахме и от там, снимахме се пред входа на комплекса, но всичко по реда си...

Да вметна – по време на цялото пътуване из Виетнам видяхме много таксита, произведени от „VinFast“, а Ву Кан ни разходи из Ханой с електрическата кола на сина си, също направена във фирмения завод в Хайфон.

В града има и няколко авторитетни университета – по транспорт и морски изследваня, учителски, медицински, по мениджмънт и технологии и т. н. В цял Виетнам на образованието се отдава приоритетно значение, също както и на ускореното внедряване на модерните технологии и цифровизацията.

– Какви са показателите за развитието на Хайфон?

– Хайфон прави впечатление и с двуцифрения растеж на своя БВП. Това е трайна тенденция от вече 10 последователни години. За периода 2021-2025 г. показателят е 11,4% растеж, а за следващия петгодишен период е заложено да се стигне до 13%.

Неотдавнашната национална административна реформа слива в обща единица Хайфон с град и провинция Хай Зъонг – и сега общото население на новосъздадения конгромерат надхвърля 4,6 милиона души. Така се сливат и преките чуждестранни инвестиции – 20,2 млрд. долара за Хайфон и още 3,85 млрд. долара за Хай Зъонг, като приоритетно средствата отиват в общо 24-те индустриални паркове и 71 клъстера, съсредоточени във високотехнологични индустрии, пристанищни услуги, логистика и туризъм. До 2030 г. местната цифрова икономика се очаква да носи 35% от БВП, а растежът на индекса на промишленото производство да е 15,5-16,5% годишно.

Хайфон си е поставил за цел да се развива като модерен, интелигентен, екологичен и предлагащ качествен живот пристанищен град, водещ за страната в областта на индустриализацията, дигиталната трансформация, зеления преход и иновациите.

Това е само сбито обобщение на онова, което ни разказаха при гостуването ни в Хайфон нашите домакини от местната Асоциация за приятелство с България и от местното поделение на Съюза на организациите за приятелство.

– А какво видяхте пряко, с очите си?

– Видяхме модерния облик на Хайфон още при влизането си в него през белите арки на вълнообразния „Рао 1” – един от над десетте емблематични моста в града, които са не само ефективни инфраструктурни съоръжения, но и много красиви архитектурни творения. Ветеранът „Рао 1“ е бил мишена на бомбардировки още по време на войната, но след основното му реновиране е неузнаваем и сякаш кацнал от бъдещето.

Футуристичен и зашеметяващ е и комплексът на моста „Хоанг Ван Тху“, завършен през 2017 г., край който минахме с микробуса на път за една от срещите ни в Хайфон. Прекосихме също и най-новия мост в града – открития тази година, преди броени месеци, мост „Зиа“, с двете му сякаш полетели нагоре ярко-жълти носещи арки. Отдалеч видяхме и „арфите“ на моста „Бинь“, който с влизането си в експлоатация през 2005 г. облекчава живота на около 275 000 души в района около него, разчитали преди това единствено на фериботна връзка.

– Разбирам, че и тук ви е домакинствала местгната Асоциация за приятелство с България...

– Първата ни сърдечна среща в Хайфон беше на обяда, с който ни приветстваха водещите активисти от Асоциацията за приятелство с България в града. С топли думи кам нас се обърна председателят ѝ Чан Мень – някогашен випускник на русенския ВИММЕСС (Висш институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство), който от 1995 г. е преобразуван в Русенски университет „Ангел Кънчев“. Впрочем, ВИММЕСС или РУ е връстник на независим Виетнам – и той е основан през 1945 г. Доста сериозно ядро негови възпитаници днес са сред административния, мениджърския и бизнес-елит на Хайфон, като всеотдайно допринасят и за дейността на местната Асоциация за приятелство с България.

Председателят Чан Мень е от русенския випуск 1977-1983 г. През 2022 г. са се навършили 45 години от началото на следването на онази виетнамска група там. И част от хората от нея са участвали в организираното тогава пътуване до България и гостуване в любимия им университет в Русе.

Освен Чан Мень, още от първите ни минути в Хайфон заедно с нас бяха и други двама интересни български възпитаници, просперирали и в бизнеса. С особено сериозен размах изпъква Ле Мао Тиен , който навремето се е обучавал и е работил в корабостроителницата във Варна, а днес е начело на много успешна компания „за надеждни строителни решения“, както сама се анонсира. Тя предлага подемни кранове, включително и суперголеми, а също монтажни услуги за машини, отдаване под наем на техника, транспорт, складове и т. н. Развива оживено сътрудничество с местни и чуждестранни партньори.

