С проф. Минка Златева винаги е интересно да се разговаря, защото нейните мъдри слова не само ни откриват интересните ѝ размисли за нашия занаят, но и ни дават нови познания, подсказват ни как в днешното време журналистът може да опази своето достойнство на професионалист, защитник на свободата на словото и истината.

Наскоро проф. Минка Злтева имаше личен празник, което ме накара да я потърся и да разговаряме за сайта на СБЖ за дългия й път в дебрите на журналистиката и като преподавател във ФЖМК в СУ „Св. Климент Охридски“. Проф. Златева неведнъж е била гост на нашата медия, но винаги е успявала да ни изненада и поднесе нови и интересни свои разсъждения за този наш толкова нелек занаят.

Преди всичко, проф. Златева, нека Ви поздравя с Вашия юбилей и да Ви пожелая още дълги години да бъдете Учителят, който учи студентите не само на тайните на журналистиката, този толкова обичан и толкова хулен занаят, а и да ги водите из неговите дебри. От висотата на времето кой урок запомнихте до днес като Ваша пътеводна светлина?

- Благодаря Ви много за голямото внимание към юбилейния ми празник.

Дълбоко съм убедена,че журналистиката изисква неуморен труд, постоянно самоусъвършенстване и всеотдайност. Тя не е обичайно служебно задължение, а посвещение. А това означава да работиш в името на хиляди безименни читатели, слушатели, зрители и интернет потребители, като съумееш да извеждаш и поставяш в дневния ред на обществото най-актуалните проблеми на деня, а понякога -  и на века, в който живееш.

Това няма нищо общо с обичайните представи на безбройните кандидат-студенти, които на въпроса как си представят професията на журналиста отговарят, че тя ги привлича, защото той общува с много хора, пътешества навсякъде по света и има привилегията да поднася микрофона на всякакви знаменитости. Тези „кандидати за слава” дори за миг не могат да си представят колко обширни знания, творчески усилия, къртовски труд, върхово напрежение, а често и кураж са нужни на един професионален журналист за написването на репортаж от две страници, за подготовката на триминутно интервю или предаване пред микрофона на радиото или пред камерата на телевизията. А също, че за да ги осъществи  успешно, на журналиста са му нужни искрено любопитство и зорко вглеждане в реалността , аргументиран анализ на събитията и личностите - участници в непрестанния й кипеж.И, разбира се, в началото също  подкрепата и напътстващите съвети на учителите.

Затова винаги съм казвала на нашите студенти истината - за да създадат свое име в журналистиката, като това на големите творци, трябва  да са готови за тежък труд, да имат съзнание за отговорността, която поемат пред обществото, и постоянен  стремеж да са в крак с новото и с времето, в което ще творят.

Вие сте завършили специалността "Журналистика" във Филологическия факулет на Софийския университет.  С какво сте запомнили  Вашите учители?

- През юбилейната ми година ще празнуваме 70-годишнината от началото на академичното образование по журналистика в България. Новата специалност бе създадена през 1952 г. във Филологическия факултет на Алма матер. Така имахме шанса да слушаме лекциите на водещите български филолози и литературоведи от 60-те години. По това време основоположниците на нашата специалност бяха с богат практически опит и подготвяха първите си академични трудове и учебници по история, теория и практика на журналистиката, излизащи най-напред на циклостил.

Ръководителя на катедрата проф. Стефан Б.Станчев го помня с безукорната му точност и дисциплина, с пословичината му честност и принципност. Проф. Георги Боршуков ни завладяваше с топлото си бащинско излъчване и сладкодумие, с отдадеността и  вдъхновените усилия,които влагаше в написването на първата академична история на българската журналистика от раждането й през 1844 г. до Съединението през 1885 г., която се цитира и до днес.

Проф. д-р Дафин Тодоров, защитил доктората си във  Виенския университет, ни учеше на самочувствие с любимата си фраза „Хората се делят на журналисти и други”. Още тогава той увлекателно ни четеше лекции по история на чуждестранната журналистика, включващи Великобритания, Германия, Франция и САЩ, а история на руската журналистика ни преподаваше випускникът на Журналистическия факултет на Ленинградския университет Богомил Янков. Асистент на проф. Станчев беше  младият журналист Никола Рачев, по-късно доц. д-р и заместник-председател на СБЖ.

