Завещанието на Йосиф Хербст: Почитай Негово Величество Народа. И не го предавай

  • 21.11.2022
  • СБЖ
  • Майя Любомирска
Йосиф Хербст (20.11.1875-16.04.1925)

Неслучайно го наричат „Баща на съвременната българска публицистика“. Той е един от най-ярките журналисти и доблестен общественик, който е ликвидиран като неудобен свидетел на убийство. Той е яркото перо, което ни остави не 10, а много повече „професионални заповеди“ за обективна журналистика. Той е Йосиф Хербст, от чието рождение на 20 ноември се навършиха 147 години.

Само да припомним, че професионалния път на Хербст започва от редакцията на „Военни известия”. Сътрудничи в български и чужди вестници, а през 1908 година работи и в „Български търговски вестник“. В периода от 5.12.1913 до 15.01.1918 е първият Директор на печата у нас, назначен лично от цар Фердинанд.

С Александър Балабанов и Александър Гиргинов редактира станалия неофициален правителствен орган вестник „Време“ (1908). 

Хербст  е не само активен журналист, но и доблестен гражданин, който участва в Балканската и Междусъюзническата война, където е ранен. Носител е на ордена „За храброст“. 

След Септемврийското въстание Йосиф Хербст не се страхува и разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. той  става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите — група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор.  По време на априлските събития от 1925 година Йосиф Хербст „безследно изчезва“.

Трудно се пише за такъв колос на българската журналистика от ХХ век. Още повече, че за него са писали големите имена на нашата професия като проф. Филип Панайотов и Велислава Дърева. И още уважавани колеги, чиито пера са фактор в днешната журналистика.

И все пак професионалната ми съвест не ме остави да отмина равнодушно днешната макар и не кръгла годишнина на Йосиф Хербст. Защото – без да звучи патетично или превзето – всички ние имаме нужда може би всеки ден да си спомняме заветите на Хербст и да ги предаваме на следващите поколения колеги. Особено сега, във времената на интернет журналистиката и на социалните медии, които от информационни канали се опитват да се превърнат в новата журналистика. И при внушенията, че всеки свидетел на обществено събитие или факт от всекидневието може да бъде репортер. Даже има такава рубрика и такова приложение на една от националните телевизии.

Затова нека си припомняме и никога да не забравяме Завещанието на Йосиф Хербст – онези професионални жалони, които да ни гарантират не само обективна информация , но и чиста журналистическа съвест, че „почитаме Негово величество Народа“, каквато е първата професионална задача, оставена ни от Бащата на съвременната българска публицистика.

 

Ето част от Завещанието на Йожсиф Хербст

 

1. Почитай Негово Величество Народа – българския народ. И не го предавай.

2. Пази негово Величество Езика – българския език. И не го мърси.

3. Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството.

4. Не се кланяй на този, който дръзне да посегне на Свободното Слово, не му служи, не го оправдавай и не го извинявай – който и да е бил той, бил кой бил, каквато и власт да има, колкото и голяма и всесилна да е тази власт.

5. Никога не плащай със Свободата на Словото, не я унижавай и не я превръщай в разменна монета за някакво съмнително спокойствие или кратковременна слава. Защото - който плаща със Свободата си, е роб, роб безусловен.

А който плаща за Свободата си, който в живота си не е написал нито една страхлива или малодушна дума, нито една дума под чужда заповед, нито една дума, която да му струва свободата; който стои зад всяка своя дума с целия си живот, той притежава най-големия талант – талантът да бъде свободен.

6. Не се изкушавай и не се превръщай в куртизанка на властта, в метреса на богатството, в гувернантка на беззаконието; не се ласкай, ако те допуснат в будоара на парите или в слугинската стая на управляващата лъжа. Защото раболепието е срам, а сервилността – порок. И това е най-голямото ти нещастие. И за теб оправдание няма.

7. Свободата на Словото не се купува, нито продава, не се бои, нито изкушава. Защото Свободата на Словото прелъстена не бива, както и Словото на Свободата поругавано не бива.

8. Може да имаш всичко – пари, почести и слава, но ако си предал (без значение как, защо и на кого) и ако си продал (без значение срещу какво, за колко и на кого) твоето Свободно Слово – нищо нямаш. Освен самоизмама и самоунижение.

9. Свободното Слово не се превъзнася, не се гордее, не се самолюбува, зло не мисли, не топи перото в кал и помия, не флиртува с народа и не го лъже, не го презира и не го злоупотребява, не зловредства срещу народ и държава, на неправда не се радва, а на истина.

10. Не подменяй истината с интрига, позицията – с поза, каузата – с клевета, идеите – с интереси, фактите – с доноси, съмненията – с лозунги, вдъхновението – с лакейство, просвещението – с безпросветност, знанието – с невежество, културата – с безкултурие, паметта – с безпаметност, величието – с позор, светостта – с гавра, честта – с безчестие, достойнството – с мерзост, смелостта – с подлост, морала – с низост, словото – с мръснословие, съвестта – със сводничество, свободата – с подчинение.

11. Не пиши днес обратното на това, което си писал вчера, защото утре ще пишеш обратното на това, което пишеш днес, и ще бъдеш за посмешище.

Не бъди като онези „самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха, и проповядват това, което вчера оплюха“.

12. Не премълчавай злото, „което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите“. Защото който премълчи, той ще се опозори.

13. Не вярвай на тия, дето ти разправят, че на света има обективна статия. „Обективна статия няма, пък и не трябва да има. Само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша.“ Защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух“. А всяка власт обича такива журналистически евнуси, за да обслужват нейната харемна политика.

14. „Вестникът не е венцеплетаческо заведение“, не е машина за печатане на пари, не е политическа слугиня, политическа метреса или политическа проститутка, а обреченост за истината. Тъй както журналистиката не е приятно и престижно прекарване на времето в коридорите на властта, а мисия.

15. Читателят не е купувач, вестникът не е стока. Читателят е гражданин, читатели не се купуват, читатели се печелят. А вестник без гражданско сърце, вестник, който слуша само гласа на властта, който преправя гласа си според гласа на властта и на всичко отгоре твърди, че това е гласът на народа – този вестник е мъртъв.

16. Публицистиката е гражданска позиция – преди всичко и въпреки всичко. „Свободно избрана позиция на свободния човек.“ Защото „за свободните хора може и бива да пише само свободният човек.“

17. Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава, е нейната журналистика и публицистика.