Колегата Иван Тодоров написа спомен за голямата Ваня Войнова, като почит към всичко, което тя остави за спорта и журналистиката.

Ето и пълният текст, който Иван Тодоров публикува в сайта Наборе.бг:

Памет: Редове за Ваня Войнова

Преди няколко дни -- на 27-ми декември, бе рожденият ден на Ваня Войнова. Стана на 90. Нарочно го пиша в сегашно време. И реших да споделя мой спомен, написан през май 2011-та. Няма значение кога ще го прочетете -- и през 2025-а да е. За добри думи за човек като нея, лош ден и неподходящо време няма...

Какво значеше името й през петдесетте и шейсетте години? Мога да го сравня условно с Димитър Бербатов и Христо Стоичков.

С много важната добавка и пояснение, че Ваня Войнова твореше чудесата си не като гастарбайтер - наемник в чужбина, а у нас.

С радост и за радост на българите. Като Аспарухов.

х х х

...И ето я пролетта на 1980-а.

Вятърът на случайността ме отвя в редакцията на вече несъществуващия вестник „Трудово дело“. Тя бе на последния етаж на сградата на Главно управление на строителни войски (ГУСВ) на булевард „Цар Борис III" (тогава „ Девет септември").

Стаята й бе първата вдясно в началото на един дълъг коридор и тя е делеше с касиерката на редакцията Рени.

Ваня обаче сама се грижеше за спортния отдел -- по няколко вестникарски колони три пъти в седмицата. Редовно пишеше като коментаторка и за вестник „Отечествен фронт".

Вече бе спряла да играе...

Засмяна, приказлива, добронамерена, печелеше още и още почитатели от раз.

Бе с понаедряла снага, ала с непокътната от времето осанка на победителка.

Пушеше доста (отначало това ме позачуди,  но сетне разбрах, че напрежението на работата във вестник все ще търси да избие отнякъде), а всеки от редакцията знаеше, че дотрябва ли му „Валидол" при нея винаги щеше да се намери.

Имаше верни като старовремски рицари и неизменно откликващи сътрудници най-вече от вестник „Народна младеж" -- младите Юлий Москов, Михаил Делев, нямаше хора, които да й откажат съдействие при необходимост.

Имаха си приказката и с началника на Спортната школа на ГУСВ -- полковник Емил Ешая, а винаги драг гост й бе Мими Байкушев. Димитър Байкушев. Казваше му „Бате".

Всички в редакцията ходеха с военните си униформи, само тя -- никога. Дори когато я повикваха в Главното управление генералите, баш началниците.

И те знаеха, че звездите на пагоните им, и най-големите, не можеха да се равнят с нейните...

Близък приятел й бе д-р Петър Константинов -- главен лекар по онова време на ГУСВ, чиято ведомствена поликлиника се намираше в същата сграда. По-късно лекарят-писател оглави организацията „Мати Болгария".

...Предстоеше Лятната олимпиада в Москва.

Знаеше, че обичам спорта, пишех по различни теми, свързани с него,  и един ден ме помоли да разкажа в шестдесетина реда за всички отминали игри дотогава. Почвайки от 1896-та в Атина. Намери ми и една книга от Българския олимипйски комитете (БОК) -- членуваше в него, а бе и в Управителния му съвет, и така направихме четивна поредица, която приключи тъкмо в навечерието на откриването на състезанията.

А когато дойде време за Спартакиадата на ГУСВ, заедно я отразихме. Имаше и такива войскови спортни надпревари тогава...

В „Славия" я боготворяха

Само споменаването на името й действаше като безотказна парола за отварянето на всички врати, предразполагаше за разговор и най-големия темерут.

Случваше се да ми диктува вкъщи по телефона в късен час информации за баскетболни турнири в провинцията (тогава интернет и компютри нямаше) и тъй скоро станахме и приятели. Горд съм да го изрека и да го напиша.

Въпреки че езикът ми никога не се обърна да я нарека „Ваня", както правеха много други. С легенди не се научих да фамилиарнича. Все си мисля, че само на тях им е позволено да изберат как да се обръщат към някого.

Войнишката ми служба свърши в началото на 80-те.

Но приятелството ни с Ваня Войнова не секна.Продължих редовно да пиша и за „Трудово дело", чувахме се, виждахме се, канеше ме да ходим заедно  на тържества като „Спортист на четиридесетилетието" (мисля, че празненството бе в хотел „Европа" -- до Гарата, а на първо място в класацията тогава се нареди Боян Радев).

Ходех и у тях -- на улица „Виктор Юго", до Орлов мост

Десетки пъти -- почти винаги, когато се озовавах в подходящо време нейде наблизо.

Неизменно гостолюбива, посрещаше в големия вътрешен хол, целият -- с подредени купи, грамоти, плакети. Говорехме за какво ли не, разпитваше ме как е в „ПОГЛЕД", където вече бях постъпил като репортер, а после станах редактор.

И неведнъж я канех да участва в една от рубриките, за които отговарях -- „Тв клуб „ПОГЛЕД". Нито веднъж не ми отказа.

Пак от  ония години е и гостуването й във „Всяка неделя", в нашумялата някога рубрика „Събеседник по желание". Мина чудесно.

След време ми разказа колко много се притеснявала, но не криеше, че въпреки славата, с която бе обсипана, поканата много я поласкала...

Междувремено и синът й Росен, и дъщеря й Ива (казваше й Ивето)  вече играеха -- баскетболът бе орис на всички в тоя дом.

А тя се пенсионира май като полковник. Всъщност има ли воинският чин значение за човек като нея?

Но не спря да пише

А и да чете много. Както винаги го е правила.

Видяхме се у тях малко преди да почине. Не я свърташе дълго на едно място -- сновеше до кухнята, където готвеше нещо,  телефонът --  старовремски, стационарен, естествено, също не я оставяше на мира и не млъкваше, но накрая си обещахме да се чуем и да се видим пак.

Вместо това дойде най-лошото.

В „ПОГЛЕД" прощалните думи за нея написа Ясен Антов. Можеха да просълзят и камък.

А на мен ми остана едно неизпълнено желание -- да хвърлим заедно по няколко топки към коша на откритото „червено" баскетболно игрище на „Славия", което бе до главния, парадния вход на стадиона, успоредно на Владайската река.

Седнали там, на нисичките пейки, редом и с баща й,  два-три пъти все я уговарях.

„Мина ми времето", все ми отговаряше. И тъй деликатно и благо отклоняваше молбата ми.

Макар че бе и е най-голямата ни баскетболистка за всички времена.

Надеждата обаче все още не ме е оставила. Може би някога, нейде другаде пак ще се видим и срещнем и тогава няма да има нищо против и да пронижем няколко пъти с литнала високо, високо топка коша...