Със солиден опит от националното радио във факултета дойде Михаил Минков, който по-късно стана професор, неколкократно  декан на факултета и автор на първите учебници по радиожурналистика. Талантливият и елегантен доктор на Виенския университет Младен Младенов още с идването си отваря гостоприемно вратите на студиата в Българската национална телевизия за нашите студенти от първия випуск телевизионни журналисти. А известният радиорепортер, по-късно „радиочовекът”, проф. д-р Веселин Димитров въведе поколения наши студенти в магичния свят на радиото и стана създател на първото у нас университетско радио „Алма матер”.

Всички наши преподаватели общуваха с нас открито и сърдечно, готвеха ни предано за бъдещото ни поприще. Празнувахме заедно студентските празници, пътувахме из страната на екскурзии и практики. Разбира се, за всекиго от тях, а и за много други колеги може да се разказва много. Но сега ще спомена само един малко известен факт. Когато за 50-годишнината на журналистическото образование у нас подготвях студията си за връзките между България и Австрия в областта на висшето образование по комуникация, установих, че в нашата малка катедра са работили трима виенски възпитаници – проф. Георги Боршуков, който  изучава две години хидроинженерство и едновременно е кореспондент на вестник „Народ” от австрийската столица, а по-късно е изпратен на специализация в Париж, проф. Дафин Тодоров и д-р Младен Младенов. С две думи, духът на Европа е оставял сериозни следи в журналистическото ни висше образование далеч преди България да се присъедини към Болонския процес и да стане официален член на Европейския съюз.

През 1974 г. катедрата прераства във Факултет по журналистика, а учебната му програма от първоначалната филологическа насоченост прави преход към по-обширния кръг на обществените науки. От февруари 1977 г. след спечелен конкурс започнах работа като ст. асистент по журналистически жанрове. Тогава като преподаватели във факултета бяха привлечени международно признатият учен в областта на социалната психология проф. дфн. Минчо Драганов и пламенният публицист и изследовател на българската народопсихология проф.дфн Марко Семов. Имах рядката привилегия да работя и да общувам с тях, като мъдри колеги и бележити експерти, сериозно допринесли за високото качество на подготовката на нашите студенти.

В периода на прехода към демокрация през 1991 г. Факултетът ни прие името Факултет по журналистика и масова комуникация, за да отговори по-адекватно на новите обществени потребности и да обедини в рамките на науката за комуникация подготовката на журналистите със специалисти с нов профил – експерти по връзки с обществеността от 1995 г. и по книгоиздаване от 1997 година.

Вече повече от двадесет години сте свързана активно и с обучението и професионалната дейност на студентите от  факултетската специалност „Връзки с обществеността”. Как съчетавахте преподаването си в областта на журналистиката и на пъблик рилейшънс?

- За да подкрепят реално развитието на демократичните процеси в Източна Европа, ЮНЕСКО и Международната асоциация по пъблик рилейшънс (ИПРА) реализираха проекта „Връзки с обществеността за демокрация”. В резултат на този проект в нашия факултет бе създадена катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността” с ръководител проф. д-р Тодор Петев.

Когато обсъждахме учебния план на новата специалност „Връзки с обществеността”, предложих да включим в него специален модул „Комуникативни умения” за печата, радиото, телевизията, фотографията, реториката. Аз поех лекциите по печат, проф. д-р Веселин Димитров - по радио,  а проф. д-р Лилия Райчева - по телевизия. Така бъдещите PR  специалисти имаха възможност да опознаят спецификата на медиите, да пишат за пресата, да говорят пред микрофон, да изучат поведението пред камера.

Бях ръководител на катедрата  (2003-2007), станах инициатор, организатор и съорганизатор на 12 международни научни конференции по публична комуникация със стотици участници от петте континента и съм съставител на 17 научни сборника в тази сфера .Във всяка наша конференция имаше кръгла маса между журналисти и PR специалисти. На „галванизиращия кръговрат” в отношенията между двете области посветих и монографията си „Мостове към консенсуса”.     

Студентите по връзки с обществеността бяха много будни, инициативни и активни. С тях направихме книга с есета „Джон  Атанасов и новата цивилизация”, книга- анкета сред студенти и преподаватели по случай 120-годишнината на Софийския университет. Срещам се с тях и досега в Българското дружество за връзки с обществеността, в което шест години бях член на Управителния съвет. За 25-годишнината на БДВО колегите ме почетоха с плакет „с благодарност за подкрепата и личния принос към еволюцията на комуникациите в България”.

