Таня Глухчева в сърцето на Пекин - Забранения град

Първоначално ми бяха казали, че става въпрос за участие в делегация. Веднага приех, защото си представях, че посещението ще продължи седмица, до десет дни. Учудването ми беше голямо, когато разбрах, че е всъщност периодът е малко по-дълъг... Но реших да отида и не съжалявам!

Бяхме 60 журналисти от 52 страни от Източна и Централна Европа, Африка, Азия и Карибите. Отразявахме различни събития, като започнем от Двете сесии в началото на март, различни изложения, свързани с нашия географски регион, (например в Нинбо през април бяхме на 3-то експо за хранителни и други стоки от Източна и Централна Европа), присъствахме на откриването на срещата на върха Централна Азия – Китай. Видяхме президента Си Дзинпин на няколко метра от нас и се срещнахме с други важни политици. Лично за мен беше много вълнуваща срещата с бившата президентка на Бразилия, жената с български корени – г-жа Дилма Русеф. Организаторите ми бяха казали, че ще бъде трудно да взема интервю от нея – все пак току-що бе избрана за директор на банката на БРИКС, но ме посъветваха да намеря подходящ момент, поне да се снимам с нея. За щастие, успях да мина покрай охраната и докато тя се приготвяше да си тръгне, застанах до нея и се представих. Тя беше впечатлена от смелостта ми, но щом разбра, че съм от България, се усмихна, замечтано повтори името на страната и остана да си поговорим. Подарих ѝ мускалче, което специално взех за форума в Шанхай, когато разбрах, че тя ще присъства. Очите ѝ се напълниха със сълзи и ме прегърна...

Организаторите ни бяха приготвили интересна програма. Всяка седмица имахме лекция при някой професор от различни университети, културни мероприятия (посетихме Великата китайска стена, Забранения град, слушахме Пекинска опера – а накрая някои от нас се преоблякохме като певците и „влязохме в роля“. С колегата Лазар от Черна гора облякохме традиционни китайски дрехи, които се оказаха... за булка и младоженец!). Ходихме и в много фирми за най-новите технологии, като на моменти малко се притеснихме за бъдещето... Има вероятност скоро толкова много професии да изчезнат, което ще означава – хора да останат без работа. На остров Саня, например, едиин робот ни приготви и продаде сладолед... Но китайците не разсъждават по този начин. Според тях така ще мотивират младите да учат повече, за да създадат нови работни места, в други сфери.

Всеки месец ни водиха в други провинции. Летяхме с китайски авиолинии, пътувахме със скоростен влак. Разбрахме какво означава да се движиш с 315 км/ч.

Вероятно се чудите каква беше целта на посещението ни в Поднебесната империя?

Преди да замина много колеги бяха убедени, че заминавам на почивка. Това съвсем не беше така. Целта беше да отразяваме в репортажите си истината за Китай. Знаем, че в западните медии някои неща не се представят такива, каквито са. Помня, че още в началото, когато пристигнах, пряката ми началничка ми изпрати новина от уж сериозен новинарски онлайн сайт, че в Пекин „вали дъжд от червеи“ и ме попита дали е вярно. Защо не съм написала статия за това. Отговорих ѝ, че е толкова сухо, че няма червеи на земята, а небето е толкова ясно, че няма изгледи да вали да вали, каквото и да било.

Оказа се, че въпросната новина беше обиколила света – колегите от Африка и Карибите също я бяха чули. Тогава директорът на програмата ни каза: „Затова сме ви поканили тук. Да пишете това, което виждате. Тези, които разпространяват лъжи, може и от вкъщи да го правят!“

Нещо, което ми направи силно, но добро впечатление беше, че в нито един момент не ни беше наложена цензура, нещо, с което аз и колегите ми се сблъскваме тук често. Има моменти, когато материалите ни не се публикуват, защото засягат нечий интереси. А това пречи на журналистиката в страната да бъде обективна.

Ето защо искрено се надявам медийното сътрудничество между двете ни държави да се засили и повече репортери да имат възможността да участват в подобни програми и да видят с очите си и чуят с ушите си, нещата, които ще отразяват.

Затова, когато се отива в Китай, трябва да се загърбят всички стереотипи, да не се робува на предразсъдъци, защото нито цялата страна е едно огромно оризово поле, където хора със сламени шапки работят от сутрин до вечер; нито въздухът в Пекин е толкова мръсен, че не може да се видят синьо небе и слънце – напротив, беше слънчево почти през цялото време; нито е опасно по улиците – макар и столица, процентът на престъпленията е 0, сигурността е толкова голяма, че хората не си заключват домовете и не се притеснпват, че някой ще ги обере на улицата...

4 месеца и 22 часа – точно толкова продъжи престоят ми в Китай. Малко са дните, в които не се случваше нищо и имахме време да осмислим какви късметлии сме, че са ни избрали да отидем там. На моменти се чувствах като Марко Поло по време на неговото пътуване из Азия. Подобно на него ми се иска да споделя всичко, което видях и преживях. Донесох много неща за спомен, направих много снимки. На него не са му вярвали, мислейки, че лъже. Дори децата са тичали подире му с думите: „Чичо Марко, разкажи ни още една лъжа!“ Днес е много по-лесно, отколкото преди векове да се отиде до Китай и всеки да се увери с очите си за това, че там живеят в бъдещето. Има много програми, обмени, даващи възможност да повече хора да отидат там. Дано повече българи посетят Поднебесната империя и се потопят в необятната ѝ култура. Въпреки че звучи като клише, но наистина, когато човек се връща – никога вече не е същият!

Снимки: личен архив на авторката