Бизнесът на енергичния, усмихнат и комуникативен Ле Мао е семеен – участва и съпругата му, и семейството на брат му. Всички живеят заедно във внушителен шестетажен дом, на чието първо ниво е разположен офисът на фирмата. Ефектно аранжирана композиция във фоайето представя впечатляващи макети на подемни кранове – основният хит в дейността на компанията.

Ле Мао е трупал професионален и житейски опит по време на подготовката и работата си във варненската корабостроителница, където е опознал и много от тънкостите във функционирането на подемните кранове. Пази топли спомени за България и за Черноморието ни от онези години. Обича да повтаря с широката си усмивка рефрена на Тодор Колев: „Черно море, много е добре!“

Всъщност, преди да пристигне у нас, Ле Мао се е сдобил и с боен опит – той е ветеран от нелеката виетнамската мисия за опазване на мира в Кампучия/Камбоджа между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век...

Друг наш интересен домкин в Хайфон бе Нгуен Ху Виен, който от средата до края на 70-те е учил  в Техникума за строителни машини в село Владимирово край тогавашния Михайловград, днес Монтана. Виетнамската им група била настанена по къщите на различни семейства от селото, които ги приели като свои деца. С огромна обич и вълнение Ху Виен разказва за „баба Сена“, в чийто дом се паднал той заедно с още трима свои сънародници. И станал неин „любим син“, а също и „брат“ на дъщеря ѝ Здравка, учителка в местната детска градина.

През 80-те, след като вече се е прибрал във Виетнам, Ху Виен добавя към усвоената във Владимирово специалност и диплома от Транспортния институт в Ханой. Показва отлични качества и постига бързо професионално израстване. През годините работи като генерален директор на 14 държавни фирми. Ръководил е персонал от общо 7000 души.

Но никога не забравя България. През 1998 г. пристига отново във Владимирово, за да благодари на хората му. И събира цялото село на даден от него банкет. Уви, „баба Сена“ вече си е отишла. Дъщеря ѝ Здравка обаче е там и не може да се нарадва на своето виетнамско „братче“...

След като се пенсионира през 2016 г., Ху Виен още по-активно се връща към своята „българска връзка“ и отдавнашната си мечта да започне производство и търговия във Виетнам с българско кисело мляко. След много неуспешни опити през годините, най-после успява наистина да произведе кисело мляко с автентичен български вкус, благодарение на „приятел на Здравка“, който му разкрива „тайната на дядо си“...

Звучи митично, като много истории, които съм чувала във Виетнам и които накрая се оказват истина. Така е и с тази – на обяда, с който ни посрещнаха приятелите в Хайфон, Ху Виен беше донесъл от своята продукция българско кисело мляко, което успешно предлага на виетнамските купувчи в малки шишета, както там са свикнали. Бяло-зелените шишета са с натурален вкус, а бяло-червените са подсладени. А на вечерята опитахме и друг продукт на Ху Виен – готова смеска от кисело мляко, нарязани краставици, копър и чесън, която само се разрежда с вода, и тараторът е готов. Той е убеден, че и купувачите в България могат да се заинтересуват от това улеснение, което им предлага...

– Какви истории само...

– Да, край нямат... Те продължиха и на приятелската вечеря. Но преди това имахме и следобедна среща в местното представителство на Съюза на организациите за приятелство, където бяхме сърдечно посрещнати от ръководството. Разказаха ни за впечатляващия икономически растеж на Хайфон и за ефекта от обединяването с Хай Зъонг след националната административна реформа. Изразиха готовност да съдействат и занапред за укрепване на приятелството и сътрудничеството между Виетнам и България. Симеон Димчев потвърди същото и от страна на българското Дружество за приятелство с Виетнам.

Последва обколка из града с микробуса и спирка пред паметника на легендарната жена генерал Ле Чан. Бронзовата ѝ статуя е висока 7,5 метра и тежи 19 тона. Издигната е на мястото си пред централната изложбена зала на Хайфон на 31 декември 2000 г. с помощта на... кран от фирмата на нашия хайфонски домакин и приятел Ле Мао Тиен. Докато се снимахме край монумента, от другата му страна в прославаа на героичната Ле Чан пееха будисти, насядали на плочника. В памет на жената генерал, в Хайфон всяка година се провежда конкурс за избирането на 10 най-забележителни и с най-голям обществен принос жени от града.

След това Ле Мао Тиен и жена му ни поканиха във внушителния си дом, за който вече споменах, че служи и като офис на компанията им. Почерпиха ни с плодове и сокове в пищната гостна, разведоха ни из етажите и излязохме през приземния, където имаше уреди за фитнес, а на една от стените висеше архивна снимка от монтирането на паметника на жената генерал Ле Чан с кран на тяхната фирма преди 25 години.

