Тошо Тошев с обширно интервю в "Труд" навръх 80-годишнината си

  • 07.12.2022
  • trud.bg
Тошо Тошев

Авторът на интервюто с юбиляра - Тодор Токин, е озаглавил разговора си с него така: "Тошо Тошев, дългогодишен главен редактор на „Труд“, на 80, пред Труд News: Промяната дойде върху хартиените криле на българските вестници".

Отдавна отдръпналият се от общественото полезрение Тошо Тошев е представен в бележка към юбилейното си интервю в "Труд" така:

Тошо Тошев е роден на 7 декември 1942 г. Средно образование получава в Техникума по силни и слаби токове „Киров“. По това време започват ранните му писателски изяви във в. „Средношколско знаме“. Завършва Българска филология в СУ. Началото на професионалния му път е във вестниците „Средношколско знаме“ (1965 – 1967) и „Вечерни новини“ (1968 – 1970). През 70-те години работи две години във в-к „Народна младеж“, след това в програмна редакция на Българската телевизия.

В средата на 80-те става зам.-главен редактор на в. „Труд“, а десет години по-късно - негов главен редактор. Малко след продажбата на вестника през декември 2010 г. Тошев е сменен на поста, остава вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, която напуска през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление. По-късно обявява, че ще издава нов вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г.

Бил е председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г.  През декември 2002 е награден с орден „Стара планина“, I степен.

Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001), трилогията „Лъжата“ (2001-2004), „Политическа орда“ (2017), „Власт“ (2018) и „Сенки сред виелицата" (2021).

В отговорите си на въпросите на интервюиращия го Тодор Токин юбилярът разказва за прощъпулника си в журналистиката в някогашното "Средношколско знаме", още докато е учил в "слаботоковия техникум" за радиоинженер. Споменава, че е взимал пример от напътствалите го тогава в средношколския вестник Марин Цаков и Петър Панов, а пък главен редактор на изданието бил не друг, а нашумелият години по-късно с багството си на Запад Владимир Костов.

Нататък разказва за попадането си в "Труд" през 1982 г. и как станл зам.-главен там още при соца, но как нямало никога да стане и главен, ако не била гръмнала демокрацията, защото не бил благонадежден за предишния режим - баща му Никола лежал в Белене като "враг на народа", макар да бил невинен.

Това не пречи на Тошев малко по-нататък в интервюто да се възмути от ГЕРБ-аджийската агитка, предлагаща сега да се слагат по обществени сгради надписи, че комунистическият режим бил престъпен. "Какво е това дадзибао като от времето на Мао, каква е тази омраза?"- възмущава се Тошев.

Той също така разказва как станал член на БКП, докато работел във в. "Вечерни новини". И подчертава: "Не се срамувам, станах такъв във вестник „Вечерни новини“, а в тази редакция приемаха млади журналисти, които са добри. А аз бях добър млад журналист, добър репортер. Мнозина колеги в днешните вестници си мислят, че едно време кълвяхме като щъркели букви по страниците. Не е така, и тогава правихме журналистика. И смея да кажа, не по-зле от силните години на българската журналистика."

След което пояснява: "Светлите години на българската журналистика според мен – и съм убеден, че това ще бъде отбелязано в историята и на отечеството – са първите няколко години след промяната. Всъщност промяната дойде върху хартиените криле на българските вестници. Писал съм го в една от моите книги, и тук ще споделя няколко примера. Първите вестници, които бяха предвестници на това, че демокрацията ще успее, ще оцелее и ще остане, бяха „24 часа“ и „Труд“. Първите журналисти – слава Богу, те не само оцеляха, те са живи и здрави и до днес – които водеха тези вестници продължително време, бяха Валери Найденов, Петьо Блъсков, Валери Запрянов, е, вероятно и моя милост в някаква степен. Като главен редактор на „Труд“, който през по-голямата част от този период беше и най-многотиражният, и най-класираният като авторитетен вестник. Това няма как да бъде отречено, и никой не е тръгнал да го оспорва."

Тошо Тошев не споменава нищо в юбилейното си интервю за ожесточението, с което именно в "светлите години на българската журналистика" се нападаха взаимно с днес милия му Петьо Блъсков. Но на юбилярите е простено, разбира се. Особено в неповторима "медийна среда" като българската. Тя прегръща без проблем и покъртителни откровения като следното: "С кеф чета Петьо Блъсков, даже скоро му се обадих да го поздравя, обичам да се обаждам, когато видя негови позиции на вашия, всъщност на нашия вестник „Труд“. Имам моралното право да го нарека „нашия вестник“." Наздраве на желаещите да пийнат по-едра глътка за такъв юбиляр, та да не им приседне.

"Живата легенда в българската журналистика", както го нарича интервюиращият, има и критични възгледи спрямо съвременната колегия и нейната звездомания. Например: "Много ми е смешно понятието „звезди“. Особено медийни звезди като се каже, Боже мой! У нас има главно медийни подлизурки. Моля те, ако вярваш малко на остатъка от побелелите ми коси, на тяхната евентуална мъдрост, повярвай – много подлизурстване има в българската медийна общност в момента. Която не е никаква общност вече. А да се говори за звезди е наивно и смешно. Какви звезди има в телевизията? Някакво момиченце задавало въпроси „Защо, господин министър“? Ами като почнеш да питаш със „защо“, знаеш ли колко неща идват след това? Или задавай въпросите докрай, или въобще не започвай! Това не е сериозно. Ако не ти дава собственикът на телевизията, или си смени телевизията, или си смени рубриката. А ако говорим за телевизионни звезди, извинявай, ама след Кеворк Кеворкян не познавам друга."

Интервюиращият, разбира се, бърза да попита кога е била най-свободна българската журналистика. И гуруто отговаря: "Това са много условни понятия. Разбира се, че е много важно каква свобода дава главният редактор или собственикът. Защото, ако главният редактор дава, а собственикът го е стиснал за гушата... Единственото спасение за този главен редактор е да си даде оставката, ако не иска да си мърля името. Почти през целия период на демокрацията аз бях в много активна роля в нашата професия, без последните три-четири години, но чета и пиша, правя се, че пиша книги и ги издавам, не знам дали някой ги чете, но това почти не ме интересува. И все пак мога да маркирам един период в тези години, в който поне политическият натиск не беше болезнен - това е по време на управлението на Симеон Сакскобургготски. Разбира се, говоря от свое име така, както аз съм усещал нещата, пък и както съм говорил с много от колегите."

Юбилярът също така разказва за книгите си и за свои приятелства с политици като Димитър Луджев и Вежди Рашидов. Хвали Стефан Софиянски, който според него "за няколко седмици вкара малко усмивка в небето на държавата" и "укроти инфлацията", признавайки същевременно, че "по-сериозните неща, които имат значение може би и до ден днешен, бяха направени по времето на премиерстването на Иван Костов".

За финал интервюиращият пита юбиляра за мнението му за българските президенти от периода на демокрацията и ето отговора: "Плевнелиев и Радев ги прескачам директно, няма да ги коментирам. Бих отличил първия мандат на Георги Първанов и поне два-три добри проблясъка на Петър Стоянов. Добри неща станаха и при Желю, аз много го харесвам и бих казал, че го обичам. Но един от големите му грехове, който е свързан с него, е разрухата на селското стопанство – връщането на земята в реални граници е негова формула".