Следя с внимание и интерес развитието на нашите випускници и в двете сфери и се радвам от сърце на многобройните им национални и международни успехи и отличия, получени като награда за техните професионални успехи, постигнати в сложните условия на развитието на българската демокрация.

Какво мислите за днешната журналистика и връзката й с духовния живот на българина? Сега дебелите вестници, многобройните телевизии са пълни с криминални случаи и лъскавия живот на лъжеелита. Престъпленията се приемат като норма. Можем ли да говорим за отговорност и на медиите за настоящата ни съдба?

- Съвременната ни журналистика отделя твърде скромно място на проблемите за духовния живот на българина, които изискват обширни познания, активна обмяна на мнения, формирана зряла позиция, придобити морални и етични ценности.

След бурното развитие  на журналистиката ни в първите години на прехода бързо стана ясно,че информацията в медиите е и икономическа стока, от която могат да се трупат бързи печалби. Управлението на медиите масово премина в ръцете на мениджъри, които не се вълнуват от качеството на журналистическите продукти, а преди всичко от повишаване на количеството им. Увеличи се броят на жълтите издания, които гъделичкат любопитството на хората към клюки и пикантерии, а читатели и потребители за тях винаги се намират.

За съжаление, техни практики могат да бъдат открити дори в издания с претенции за качествени. Така че медиите ни също носят своя дял от отговорност за девалвацията на ценностите в нашето общество. Но те са неделима част от целия ни обществен организъм, който вече три десетилетия продължава да боледува от неспирно редуващи се кризи от всякакъв характер.

В нашия  разговор искам да Ви върна и към Йосиф Хербст, който така определя „длъжностите на журналистиката”: „Отвоювай всеки ден Свободата на Словото от властта и парите, от лъжата и беззаконието, от обществената леност, лековерие и бездуховност, от умствения мързел, лицемерието и невежеството. Помни – истинският, постоянно действащият парламент в една държава е нейната журналистика и публицистика.” Думи, звучащи с болезнена актуалност и днес. Какви са Вашите впечатления от днешните медии, а и от новата журналистическа смяна - отговарят ли „депутатите” в този медиен парламент на тези изисквания? И смятате ли, че днес журналистите са свободни да изразят това, което ги вълнува, и че наистина ще са непреклонни в работата и няма да бъдат „никому в угода, на никого напук“?

- Неподкупният, непреклонен и смел журналист Йосиф Хербст, чийто образ е пресъздаден вдъхновено от проф. дин Филип Панайотов, наистина е достоен образец за подражание на всяко поколение журналисти, включително и на младите журналисти в днешния наш „медиен парламент”, макар малцина от тях да познават живота и творчеството му. Защото, както в реалния ни парламент, и сред тях има представители на различни  обществени формации и направления, на различни специалности, с различни представи за мисията на журналистиката. Още повече, че академично образованите журналисти сред тях са все по-малко, а сред останалите има икономисти, филолози, педагози, юристи и др. Постоянно расте и броят на т.н. „медийни работници” в гилдията - оператори, режисьори, технически сътрудници, а вече и много компютърни специалисти. Формирането на единни критерии за професионализъм сред подобна пъстролика общност е все по-проблематично. Но обединяващото ги звено е защитата на свободата на словото.

В навечерието на нашия разговор бяха публикувани резултати от Анкетата на Асоциацията на европейските журналисти в България (АЕЖ), проведена сред 204 журналисти от нашите медии. Половината от тях дават средна оценка на свободата на словото в България, а добра – едва 16,2%. Един от петима я определя като „лоша”, а почти всеки десети – като „много лоша”. Причините са свързани с икономически принуди, политически натиск, заплахи от съдебни дела, а появата на социалните медии вече породи и нов феномен - онлайн обиди и тормоз на журналисти в социалните мрежи и форуми. Тези данни, почерпани от едно макар и ограничено по обхват изследване, сочат нарастваща тенденция за „разнообразяване” на формите за контрол върху свободата на словото спрямо журналисти, изпълняващи добросъвестно и отговорно своите професионални задължения.

Вие сте сред тези, които въвеждате в занаята бъдещите журналисти и ги пускате след това в новинарското море. Какво казвате първо на тези, които прекрачват прага на ФЖМК  и на тези, които след това поемат по трънливия път на професията?

