Тошо Пейков: Без знание за нашето минало, нямаме бъдеще. Ще се разпилеем като песъчинки от вятъра на времето

  • 28.01.2025
  • Розалина Евдокимова
Тошо Пейков

Той не е от хората, които обичат да се набиват на очи и високопарно да се изкарват герои. Той е от онази порода българи, които с жар и любов възкресяват паметта българска, за да могат днешните млади да помнят историята на родината си и онези, които са я писали, жертвайки свобода и живот. Това е Тошо Пейков, за който с чиста съвест можем да кажем, че е възрожденец с днешна дата. Зад гърба си той има голям брой изложби, книги и албуми,в които с паисиевска страст е събрал късчета от българската история.

Поводът да го поканя да гостува на сайта на СБЖ е новият му фотоалбум „Незабравимите“, в който на 200 страници, и със 130 фотографии, възкресява жените героини на българската история, сред които са Баба Тонка и Райна Княгиня.

С Тошо Пейков говорим несамо за новата му книга, а и за това нужен ли е днес патриотизмът за българина, за мигове от нашата героична история и за героите дали живота си за да бъде свободно Отечеството.  

Какво ви провокира, г-н Пейков, да съставите и издадете фотоалбума „Незабравимите“? Той излиза в едно сложно за нас време и вашата идея да го има сякаш напомня за „Епопея на забравените“.

През 2018 г. излезе историческият албум „Епопея за незабравимите български опълченци“. През 2019 и 2020 г. „Александър I – Князът на Нова България“ и „Кратка история на Сръбско-българската война“. Задно с „Владетели, дворци и дейци на Третото Българско Царство“ завърших историческата четирилогия в образи. И, изведнъж, актьорът от Смоленския театър Любомир Гешев ме закачи: „Ти увековечи много български мъже, показа техните образи, разказа техните биографии, а нищо не направи за българските жени-героини…“ Любо ме провокира и, отначало неуверено, а постепенно все по-решително започнах да събирам редки и непубликувани снимки и биографии. Разбира се, първо се захванах с образа на Баба Тонка Обретенова, описан колоритно от нейния зет Захарий Стоянов в „Записки по българските въстания“.

Посланията, които сте вложили в това ново издание за какво ни карат да се замислим и смятате ли, че българите са оставили в забвение тези, които са си дали живота и са се борили за това, днес да я има България?

С посланията си аз се опитвам да изпъдя забвението. Основното послание към читателите изпращам още от първата страница на албума: С огромна обич и трепет представям най-сърцатите героини на новата българска история, показвам силата на женското начало в нашата национално-освободителна революция, лицата и съдбите на Тонка Обретенова, на Райна Княгиня на Мария Сутич, на участничките в Априлското въстание през 1876 г. от село Церово – Гина 1; Велика; Рада, Гина 2; Николина, преживяли страшното – погрома на въстанието. Около тези героини-мъченици съм подредил образите и на наши мъже – революционери, наречени апостоли.

За кои герои ни разказвате в новата си книга? За тях вие казвате: „Без незабравимите, които са показани със своите лица, със своите фотографии и с някои репродукции в този албум, без тях нямаше да го има днешният ден, нямаше да имаме независимост. Всичко започва от тях, от тези българи, които отиват в първата, втората легия на Раковски, от баба Тонка Обретенова, за която румънският журналист Замфир Арбори казва: „Ще минат години, ще мине век, а над българите в страдания и в радости ще бъде иконата, сянката на баба Тонка Обретенова.“

Съгласен съм с вас. Незабравими са баба Тонка, Райна Княгиня, Мария Сутич, Георги Раковски, Христо Иванов Големия и други, които не е нужно да изброявам. Нека да оставим читателите да разлистят албума и да „поговорят“ с малко познати, но заслужили герои. Да ги погледнат с очите на първооткриватели и да се почувстват така, както аз се почувствах. Защото тези образи са свързани един с друг, дишали са един и същ въздух, сърцата им са кървели с една и съща болка за България. И всички те – поотделно, но заедно ще се превърнат в могъщата сила, която ще пречупи една империя.

Проф Атанас Семов казва: „Народ, който може да роди такива личности, каквито нашият народ е родил – особено през втората половина на XIX век, несъмнено е народ, който заслужава добра съдба. Аз не мога да се освободя от парещото  усещане, което днес е особено силно, че сме свели историческата си памет само до единични дати – до 3-ти март, до 6-и септември, до 2-ри юни. А в останалото време в обществения си живот показваме, че напълно сме забравили не просто героите си, а тяхното дело и саможертва.“ Нужни ли са ни днес личности като, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов? В този контекст напомня и издаването на „Незабравимите“.

Срещата с безкористната саможертва на нашите герои, с тяхното любородие на истински безсребърници кодира тайнствено и необяснимо в нашите души светлината, енергията и в рамките на нашето кратко земно съществуване, когато се докоснем до тях, ще придобием силата, дадена им от Бог, за да служим на ближните.

От доста време се занимавате с родолюбива дейност, издавате албуми и правите изложби, свързани с нашата история, пишете книги. Защо се обърнахте към миналото? Настоящето не ви ли харесва или искате да ни припомните, че ако не тачим миналото няма да имаме настояще и бъдеще?