Вечерята беше много емоционална. Даде ни я Асоциацията за приятелство с България в Хайфон. За организацията ѝ в самостоятелна зала в един от престижните градски ресторанти и за подготовката на виетнамски специалитети се беше старателно погрижил председателят Чан Мень. Споментият вече таратор в купичка за всеки гост беше осигурен от Нгуен Ху Виен. Нашата грижа беше да донесем български луканка, сирене и ракия – които предизвикаха бурна радост сред някогашните български възпитаници. Повечето от тях бяха от русенския ВИММЕСС, както и Чан Мень.

Видеостена предлагаше изпълнения на български песни от студентската младост на нашите хайфонски приятели, съчетани с красиви гледки от България. Някои подпяваха на мелодиите от екрана. Но после се включиха и певци „на живо“ – кадифен баритон, акомпанирайки си на китара, ни радваше с ветнамски песни, а плменна виетнамка в оранжев тоалет изпя прочувствено няколко български хита от 80-те.

Разбира се, имаше и приветствия в наша чест, и красиви букети, и размяна на подаръци. Моят личен подарък за тези прекрасни хора беше екземпляр от книгата ми „Магията Виетнам“, надписан за Асоциацията за приятелство с България в Хайфон.  Вечерта продължи до късно с още много спомени, разкази, лични истории...

– Как премина последният ви ден и в Хайфон, и във Виетнам?

– Незабравимо! На сутринта цялата ни смесена българо-виетнамска група потегли на колоритна обиколка с дестинация специалната административна и икономическа зона Кат Хай, разположена в източната част на „голям Хайфон“. Това е предимно крайморски район извън градския периметър. Туристическата част от него се е разпростряла в залива Лан Ха, който е всъщност продължение на прочутия залив Ха Лонг – тоест негов по-малък брат-близнак.

Включва два красиви архипелага с варовикови острови. Единият е Кат Ба, съставен от 366 острова, в това число и най-големият – далият името на целия архипелаг Кат Ба. Той е признат от ЮНЕСКО за световен биосферен резерват през 2004 г. На острова има и град пак със същото име, разраснал се от някогашно скромно рибарско селце. Днес там старата и дълбока пристан, където рибарите исторически винаги са намирали сигурен подслон за лодките си от честите бури и тайфуни, е превзета от изграждането на луксозен затворен квартал... Стават и такива работи, дори и на другия край на света, колкото и остри критики да е сипела местната преса... Да се живее сред райската природа на Кат Ба вече е толкова престижно и желано, че голямото търсене пришпорва строителен „бум“, макар и да е ограничаван от цял куп разпоредби. Срещу спорния ефект от този „бум“ се опълчват природозащитници и общественици, в повечето случаи успешно. Но явно не винаги успяват.... Все пак официалната линия е Кат Ба да се съхрани и да се развие като международен център с подчертан профил към екотуризъм и със специална грижа към опазване на природата.

Другият архипелаг в крайморската зона на Кат Хай е с името Лонг Чау. Той е по-малък – в него влизат 22 малки острова, пръснати на около 15 км югоизточно от град Кат Ба. И в този случай най-големият остров Лонг Чау е дал името на целия архипелаг. Той е широк 1 квадратен километър. На острова има фар, построен още от французите през 1895 г.

Пътят натам не беше кратък и премина през териториите на зоната Кат Хай, заети от високотехнологични индустриални обекти. Така, именно по пътя, спряхме за кратко и на портала на производствените халета на фирмата на Ле Мао Тиен, където се извисяваше един от неговите кранове, а се виждаше и друга от отдаваната от него под наем техника. Той обяси, че  за превоз в разглобен вид само на един от най-големите му кранове са необходими цели осем тира...

По-нататък спряхме и до входа в комплекса на виетнамския автомобилен производител „VinFast“. Снимахме се край портала с емблемата, сякаш удължила „крилете“ на символната за Виетнам и за думата „победа“ буква V.

В обсега на Кат Хай влизат и още и проектите за ново международно пристанище на Хайфон, за индустриален парк „Шуан Кау“, за безмитна зона и т. н.

– Доколко приоритетен акцент е развитието на туризма там?

– Допреди 2000 г. районът Кат Хай – Кат Ба е бил известен най-вече с произвеждания там и много тачен от виетнамците рибен сос с марката „Кат Хай“. Туристическият магнетизъм на тези места е открит първоначално от чужденци, които през втората половина на 90-те започват да разширяват периметъра на обиколките си от прочутия залив Ха Лонг към по-малкия му и тогава слабо посещаван „близнак“ Лан Ха. Според местната статистика през 1997 г. Лан Ха и Националният парк Кат Ба са били посетени от около 1000 чуждестранни групи от 40 държави с близо 5500 туристи. А след като през 2004 г. ЮНЕСКО обявява архипелага Кат Ба за Световен биосферен резерват, международният туризъм се разраства все повече. През 2009 г. зоната Кат Хай – Кат Ба посреща своя милионен турист от чужбина (била е гостенка от Австралия).