- По време на процеса на обучение в условията на новите информационни и комуникационни технологии им казвах, че разполагат с огромна база от данни, събирана от човечеството в продължение на хилядолетия. Но, за да могат рационално да се възползват от нея, няма смисъл да компилират цитати от чужди текстове по ключови думи, както традиционно правят по зададена тема. Никой преподавател не е в състояние да обозре всичко, написано по една тема в интернет, но той веднага улавя разликата в стиловете на различните цитати, както и факта, че в текста няма собствена мисъл, няма собствена позиция по коментирания въпрос. Прочетеното трябва да бъде разбрано, осмислено и да стане основа за написването на собствен текст.

Стараех  се да ги уча да мислят, да разсъждават, да стигат до свои идеи и прозрения, да защитават позицията си с необорими аргументи. Изисквах  да четат оригиналите на големите първомайстори, които да станат за тях образци за непреходност на творчески решения и постижения.

А след защитите на дипломните работи, когато вече поемаха професионалния си път, им желаех да бъдат здрави, да бъдат себе си, да бъдат любопитни и винаги готови да откликнат  на новото, интересното, необикновеното, стойностното за обществото. Да бъдат изпълнени с доброжелателност и емпатия към своите събеседници, към колегите си, към семействата си. Само в такава атмосфера техният талант имаше шансове да даде и даваше  очакваните високи  резултати.

И докато стойността на един писател се измерва с качествата на книгите, които е създал, и с думите, които споделя и отправя към всички в дни на големи изпитания, когато намира истинските опори в „миналото незабравимо и пресвещените старини“, то с какво се измерва стойността на един журналист в такива сложни времена като днешното у нас?

- Както във всички времена, така и днес стойността на стореното от един журналист се измерва с умението му в своето творчество - за печата, радиото, телевизията, документалното кино, фотожурналистиката, интернет медиите - да улови и да пресъздаде духа на времето, да предлага свои решения, да намери свои теми и да ги интерпретира  по свой оригинален начин с богат, сочен, красив език и адекватен стил, да убеждава в правотата на своите позиции към актуалните проблеми на обществото..

За разлика от писателя, който разполага със значително повече време за обмисляне и създаване на своите произведения, журналистът трябва да откликва оперативно и динамично в творбите си на промените в социалната действителност, да  присъства на мястото на събитието, да показва на практика  приоритетите в своето поведение, да бъде сеизмограф на времето. Това изисква от него бърза реакция, адекватен рефлекс, заемане  и отстояване на позиция.

Има ли място за истинска журналистика при положение, че българинът посяга все по-често към жълтите издания и за него социалните мрежи са сериозното четиво, а и място за изява?

- Време за истинската журналистика на мисълта винаги има.През вековете аудиторията на медиите се е променяла непрестанно, но онова журналистическо слово, което запалва духовете и изгаря сърцата, което повежда към действие, винаги е намирало път към душите на хората. Всички големи български творци - Константин Фотинов, Иван Богоров, Георги Раковски, Христо Ботев,Захарий Стоянов, Йосиф Хебрст, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски и др. - са грабвали перото на публициста, за да прозвучат пламенните им призиви към народната съвест. Така е навсякъде по света. Журналистът пише историята на своето съвремие, но след години неговите творби стават част от историята като автентични свидетелства на описаните  и преживяни  от него събития.

Що се отнася до социалните медии, появяването им бе приветствано като форма за демократизация на медиите, защото  те ставаха платформи за активни граждански форуми и инициативи в подкрепа на значими обществени каузи. С течение на времето виждаме и отрицателните им страни. Те станаха поле за поява и разпространение на фалшиви новини, за изяви на езика на омразата, за нездраво себепоказване и себеизтъкване, а вече са и място за тормоз на инакомислещите, по-слабите и незащитените.

Някои потребители на социалните мрежи дори си въобразяват, че се проявяват в тях като журналисти, без да разбират същността на гражданския ангажимент и етичните норми на професионалните журналисти, които работят в името на обществения прогрес и народното добруване. И без да съзнават, че за да се чуе гласът им, трябва да имат какво конкретно и значимо да предложат в дебатите на тази своеобразна „медийна агора”. Развитието в сферата на социалните медии продължава.

Какви рискове и възможности, според Вас, с днешна дата стоят пред българките медии?