Да – точно така. Без знание за нашето минало, ние нямаме бъдеще. Ще се разпилеем като песъчинки от вятъра на времето.

Имате ли обяснение за това, че днешният българин започна все по-често да си припомня славното минало на България? Това  комплекси за малоценност ли са или е лек, помагащ по-лесно да понасяме сегашната действителност?

Казано е: Не само с хляб се живее. Освен от покрив, храна и дрехи за своето тяло, човек има нужда и от храна за своята душа. А душата се храни само с любов. Ако няма любов, душата заболява – и за това има толкова много душевно болни и объркани. Тук нямат място комплексите за малоценност. Ние имаме Пантеон от герои и нямаме нужда като други да крадем чужди герои. Ненужното, празното, суетното изгаря, а остава само здравото, което споява нацията. Към него се обръщат вече с надежда пробудените хора. 

Как си обяснявате, г-н Пейков, страстта на българските политици да кичат кабинетите си с лика на Левски, а едновременно с това да не са подвластни на заветите му? Срамуват ли се днес „костите на Дякона“ от случващото се в неговата България?

Не харесвам позьорите. Но образите на наши герои по стените не ми пречат. Нека да останат, защото така българинът по-лесно ще различи истината от лъжата и ще се изпълни с патриотична ревност. Когато не си искрен – малък и все още недостоен и се изпъчиш под образа на Левски, хората рано или късно ще те осмеят…

Какво става с нашата историческа памет през последните десетилетия? Обезсмислихме ли саможертвата на героите си в името на Отечеството или просто ни е по-удобно да не се сещаме за тяхното саможертвено дело днес?

Въпросът е осъждащ и осъдителен. Държавните институции плащат заплати на цели подразделения от служители, за да организират чествания в памет на националните ни герои. Но искам да отбележа с радост, че се събуждат и отделни хора и общности по населени места, които се самоорганизират с оскъдните средства, с които разполагат. Те изпълват честванията с ново, искрено патриотично съдържание. Мило е.

Според вас, отживяно ли е вече днес понятието патриотизъм? Това чувство само съпричастност ли е, закъсняла гордост или необходим фактор на съвремието? Или нашите политици го направиха да изглежда евтино и дори да граничи с кича?

Евтиното и кичозното лесно се различават. Те дразнят, събуждат негативни рефлекси, но не убиват искрения патриотизъм. Който е едно детско, топло и свидно чувство, зрънце, което избуява в любов и преданост към отечеството.

Днес липсва ли ни национална кауза?

Напротив. Българите търсят своята национална кауза и днес. През 2016 т. има регистрирано от шоумени Движение за национална кауза с цел, да бъде запазена нашата ДНК чрез насърчаване на раждаемостта и създаване на стимули за завръщане на част от българите от чужбина. Според покойния проф. Григор Велев в България и по света „живеят 21 милиона българи“, пръснати по различни континенти. Физически е трудно отново да ги съберем – остава ни възможността, посредством обща за всички националната кауза да се борим за „духовното обединение на българите“, за да защитим оцеляването си през следващите векове. Чрез развитие на културните връзки и укрепване на националната ценностна система сред младите поколения българи… Въпросът за единството на българската нация около национална кауза е основен и той трябва да бъде в дневния ред на вътрешната и на външната политика на България.

Паисий е казал, че „народ без история, не е народ“. Какво мислите за все по-честото желание за пренаписване на българската история?

Навършиха се 263 години от написването на „История славянобългарска“ от преподобния отец Паисий Хилендарски. Светият отец обедини нашите духовни водачи, възрожденци и национални революционери около каузата за възстановяване на Българското царство. Третата Българска държава на Балканския полуостров беше възстановена. Изопачаването на историческата истина и лъжите след 1944 г. имаха пагубни последици. В албума съм разкрил преследването и убийството по идеологически причини. След преврата на 9 септември, в условията на съветска окупация, новите властници почернят Обретеновия род. Убит е директорът на мъжката гимназия в Русе Нико Просеничков. С него е убита и съпругата му Тонка Обретенова-Просеничкова, внучка на легендарната Баба Тонка. Ако прочетете, ще научите и за трагичната участ на синовете на Райна Княгиня. За съжаление тогава, както и днес властнически функции поемат хора без вяра и без знания. В лицето на едни управници-еднодневки днес някои техни платени хвалители привиждат Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Жалко е. Там, където духовността, нравствеността и знанието не се изискват за заемане на държавнически длъжности, там не очаквайте добро.

Все повече млади хора започнаха да се включват в чествания на национални празници и на исторически личности, а влизат и в храмовете. Много от тях водят и своите деца. Намериха ли младите пътя към храма, образно казано, т.е. преклонение пред историята и пред духовността?

В тях ми е надеждата. За тях събирам и слепвам години наред разпилени отломки от героични български образи. Младите искам да подкрепя. Без историята на своята нация всеки народ е загубен в Космоса. Освен това, безусловно подкрепям изучаването на Вероучение от децата. Липсата на вяра в Бога, липсата на духовни ценности принизяват човека до обикновено животинско съществуване. За това нека да не забравяме, че ние – човеците, сме създадени по образ Божий.

Снимки Личен архив 

Представяме ви