Известният журналист международник и дипломат Енчо Господинов коментира в своя Фейсбук профил проведената вчера дискусия по инициатива на члена на СЕМ Къдринка Къдринова и организирана от СЕМ и Софийският университет „Св. Климент Охрдидски“ под надслова „Войни и конфликти, медии и общество".

Както вече ви информира сайтът на СБЖ, Енчо Господинов също взе участие в дискусията.

Ето какво написа Енчо Господинов в профила си във Фейсбук:

 

Първата жертва и последната дума

ЖУРНАЛИСТИКА: РАЗПЪНАТА НА КРЪСТ, по време на пропагандна холера, на войни и на глухота

 

Беше наистина интересно: журналисти от различни поколения, няколко дипломати и дузина представители на академичните среди, събрани под “шапката” на нашия любим Софийски университет, на нашия Факултет, който някога се наричаше “по журналистика”, и на СЕМ. Чух, че инициативата е на колежката от СЕМ Къдринка Къдринова. Браво за куража й, сигурно е знаела, че като повечето гилдии в държавата и нашата е прилично разделена, разноцветна и малко объркана от силния вятър.

Темите бяха две: „Медийно отразяване на войни и конфликти“ и „Информационна, национална и международна сигурност“.

Но предизвикателствата и изкушенията бяха колкото за два отделни тома.

Имаше ветерани като Олег Попов, голям фоторепортер и опитен фронтовак, както и по-млади колеги, но вече с ярки имена. И всички казаха интересни неща.

На моменти диалогът беше като между глухи: съгласихме се тихомълком, че не сме съгласни по някои аспекти на Истината, репортерството и съчетаването на различни гледни точки, когато сме сред световните пушилки. Но както ни препоръчваше Волтер, душите си дадохме да се изслушаме взаимно с нужното търпение и уважение към философията на демокрацията и несъгласието.

Естествено, дебатите се въртяха най-вече около трагедиите в Украйна и Газа. Търсехме Истината, не знам дали я намерихме, защото се оказа, че тя е многолика и подвижна като змиорка и все се изплъзва.

Един известен Професор-политолог ни припомни саркастично да не прекаляваме с мъдрости и цитати, особено когато търсим Истината по време на война, когато имало по-важни приоритети от нея. И ни припомни казаното от Томас Хобс, че „Властта, а не Истината създава законите…”. Нещо като “Реал-политиката” в живота, в дипломацията и особено на бойното поле.

Но да на задълбавам в тази посока. С известно неудобство да ви кажа какво споделих аз, след 50 години журналистика и хуманитарна дипломация, след петнайсетина войни и асорти природни катаклизми вече зад гърба ми. Дано пред мен да няма нови.

* Каква е нашата отговорност като журналисти (и медии)? И пред кого? Пред обществото? Пред медийната аудитория? Пред децата и внуците ни? И- както казват англосаксонците - готови ли сме “да си изядем думите”, ако сме сгрешили или лъгали умишлено като безумни пропагандисти? “Eat your words!”, казвал редакторът на един млад американски колега, когато последният му донесъл ръкопис пълен с полу-истини.

Добре, че този закон е а много ефимерен, иначе доста народ от гилдията щеше да ходи преситен.

* Кои сме ние? “Слуги на народа”като в оня сериал на украинския президент, или “слуги на политиците”? Или на онези, които ни плащат заплатите? Дали сме Кучето-пазач на обществената нива, правителствени пудели (по аналогия с Тони Блеър), или “неутрална хиена за обществена хигиена?, по шеговития израз на Нелсън Мандела.

Чух това един следобед на кафе с Големия Мъдрец в Кейптаун преди около 30 години. Както в африканската савана хиената прочиствала терена си от мърша, така и журналистите - като обществени хиени - следвало да прочистват обществото.