- Рисковете са свързана с продължаващите медийни дефицити като недостатъчният плурализъм на мненията, липсата на баланс в медийните дебати, икономическата зависимост от собствениците  на медиите, продължаващият външен натиск от страна на политическите елити, онлайн тормоза и др. Тези рискове водят да нарастваща автоцензура в средите на журналистите.

Данни от  цитираното изследване на Асоциацията на европейските журналисти в България сочат, че почти всеки втори (47,5 %)  е бил обект на неправомерен натиск заради работата си, а от 2017 г. автоцензурата расте средно с 5 процента на година.

Тези рискове  изискват по-активна професионална солидарност и в това отношение Съюзът на българските журналисти, както и други техни професионални организации, имат задачата да защитават  и занапред все по-активно професионалните права на своите членове и да алармират обществеността за всяко посегателство срещу журналисти, изпълняващи добросъвестно своя дълг към обществото.

Новите възможности пред журналистите  днес са свързани най-напред с необходимостта от ускорено овладяване на новите дигитални технологии, които ги заставят да търсят все по-различни изразни възможности, отвеждат ги към нови теми, към нови научни открития и глобални проекти, променящи значително творческия процес и влияещи върху динамиката и резултатите от тяхната работа. Следва да използват умело хибридните смесени форми на комуникация - имейли, социални мрежи, социални медии с постоянни членове, форуми и др.

Журналистите сега трябват да притежават също мениджърски и маркетингови умения, да прилагат кросмедията и визуалната комуникация, да владеят ресурсите на медиалингвистиката и непрекъснато да  обогатяват и усъвършенстват езика си. Нека помнят,че още в древен Китай Сяо Тун (VI в.) им посочва верния път към езиковото съвършенство като създава своя прочут „Сборник” с образци на изящната словесност - уън, изхождайки от критериите на „изкусната форма и умелото представяне”, в създаването на произведения „изключително от изящни изречения”, „задълбочена  осмисленост на съдържанието”... и „словесна изтънченост”.

В  съвременните условия остро нараства нуждата от национална и международна журналистическа солидарност с военните кореспонденти, работещи в условията на сериозни рискове като войни и военни конфликти, на разследващите журналисти, които разобличават трафикантите на дрога, на хора, между които  бели робини, бежанци и  мигранти, и разкриват военни и компютърни престъпления срещу човечеството. А в сферата на вътрешната политика от сериозна подкрепа се нуждаят колегите, които водят продължителни, тежки битки с безпринципните задкулисни политически договорки, с корупционните практики, с посегателствата върху живота и здравето на хората, с разхитителите на богатото ни културно наследство и др.

Не бих пропуснала да помоля за Вашето мнение относно фалшивите новини, които, разбира се, не са от вчера. У нас се шири едно мнение, че по-голямата част от авторите на фейк нюз са в политическите среди и централи, а медиите са само проводник. Как би следвало да се борим успешно с фалшивите новини и смятате ли, че скоро те ще бъдат отживелица или, както се казва, демоде?

- Фалшивите новини наистина не са от вчера. Но те се развихрят тогава, когато се появяват благоприятни предпоставки за развитието им. Днес такава тяхна хранителна среда са възможностите, които им осигурява интернет за светкавично разпространение и влияние върху огромни маси потребители в глобален мащаб. Създателите им най-често разчитат на незнанието на широката аудитория и на плитката обществена памет за историята и личностите в нея. Това прави фалшивите  новини подходящи за онези икономически и политически  мозъчни тръстове и централи, които чрез тях бързо насочват общественото мнение в една ли друга изгодна за интересите на поръчителите им  посока.

Възможностите за ефикасна борба с тях са най-напред вътре във всяка редакция чрез знанието и високата квалификация на нейните журналисти, подлагащи фактите в тях на щателна проверка поне от два надеждни източника.

Все по-активно в битката срещу фалшивите новини се включват и експерти от много други области, най-често компютърни специалисти, разработващи програми за улавянето на първоизточника им и за мигновена проверка на фактите в тях чрез специализирани  информационно-аналитични системи (медиалогия, СКАН и др.) те осъществяват медиамониторинг на медийни публикации на базата на тематични рубрикатори с ключови думи, подготвят количествени и качествени контент анализи, които са източник на рейтинги, и контекстуални анализи,използвани както от журналистите, така и от PR специалистите. Съветите на компютърните специалисти към потребителите са да се доверяват на проверените през годините качествени издания, които бдят за реномето на бранда си и рядко пропускат фалшификати през информационното си сито.