Оттогава насам туристическата инфраструктура се е развила доста. Към началото на 2025 г. Кат Хай разполага с 313 туристически обекта за настаняване, което включна 6566 стаи и 11 906 легла. Има и два 5-звездни хотела. Съвременната круизна система, действаща в заливите на архипелага Кат Ба, предлага на гостите 139 кораба, като 73 от тях са за обиколки, а в 66 може и да се пренощува. Действат и 77 заведения за хранене. В менютата им се предлагат и морски продукти от самата зона.

Осигурен е и удобен транспорт. До и от остров Кат Ба може да се пътува с ферибот, с кораб, а също и със супермодерна и екологична лифтова въжена линия. Ние използвахме два от тези начина. На отиване нашите виетнамски приятели ни заведоха до Кат Ба с ферибот. А се върнахме с лифта – който спира дъха с гиганските си стълбове, извисяващи се насред морето, с размаха на цялата конструкция и с откриващите се за пътниците прекрасни гледки в необозрим перметър. Погледът отвисоко стига чак до залива Ха Лонг. Откритата през 2020 г. въжена линия е дълга около 7 километра, а най-голямата височина, на която „летят“ просторните, побиращи по 15 души кабинки, е 214 метра.

Разбира се, най-голямото удоволствие бе разходката с корабче из пълния с живописни острови залив Лан Ха. Поехме на този круиз от малък пристан на остров Кат Ба. Насладихме се на приказни гледки. Бяхме ненаситни със снимките – и сега наистина е много трудно да се отсеят най-хубавите. Корабчето специално поспираше на някои особено красиви места – например, край малкия остров, наричан „Костенурката“, защото наистина е с такава форма.

След около двучасова обиколка се върнахме обратно на пристана, където виетнамските ни приятели ни заведоха на обяд в морско ресторантче, разположено на дървена платформа направо във водата, на около 50 метра от брега. До ресторантчето се стигаше по плаващ дървен мостик. А скаридите, стридите и рибата, които ни сервирха, бяха от заградените по съседство рибарници.

Връщането ни с лифта – от планинската височина на Кат Ба до морското равнище – отне около 15 минути. Какви гледки изпълниха очите ни през това време, вече споменах. Само ще добавя, че началната и крайната станции на лифта по размери са само малко по-малки от Терминал 2 на софийското летище...

– Приключението Хайфон явно е било достоен финален венец за виетнамската ви обиколка...

– Не ни се тръгваше, но всичко хубаво има край... Сбогувахме се, изпълнени с огромна благодарност, с нашите сърдечни домакини и приятели от Хайфон – чудесните Чан Мень, Ле Мао Тиен, Нгуен Ху Виен... Едва ли успяхме да им изразим колко сме признателни и трогнати от усилията им да ни покажат толкова много от своя град и район. Но се разбрахме, че следващото ни виждане трябва да е в България...

Поехме направо към летището на Ханой, откъдето предстоеше самолетът да ни отведе през Истанбул за София. До последните ни стъпки на виетнамска земя с нас неизменно бяха скъпите ни приятели Тхай Лан Хоанг, Нгуен Ву Кан, Ле Тху Ха, които ни изпратиха досами изхода за пътници. Наистина не стигат думите за огромната ни благодарност към тях за всеотдайността им през цялото това пътуване! А също и към обичните ни До Хай Данг и съпругата му Хоан, както и към Тхань Ха Чан и Дукат Ву, които също бяха с нас в Ханой и Хайфон. И още: към ханойските приятели Чан Тхи Фъонг, Чн Бич Чи, Нгуен Ван Туан, Та Минь, Чан Мань Хоа, До Чин, Нгуен Тан Хъонг, Ле Ван Ха и още толкова много други... Също и към приятелите от Далат – Май Тань Там и Нгуен Тхи Ми Вън, Хой Куок Хоанг и Ле Жан... И към приятелите от Вунгтау – Нгуен Ван Тоан, Ла Суан Тхань, Тхутай Тху Дао, и към Нгуен Дуй Тхань от Ня Чан...

Няма как да спомена всички ви, безценни и прекрасни приятели на България във Виетнам! Само ще повторя отново: БЛАГОДАРЯ! ОБИЧАМЕ ВИ!