„Изпратено от един приятел от Арлингтън”. Така известният международник и дипломат Енчо Господинов анонсира линка, който пуск в своя Фейсбук, към статия в magazine.northwestern.edu на историчката от американския Северозапазен университет проф. Дебора Коен, озаглавена „Случаят с чуждестранните кореспонденти”.

Енчо Господинов прави в своя Фейсбук следното свое, ориентирано към българския читател, встъплние към статията на американката, слагайки му заглаавието „Международният кореспондент: бавната смърт на една професия”:

Как “икономическите съображения” може да доведат до осакатяване на хоризонта на читатели, зрители и слушатели. И да помогнат на политици, „дежурни” политолози или издатели да манипулират удобно общественото мнение.

И как без Макгахан, кореспондента на лондонския „Дейли Нюз”, светът щеше да разбере и да осмисли какво се е случило в Батак?

Как без Хемингуей можехме да прочетем какво става в Испания през годините на Франко?

Как без CNN на Питър Арнет, Бърни Шоу и Тед Търнър можехме да знаем какво се случва в Ирак през 2003-та?

Без телевизионните шедьоври на Джон Пилджър от Камбоджа на Пол Пот и „Полетата на смъртта”?

Без Дейвид Халбърстам и Нийл Шийън в джунглите на Виетнам?

Без Ориана Фалачи от някогашното „L’Europeo” в Бейрут и Палестина?  

И какво биха ни казали гиганти на професията като тях, ако те отразяваха днес войната в Украйна?

Много неудобни неканени мисли и сравнения за работата по съвест или по поръчка…

Естествено, всяка прилика с нашата действителност е абсолютно случайна, дори неуместна.

А ето и статията на Дебора Коен* „Случаят с чуждестранните кореспонденти” в magazine.northwestern.edu:

Свърши ли ерата на чуждестранния кореспондент? Търсенето на отговор стои зад ново медийно начинание, ръководено от Джъстин Смит, бивш главен изпълнителен директор на „Bloomberg Media”, и Бен Смит, бивш редактор на „BuzzFeed”. Замисленото от тях носи наименованието „Semafor”. Предвидено е това да бъде англоезичен глобален нюзрум, който ще замени пътуващите по света чуждестранни кореспонденти с талантливи местни репортери – като тези, които сега работят за лтформи като „Kyiv Independent” и дисидентската руска новинарска служба „Meduza”.

Както казва Джъстин Смит, „идеята да изпратите някой добре образован млад възпитаник от „Бръшляновата лига” (спортен клуб в най-елитните американски университети – б. р.) в Мумбай, за да ни разкаже какво се случва там през 2022 г., е някак си безумна.“

Над две десетилетия професията на чуждестранния кореспондент е на животоподдържаща система – жертва както на бюджетни съкращения, така и на цифрови технологии. Само няколко новинарски организации все още са в състояние да разполагат със свои кореспондентски бюра в чужбина. Повечето разчитат на фрийлансъри. При тези обстоятелства идеята на семейство Смит, че новините могат да бъдат доставяни по-евтино и по-добре от местни кореспонденти, изглежда неоспорима.

Но дали е така? Когато прочетох за „Semafor”, току-що бях публикувала книга за така наречения златен век на американския международен репортаж от 20-те до 40-те години на миналия век. След Първата световна война собствениците на вестници в САЩ започват да изграждат свои собствени бюра в чужбина, като се заричат, че повече няма да се оставят на влиянието на европейската пропаганда.

Репортерите, които наемат тогава, са предимно млади хора, не от Бръшляновата лига, а от централната част на Средния запад. Самите те някогашни провинциалисти, кореспонденти като Винсент Шийн или Х. Р. Никърбокър започват да интерпретират новините, за да ги пондесат на такива читатели, които, както гласи известният виц, смятат Прага за вид шунка.

Опитвайки се да осмислят събитията в разгара на момента, лашкани между пучове и граждански войни, тези кореспонденти с несъвършени или несъществуващи познания по чужди езици, разбира се, понякога грешат. Въпреки това те се превръщат в емблематични имена. Именно тяхната работа създава голяма част от блясъка в разказването на истината, който все още е важен за международните репортажи и е обобщен от филма на Алфред Хичкок от 1940 г. „Чуждестранен кореспондент”.

Именно защото препускат от една проблемна зона в друга, те съумяват да развият у себе си способността да обозрат цялата сложна картина от птичи поглед и да я пропуснат през сравнителното въображение. Тяхната гледна точка винаги е много по-различна от погледите дори на най-проницателните местни репортери.

В средата на 20-те години на миналия век, когато повечето хора, включително германски журналисти, все още се смеят на Хитлер като на карикатура, Джон Гюнтер вече успява да види, че диктатурата е феномен, който заслужава голямо внимание. Въз основа на своите репортажи в Полша, Италия, Испания, Португалия, Гърция, Турция, Румъния, Унгария и Албания, Гюнтер правилно прогнозира, че голямата история на следвоенните години няма да бъде триумфът на демокрацията, а възходът на диктаторите.

Това, което могат да направят най-добрите чуждестранни кореспонденти – сега, както и преди век – е да възприемат света като едно цяло. Откриването на взаимовръзките между привидно различни събития изисква не само анализатори от креслото, но и хора, които виждат нещата сами от първа ръка и чиято работа не се ограничава до една страна или регион.

В други аналитични области сравнителното въображение и аутсайдерската перспектива са ценени качества. Никой не би оспорил, че един политолог, антрополог или историк може — или трябва — да се справя и без кореспонденти. Но и кореспондентите все пак са важни. Тъй като геополитическият пейзаж отново се променя, имаме нужда от такива репортери, които могат да бъдат не само на едно място, а и на много места.

 

*Дебора Коен е професор по история на в Северозападния университет „Ричрад В. Лиополд”, САЩ. Новата ѝ книга е със заглавие „Последно обаждане в хотел „Империал”: репортерите, които поеха един свят във война”.