Мъдър беше този човек

Апропо, по въпроса за пропагандата и забраните за достъп до информация: през дългите години, когато Мандела беше в самотната си килия на остров Робен, единствените, които имаха право периодично да го посещават, бяха мои колеги и приятели от Международния Комитет на Червения кръст (ICRC). Освен писма от дома знаете ли какво искаше най-известният политически затворник тогава? Вестници и списания. “Икономист”, “Тайм” и “Нюзуик”. “Ню Йорк Таймс” и “Уошингтън поуст”. Дори и тогавашните южноафрикански блюстители на апартейда му признаваха правото на достъп до информация по негов избор.

Да правим ли аналогии?

* “Колеги, съмнявайте се!” Не вярвайте на политици и генерали по време на мир или на война. Това ни завещаха рицарите на свободното слово като Сиймор Хърш и Дейвид Халбърстам, Питър Арнет и Ориана Фалачи, да не ги изреждам всичките. Над тях се извисяваше високата фигура на Уолтър Кронкайт от CBS, който от Сайгон и от джунглите на Виетнам вкара мръсната война във всеки дом, събуди Америка и хората й за истината и с протестите си те спряха войната през пролетта на 1975.

Линдън Джонсън горчиво призна: “Загубил ли съм Кронкайт, загубил съм всичко…”

Младият някога английски репортер Сър Макс Хейстингс, впоследствие Главен редактор на солидния “Дейли Телеграф”, на още половин дузина издания и автор на над 30 книги и отразявал над 40 войни и други мизерии, си спомня първото си бойно кръщение във Виетнам, когато опитният вълк Никълъс Томалин му препоръчва:”Не питай генералите! Те лъжат, лъжат, лъжат…”

* Журналистика, Цензура и Пропаганда… Кое да изберем? По-добре не влизайте в това тресавище. Самият Сър Уинстън, започнал кариерата си като военен кореспондент в англо-бурската война, започва да налага желязна цензура по време на Втората световна война. Забранява използването на думата “desperate “, ако тя е в репортажите от фронта, където английските войници са видимо отчаяни…

* “Пера под наем” или “Съвест под наем”: моят най-любим американски писател и военен кореспондент Джон Стайнбек съжалява до последните си дни, за репортажите, които е написал от Сайгон, където големият му син служи по време на войната. Бидейки близък приятел на президента Линдън Джонсън, Стайнбек търси оправдание за тази война, която милиони американци вече ненавиждат. “Услугата”, която Великанът на прозата прави на Джонсън вгорчава дните до последния му дъх и вдовицата му вярва, че това е съкратило живота на Писателя.

* За цялата истина ли да пишем или само за удобната част от нея? Я да видим как го правят колегите от БиБиСи в рубриката “Контекстът” на Крисчън Фрейзър. Опитват се да покажат всички гледни точки и дългата предистория на всеки сериозен проблем. Понякога успяват, но винаги опитват.

* Отново се върнахме в годините на Студената война. Пацифизмът не е на мода, медиите налагат Милитаризация на мисленето, Глорификация на войната, а Дипломацията е навряна в ъгъла. Особено европейската.

* Една февруарска сутрин неочаквано за сезона сняг покри София. По улиците започнаха обичайните сакатлъци. Едно дърво падна и смаза автомобил, осакатявайки шофьора. Нахакана и симпатична репортерка обясни минути след инцидента, че дървото е било болнаво като демокрацията ни, но властите не са го “кастрирали навреме”. Така стигаме - по аналогия - вместо “Кастрене на дърветата”, “кастриране на журналистиката”.

Иначе с образованието сме добре.

Даже един австралийски колега ни напомни, като написа книга, озаглавена “ПЪРВАТА ЖЕРТВА”. Авторът Филип Найтли има предвид Истината като първата жертва на всяка война.

Което ми подсказва, че ако нашият любим Макгахан от Лексингтън, Охайо, не беше търсил истината, придружавайки армията на генерал Гурко, светът и до днес нямаше да знае какво се е случило в Батак през онази кървава пролет на 1876 г.

Ако пък прибегнем до съвременния цинизъм, може някой и да предположи, че американският репортер за лондонския “Дейли Нюз” е бил всъщност руски 4-хилядник в стари рубли, предлагайки и той своята “гледна точка”.