Енчо Господинов: След 146 години – все още изгубени в превода

  • 03.03.2024
  • Фейсбук
  • Енчо Господинов

По шосето, колкото и да е разбито, в живота и в историята е много важно да се вижда осевата линия. За ориентация. Да не паднеш в хендека на магистралата или на историята. Осевата линия те държи буден и ти показва накъде отиваш. Имаш ли посока?

Ето какъв коментар публикува на своя Фейсбук профил в деня на националния ни празник 3 март известният журналист и дипломат Енчо Господинов:

След 146 години – ВСЕ ОЩЕ ИЗГУБЕНИ В ПРЕВОДА

ПРЕСКАЧАНЕТО по сутрешните телевизионни канали в ден като днешния е като прескачане на исторически ями, пълни с надежди, политическа кал, невежество и проблясъци на мечтания за една България, която 5-6 милиона българи усилено търсят, но все на могат да намерят. Вече 146 години след Шипка и бленувания спомен за Сан Стефано.

Естествено, ние сме вече 34- годишна демокрация с всичките й прелести и всеки има право на мнение - без съмнение.

Но се запитах ако някое от моите четири внучета беше край мен и ме запиташе коя е всъщност държавата, в която живеем, и що за хора сме, нямаше да мога лесно да му обясня сложните вибрации на българската душа.

По “Нова” показаха Габриела, едно красиво момиче от Перник, но днес живеещо в Лондон като две от моите внучета. Та Габриела скоро била на аудиенция при Папа Франциск, който бил много впечатлен от нейната амбиция да покаже на света България в една друга светлина. С пълния й блясък. Защото, казва тази красива българка, “Отвън България изглежда незначителна и провалена държава.”

Възможно е да е права, поне в няколко отношения, но да не задълбавам. Ние си знаем кусурите, или поне се предполага, че е така. Може би не случайно наскоро си назначихме Тони Блеър като Национален съветник по деликатния въпрос как да си оправим държавата. Лорд Блеър, както знаете, в 2003 оправи Ирак и сега в свободното си време може да помогне и на нас. Приятел в нужда се познава. A friend indeed!, дори и само половината поговорка е достатъчна за илюстрация.

След Габриела, един мъж от Монтанско село, застанал до белокаменен паметник на Ботев в малка селска градинка, констатира с горест: Млади няма, всички избягаха… Тези, които са тук, не могат да четат и да пишат… Ние с комшиите като си отидем от света, няма кой да идва при Войводата от бял камък.

Но после камерата ни показа един мил и ерудиран българо-англичанин. Сър Джон Бризби, с корени от Орешака и с диплома от Оксфърд, но май по-загрижен за България, отколкото 70 на сто от политиканите, които се надвикват в парламента от нейно име. Аз съм много горд, когато ги слушам да крещят от мое име.

Та Сър Джон от Троянския край звучеше на моменти като земляка си Иван Хаджийски в Оптимистичната му теория за нашия народ. Поправял стари къщи в родния край английският аристократ, защото един ден, когато забогатели българи поискат да живеят в хубави стари къщи, те вече щели да са рухнали. Като надеждите ни да прескочим ямите, които споменах в началото.

Сър Джон също каза, че може и да не харесваме Путин, но има за какво да сме благодарни на Русия и руснаците; и че без тях нямаше да имаме ден като 3 март. Каза още, че прадядо му е бил единственият българин, присъствал на подписването на Санстефанския договор, с което намекна, че някои работи са му по-ясни, отколкото на Асен Генов, световен инфлуенсър, блогър и съветник с национално значение.

Обаче като дойде ред на Горан Благоев, още по-известен колега и Строител на Съвременна България, Горан се дистанцира леко от Сър Джон от Троян. Даже деликатно подсказа, че чисто математически нашите по-значими освободители на оня Трети март са румънците, защото пропорционално, per capita, както казват румънците, те са дали повече жертви от армията на Генерал Гурко, която била далеч по-голяма от румънската. В този смисъл…. И т. н.,разбирате смисъла, няма какво да задълбаваме.

Даже ще премълчим деликатно какво точно мислят старите добруджанци като дядовците ми и баща ми, които са прекарали над две десетилетия под румънска власт в Южна Добруджа и са видели доста грозни и недобросъседски деяния от тяхна страна. Точно тогава румънската окупационна армия и полиция не са били част от армията на Гурко и Тотлебен. Което обяснява защо дядовците ми и татко не искаха нито меда, нито жилото на румънците, ако перифразираме Стамболов.

Това с “усещанията” на старите добруджанци е станало двайсетина години преди Маршал Толбухин да пресече границата от Кардам на запад…

Превратности на историята.

По едно време Слави Василев върна разговора към “реал-политиката” и предложи няколко свежи исторически ракурса, но Блогърът-инфлуенсър каза, че освен Трети март имаме и други дати, които може да… И т.н. Спокойно Шести септември или 22 Септември може да изместят Трети март. Тоест, Септември ще бъде Март, ако перифразираме Гео. Милев. С едно стъклени око, но виждащ някои работи по-ясно от тези с две.

Освен това, припомни Инфлуенсърът, днес трябва да не забравяме, че на подобни дати трябва да гледаме и в контекста на “преди и след Украйна.” Знаете в какъв смисъл.

Както иронично казваше в автобиографичната си книга “Преди да се родя и след това” Ивайло Петров, който помнеше някои детайли от румънското и съветското гостуване в Добруджа в “онези години”, народите често “умират от желание” да бъдат поучавани от политици и идеолози за някои исторически водораздели. Например: преди и след Октомврийската революция (днес позабравена); преди и след Девети септември, и той изоставен. После - преди и след Десети ноември (1989). А сега - преди и след Украйна.

Така драгите зрители на екранния амвон постепенно се изгубват в превода, както стана по токийските улици в оня романтичен филм на София Копола с красивата Скарлет Йохансон. Още не мога да го/я забравя.

Гледат внучетата ни към парламента, към правителствените указания и партийните насоки, към дати и събития и накрая и те се изгубват в национално-историческата мъгла. Като в оня разказ на Иван Вазов, където персонажът не знае “Иде ли” нещо, или нищо не иде, а и нищо се не види в тоя “гъстък туман”.

А уж мъглата била в Лондон. Оксфърдският възпитаник Сър Джон от Троян май вижда някои работи по-ясно, отколкото 6 кила блогъри.

Един катаджия от Карапелит, Добричко, казва, че по шосето, колкото и да е разбито, в живота и в историята е много важно да се вижда осевата линия. За ориентация. Да не паднеш в хендека на магистралата или на историята.

Осевата линия те държи буден и ти показва накъде отиваш. Имаш ли посока?

С тези наши дати и водораздели, “преди и след” Това и Онова, май вече се изгубихме в превода на миналото, на настоящето, и само може да се догаждаме какво ни готви бъдещето.

Честит Трети март. Засега…