На днешния ден, когато „елитите” говорят повече за войни и оръжия, а по-малко за техните жертви и за мира, е роден Гражданинът на Женева, създател на Червения кръст, спасител на милиони хора и носител на първата Нобелова награда за мир през 1901 г. Оттогава насам в жестоката реалност на войните все пак има някакви правила. Заради което много политици и генерали и до днес пречат на работата на Международния Червен Кръст.

КАТО ОТВОРИХ телевизионната кутия тази сутрин в 6, първите репортажи от БиБиСи, CNN, France24, Ал Джазира и нашите три Канала, преобладаващите международни акценти бяха за войните в Украйна, в Газа, в кашмирската каша между Индия и Пакистан, и малко около Иран… Всичко това, гарнирано с добавки от Лондон и Москва, от Брюксел и Париж и даже малко от Вашингтон. Понеже още изясняваме кой е спрял Хитлер преди 80 години, кой всъщност е Тръмп и накъде ще завърти кормилото на Америка. И как Вучич е успял да стигне до Червения площад за парада на 9 май, защо Си Дзинпин ще остане там 4 дни и откъде ще мине самолетът на Фицо за Москва, понеже част от европейските небеса се затвориха, напук на основните европейски ценности за свободен обмен на хора, стоки и идеи.

Каква тъжна ирония и идеологическа каша.

И нито дума за мира, за жертвите на нацизма и фашизма, за това кой отвори зловещите врати на Освиенцим и освободи всички там, които още дишаха.

Както цинично-реалистично ни напомняше Сър Уинстън, историята на света не е нищо друго освен история на войните.
И понеже първите две световни войни започнаха в Европа, където се роди и фашизмът, милиони хора днес се питат пак тук ли ще започне и Третата? Питат се с основание, докато руси и украинци се избиват методично, а няколко европейски “велики сили” планират въоръжаване до зъби и готовност за Голямата нова война. Може би след 5-10 години? Когато сме готови, казват мъдро те.

Дипломатите им мълчат безидейно, а част от генералите броят снарядите, обикалят арсеналите и чакат новата платка за Първия ни нов изтребител.

На този оптимистичен фон изплува споменът за Жан-Анри Дюнан, роден на 8 май 1828 в туптящото часовникарско сърце на Женева. Един ден, през 1859 младият бизнесмен и банкер тръгва с файтон от Женева в опит да се срещне и да получи от Наполеон Трети разрешително за строеж на напоителна система в Алжир. По пътя му обаче се случва чудо: в полето край малкото италианско селце Солферино той се натъква на ужасяваща картина. 40 хиляди войници са натръшкани на земята, някои убити, повечето ранени и издъхващи в мъки. Умиращи в самота. На бойното поле няма дори един санитар…

В този горещ летен ден, 24 юни на 1859, армиите на Австрийската империя се бият срещу Френско-Сардинския съюз, по тогавашната геополитическа терминология. Потресен от видяното, Дюнан обръща файтона обратно към Женева, събира елита на града, много от които са негови съмишленици. Така, след упорита подготвителна работа, през 1863 тези достойни швейцарци създават Комитета за защита на ранените и жертвите на войните, първообраз на днешния Международен Комитет на Червения кръст.

В скоби: ето това е Елит - с главна буква и без кавички!

Катализатор на тази идея става потресаващата репортажна книга на Дюнан “Спомен от Солферино”, публикувана през 1862. Тези репортажни картини от касапницата, в която загиват от австрийска, френска и италианска страна трима Фийлд-маршала, 9 генерала, 1566 офицера и 20,000 войника ще променят света на ужасите, наречени войни, както и световното обществено мнение.

Подвигът на Дюнан се повтаря и на Балканите, когато 17 години след клането при Солферино младият американски репортер Макгахан, нает от лондонския “Дейли Нюз”, описва кланетата в България след Априлското въстание. Потресената Европа научава за Батак и Перущица, а руският цар променя цялата картина на Балканите. Армията му освобождава България от “гостуващата” тук 5 века Османска империя. По-късно някои от историците и политиците на освободената страна благородно ще обяснят пан-славянския импулс на руския цар единствено с любовта му към топлите води на Средиземноморието…

И после, след Дюнан и Макгахан - на сцената идва още един прочут репортер-писател. Хемингуей. От американската армия му отказват да го изпратят на фронта през Първата световна, защото е непълнолетен, дюстабанлия и със слабо зрение на едното око. Но бъдещият романист и репортер, покорител на кубинските коктейли и на женските сърца, ваятел на “Старецът и морето” и също като Дюнан удостоен с Нобел, но за литература, успява в най-важното: да каже на целия свят, че всяка война - Световна, Испанска или друга - не струва колкото и един човешки живот, камо ли на милиони.

Останалото, както казват някои ранобудни “talking heads” от ефира, е чиста статистика.

Следват международни конференции на юристи, генерали и политици. Ранените при конфликти войници, а после и цивилното население, намират защита в Четирите Женевски конвенции и Трите допълнителни протокола към тях. Тези прочути текстове стават гръбнака на Международното хуманитарно право. Емблемата на Червения кръст (а впоследствие и на Червения Полумесец, както и в някои особени случаи на “Звездата на Давид”) стават индикативни и защитни символи, въплътени в правните механизми по време на войни.

Спасени са и до днес се спасяват милиони хора, най-вече цивилни.

За всичко това Анри Дюнан е удостоен с първата Нобелова награда за мир през 1901 г, а Международният Червен кръст, състоящ се от две части - Международния комитет (ICRC) и Международната Федерация (IFRC), базирани в Женева, получават още ТРИ Нобелови награди за мир за хуманитарната си и дискретна дипломатическа дейност.

Размяната на военнопленници, цивилни и ранени между палестинци и израелци, между руснаци и украинци, между сърби, хървати и босненци, или косовари; в Африка и Азия - всичко това става чрез упоритата, мълчалива и рискована работа на наследниците на Анри Дюнан. Без много шум, фанфари и нарцисизъм.

В знак на “специална благодарност” асорти политици, генерали и обикновени бандити се отнасят с хуманитарните работници като ги отвличат, убиват, разменят за откуп, крадат колите и складовете им и други подобни форми на мило отношение.
През последните десетилетия благодарение на сатрапи от различен цвят и калибър Международното право и Хуманитарната дипломация са натикани в ъгъла, защитната функция на емблемите на Червения кръст и на Червения полумесец е намаляла значително там, където действат частни бандитски армии и правилата на войната отдавна не се спазват.

След четвърт век работа в Международния Червен кръст аз лично съм се нагледал на подобни хубости и на това как Правото на Силата измести Силата на Правото.

И как хора от всякакъв калибър, политическа окраска или пол - които никога не са виждали война - с лекота говорят за “въоръжаване до зъби” и да стиснат врага за гърлото, както се изрази един високопоставен поляк. Човечеството достатъчно се е стискало за гърлата в дългата си история.

И понеже Европа пак гори, а ще празнуваме кой Деня на Европа, кой Деня на Победата над фашизма 80 години след Втората Световна, мнозина може и да си спомнят, че имаше на света един Швейцарец, който презря света на войните и посвети живота си на техните жертви.