„Тази среща с известната наша журналистка, сценаристка и кинодокументалистка Велислава Дърева е няколко дни, след като отбелязахме една тъжна годишнина, а именно 150 години от гибелта на Васил Левски – каза в началото на вечерта председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова. - Ще видим документалния филм по неин сценарий „Когато Дякона срещна Апостола“. Тази трагична дата от нашата история беше отбелязана достойно. Съюзът на българските журналисти не може да остане безучастен и затова поканихме Велислава да сподели как е създаден филма преди да се докоснем до величавия подвиг на Апостола.“

Велислава Дърева представи екипа, с който е работила по филма, като сподели,че режисьор е Павел Павлов – един много талантлив млад творец. „Това беше една голяма епопея, защото за този филм ние се борихме седем години, а го работихме една – каза преди излъчването на лентата Велислава. – Трябваше да се преборим с Националния филмов център, като моят сценарий беше спиран и пускан няколко пъти. И колкото пъти го спираха, аз отново го предлагах. Вероятно някой във филмовия център се е надявал, че аз ще се откажа, но това нямаше как да се случи, защото целият екип беше бойно и солидарно настроен и успяхме да се преборим, за да го има този филм. Ще ви споделя, че в момента да правиш кино в България си е истинска инквизиция.Трябва да си убеден много в това, което правиш, а и може би да си и голям инат, за да не се откажеш. Имаше колеги с чудесни проекти, но те се отказаха.“

Велислава Дърева добави още, че когато са започнали работата по филмъ, режисьорът е бил на 26 години, а когато го завършват – на 36. И докато са водили битката за филма, Павел Павлов се е сдобил с двама сина, а операторът с една дъщеричка. „И в крайна сметка, не стига, че направихме филма, но и екипът взе, че се разрасна с няколко деца – каза Велислава. – Така че, колкото и да се опитва някой да ни спре, няма да успее, особено когато става дума за Левски.“

Тя представи и участниците във филма, все известни и дълбоко уважавани имена, като проф. Андрей Пантев, проф. Пламен Митев, Величкият епископ Сионий, игумен на Троянския, а по-късно и на Бачковския манастир, прекрасният карловски художник Дечко Тодоров, който през целия си живот рисува Левски. Той с нетърпение очаквал да види филма и когато това се случва, бил най-щастливият човек на света, плакал от радост.

Герои на лентата са и деца, участвали в похода „По стъпките на Левски“. Особено вълнуващ щрих във филма е, че като лайтмотив през цялото време звучи любимото песнопение на Апостола „Достойно ест“ в изпълнение не на кого да е, а на българския патриарх Неофит с неговото лично благословение. Не по-малко е вълнуващо и музикалното изпълнение на едно момиченце от Плевен, участвало също в похода, което в началото и в края на филма изпълнява по поразителен начин две народни песни, като „едната от тях е от Кавадарци, село, което сега се намира в Северна Македония, като се оказва, че тази народна песен е в една група с други, които са забранени“. Тази песен разказва за делото на Апостола.

Велислава Дърева оприличи работата по филма на епична битка за Левски, която са успели да спечелят, за да я има днес тази така вълнуваща документална лента.

„Когато Дякона срещна Апостола“ е успял да улови онази вулканична енергия, същевременно носеща възхищението и болката, която Велислава Дърева е вложила в написването на сценария. Сценарий, който предизвиква сълзи в очите на онези, които гледат филма, оставящ след своя финал у тях тъгата, че такъв достоен син на България, уви, днес трудно можем да срещнем.

Дори да ни беше завещал само своето тефтерче, Васил Левски щеше пак да е най-достойният сред достойните, защото той е носител на онова уникално чувство за любов и дълг към страдащия български народ. Всички днес си позволяваме за щяло и нещяло да цитираме неговия последен вик в това тефтерче – „Народе????“, но никой от нас не знае отговора на този толкова болезнен и кървящ въпрос. Или пък не иска да изрече на глас подозирания отговор. Аз съм убедена, че не са малко онези от нас, които с истинска голяма любов и респект носим в сърцата си делото и паметта на Апостола.

Затова с Велислава Дърева се опитахме в разговор, за сайта на СБЖ, да изясним какво изпитват днешните наши сънародници към величавото дело на Васил Иванов Кунчев – Апостола.

ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА: ИМА ОЛТАР НА НАРОДНАТА ПАМЕТ И В ТОЗИ ОЛТАР НА СПЕЦИАЛНО МЯСТО Е ВАСИЛ ЛЕВСКИ

- С днешна дата почти всеки втори политик се кълне, че Левски е неговата икона, а и много от тях закачат зад гърба си портрета на Апостола. Няма ли опасност в нашата действителност образа му да бъде опошлен, Велислава?

- Когато политиците се кълнат в Левски, аз имам не едно, а хиляда на ум, защото те го слагат зад гърба си, сякаш да ги пази. Ама не смеят да го сложат срещу себе си, защото не смеят да го погледнат в очите. На този поглед много трудно се издържа.

Политиците обичат да си го придърпват към себе си, да го слагат на знамената, да го използват като оправдание, като аргумент за собственото си съществуване. Това правят те. В деня на гибелта и в деня на раждането излизат и четат някакви думи, написани от някой друг. Господ го знае кой е! Намяткал е няколко клишета, като оттук нататък смятат, че това е една чудесна реч. Самите политици нямат никакво усещане кой е този човек, какво е направил, защо е безсмъртен.

- А как си обясняваш развихрилата се кампания през последните години да лепят етикети на Левски и Ботев, като ги наричат убийци, хъшлаци, разбойници? Защо е това настървение да ги принизят?  

- Много добре знаеш, скъпа Роза, че всичко това се плаща. Че в продължение на трийсет години под командването на чужди фондации българската история е окастрена. Само погледни какво се обяснява на нашите български деца – няма турско робство, българският народ е благоденствал 500 години. Пет века си е карал рахатлъка. Взела, че се довлякла Русия и поробила българския народ, поради което Левски и Ботев са терористи, кървави икони, хаймани.

Обявяват Левски за конекрадец, детеубиец, включително и за апостол на Сатаната. И ако не знаеш, да знаеш, че смъртната присъда на Левски е издадена в Петербург. Русия е обесила Левски, защото не искал да бъде руски шпионин. Всичко това се насажда в съзнанието на българските деца, и на българското общество.

Лично аз обикалям из страната с тази флашка, на която е филмът, срещам се с най-различни хора на различна възраст и говоря, и виждам, че никой не приема тези мантри, които се опитват да наложат на българския народ. Той, народът, има много точна представа кой е Васил Левски. И никой не може да заповядва на душата на българския народ и да се разпорежда с него. Има олтар на народната памет, и в този олтар на специално място е Васил Левски.

- Забелязва се, че с всяка една изминала година все повече народът присъства на годишнините на Апостола. Сякаш напук на опитите, народът показва, че никой не може да опетни паметта на му. Да се съсипят да пишат измислени „научни теории“, сякаш народната памет се противопоставя на кириак-стефчовците.

- Колкото повече измишльотини се опитват да внушат на българския народ, колкото повече се опитват да извращават българската история, толкова по-силно българският народ се съпротивлява. И още нещо: винаги, когато българската нация се усети заплашена от нещо, тя намира една опора. И тази опора е Васил Левски. През годините и в най-трудните времена, къде отива българския народ? На паметника, където е било бесилото. Изразява своята почит и получава своето вдъхновение. Това е Васил Левски! Никой не може да го изтръгне от сърцето на българския народ. Няма как да стане!

- Каза, че обикаляш страната и се срещаш с много хора. Сред тях има и много деца. Как те посрещат твоя разказ за Левски? Какво те питат най-често?

- О, те са толкова любознателни и прекрасни! За всичко ме питат. Сега, когато бях пак на поредната си среща, ме питаха защо толкова много работя за Левски и защото толкова съм свързана с личността му. Казах им, че когато бях малко дете, всяка година на 19 февруари мама, татко и аз се качвахме на влака от Пловдив и пристигаме в София, където оставяхме кокиченца на паметника на Апостола и след това сядахме някъде да хапнем нещо и обратно се прибирахме.

Както училището има огромно значение, така и семейството го има. От малка знаех защо вземаме влака, защо идваме в София и защо пред този паметник. И децата ме разбират много добре.

- И тези деца като пораснат ще помнят тези срещи.

- Надявам се да ги помнят. Силно се надявам. Българските деца са изключително будни и интелигентни. Те са любознателни и ученолюбиви, колкото и да правят експерименти с тях.

Снимки Радила Радилова и Къдринка Къдринова