Племенникът на напусналия ни 14 юни т. г. проф. Филип Панайотов - Деян Кюранов, публикува възпоменание за него в kultura.bg.

На 14 юни т. г. си отиде Филип Панайотов (1933–2023). В интернет има доста за книгите му, за професорството му по журналистика, за интереса му към нашата народопсихология; има какво да се напише, има и кой да го напише. А аз пиша като негов племенник.

Така започва възпоменанието за проф. Филип Панайотов на неговя племенник Деян Кюранов, публикувано в kultura.bg.

Той влезе в нашето „племе” по традиционния ритуал, когато преди 67 години се ожени за моята леля Светла Панова. Оттогава живеем – простете, живяхме – заедно, първо в един апартамент, после на съседни етажи, наричахме се „нашето домакинство”.    

Не му беше лесно на Чичо Филип сред това общо взето мрачно племе, склонно да гледа свръхсериозно света и да съзира основания за радикален критицизъм! А той си ходеше с една усмивка, гледаше света свръхлюбопитно, съзираше основания да го гледа още по-любопитно и леко да поднася темерути като нас. И постоянно да „парламентьорства”, защото ние все се карахме, много принципиално. Ние пък го обичахме, ама явно не съзнавахме колко трябва да сме му благодарни за тоя ежедневен живителен хумор и тази дейна доброта.

При това, с цялата му мекота и топлота, категорично не приемаше да му отнемат човешкото право на любопитство, смях и оптимизъм. Затова като студент по археология става – не роден баща, но верен „чичо” на Трендафил Акациев. Затова направи своята серия „книги-възкресения” – из пропагандното забвение – на чепати хора като Димитър Найденов, Йосиф Хербст, Кръстьо Раковски и Екатерина Каравелова. Затова организира второто в българската история социологическо проучване – и първо в политическата ни история, в което наред със заучените славослови прозвучаха и честни критични гласове; и дръзна да ги публикува в книгата си „Автопортрет на поколението” (1965). Затова написа и своята апология на антисталинското размразяване „В страната на Съветите – 30 години по-късно” (1967). Тя е в диалог с книгата на Асен Златаров, оставил се да бъде излъган от Сталин 30 години по-рано, а Филип Панайотов, опитал реалния социализъм, „пробута” в тази книга първата публикация у нас в оригинал на страховитото „лагерно” стихотворение на Манделщам – на Манделщам, убит от Сталин. Затова и напусна редакторството на списание „Младеж”, когато започнаха да го принуждават да публикува хвалби за премахването на Пражката пролет от 1968 година.

Оттогава се зае с история на журналистиката – но създаде и „АБВ”, който стана най-интересният вестник у нас.

Цял живот издържаше и се грижеше за брат си, непознатия голям художник Ангел Панайотов; събра и издаде албум с негови работи.

Последните години усмивката му започна да изчезва – а човещината се засилваше. Опитът за убийство на Украйна го смазваше, всеки ден, с радионовините. Вече не виждаше добре и искаше да му чета писанията си. И ставаше все по-съгласен с тях. Комай беше прихванал нещо от радикализма на „племето”? Разтушаваха го само несекващите наши разпити за хора и събития, които ние поназнайвахме, а той знаеше: уж го търсехме като справочник, но по-важна ни беше насладата от сладкодумието му. И до края не изгуби лекотата, с която правеше смешни импровизации в мерена реч.

Благодарен съм, че го имаше в живота ми!

… Петгодишен съм, любимата ми Леля ме води в „Парка на свободата” (Баба му викаше „Борисовата градина”), ама после се озоваваме пред една висока кооперация в жълто, ъглова, със заоблени балкони. (Онази в началото на улица „Христо Смирненски” в Лозенец.) И Леля започва да свири нещо с уста (!) и вдига очи, а там, на най-горния балкон, се показва някакъв батко, тъмен на жълтия фон, и двамата се смеят щастливо. Така го видях за пръв път и така го помня.