Според  законите на модата дрехите се сменят всеки нов сезон, но за мнозина те не стават демоде и продължават да ги използват. Така че битката срещу фалшивите новини ще продължава.

Тъй като с Вас разговаряме броени дни преди един от светлите празници – Деня на народните будители, ще ми се да Ви попитам днес България има ли нужда от будители, или сме изпаднали в дълбок и непробуден сън? Или пък днешната „бунтовност“ е обърната към миналото и търси възможности за собствено оцеляване? А ако все пак още има будители, дали словото им стига до хората при този господстващ облик на медиите?

- Думата „будители” е дълбоко свързана с българската история. Самата й етимология води към личности, чиято роля е да будят, да пробуждат, да зоват към промяна в общественото съзнание, към промяна важна и насъщна за времето, в което те живеят и творят. Затова сред тези заслужили люде за нацията ни се нареждат ония горди личности с прозорливи умове, които са зовяли за поврат в духовното развитие на народа ни – от светите братя Кирил и Методий, съпокровители на Европа, до плеядата български книжовници, учители, духовници, публицисти, радетели за народното благо и духа на нацията, чиято мисия е била, по думите на поета, „да будят  народната свяст”.

И днес имаме нужда от тях. И една от най-важните мисии на журналистите е да ги откриват, да дават трибуна на тяхното слово, да осмислят делата им като образци за поведение за всяко ново поколение.

Проф. Златева,  България нуждае ли се от пера като Ришард Капушчински и Ориана Фалачи, чието творчество бележи върхове на репортерското майсторство в световната журналистика през XX и началото на XXI  век?

- Когато в рамките на национална инициатива през 2015 г. обсъждахме идеята за „Майсторски класове за будители” , предложих да погледнем по-широко и към термина „будители”, така че към знайните и незнайни български будители -  труженици на перото и мисълта, да присъединим и световни майстори-журналисти, чиито творби са ПРОЗВЪНЯВАЛИ КАТО  КАМБАНА КЪМ ОБЩЕСТВЕНАТА  СЪВЕСТ, КЪМ СВЕТОВНОТО ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ в моменти важни, съдбовни за делото на справедливостта, свободата и хуманизма, и които са ДОПРИНЕСЛИ С МИСЪЛ, ПЕРО И ДЕЛО  ЗА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАНЕТО НА ИСТИНАТА, НА ЧОВЕКОЛЮБИЕТО, НА ПРОГРЕСА.

Между тях безспорно са Ришард Капушчински и Ориана Фалачи. С великолепните си репортажи и дълбоките си анализи Капушчински откри  на милиони читатели Третия свят с неговите надежди, проблеми, трудности и сложни перспективи на развитие. Фалачи демаскира талантливо  в „Интервюта с историята” образите  на десетки личности от световния политически елит с техните човешки недостатъци и скритите интереси на действията им, решаващи съдбините на човечеството.

Всяка национална журналистика, включително и нашата, има нужда от такива ярки и незабравими будители  на световната съвест като тях. Дано в бъдеще да ги имаме!

И в края на разговора ни - оптимистка ли сте за бъдещето на българската журналистика, като наблюдавате израстващата смяна?

Да, ако успешно реализират възможностите, за които вече говорихме.

P. S. ДОПЪЛНЕНИЕ ОТ ПРОФ. МИНКА ЗЛАТЕВА:

Надявам се да ми разрешите още няколко думи в края на нашия разговор. На 5 октомври т.г. катедрата „Комуникация, връзки с обществеността и реклама във ФЖМК на СУ проведе тържествено заседание в чест на моя юбилей с участието на Декана на факултета проф. д-р Веселина Вълканова. Колегите ме посрещнаха много сърдечно и ме отличиха със сертификат „за изключителни дългогодишни постижения в областта на публичната комуникация и принос в развитието на катедра „Комуникация,връзки с обществеността и реклама”, за което им благодаря.

Снимка и кратка информация в уебсайта и фейсбук страницата на факултета, както и снимка във фейсбук с бившите ми студенти Мара Георгиева от в. „Капитал”  и гл.ас. д-р Георги Александров от факултета, предизвикаха вълна от над 200  лайкове, коментари, имейли от Великобритания, Израел, Китай и Австралия с топли приветствия  и сърдечни благопожелания от мои студенти, дипломанти, докторанти, колеги, и приятели.

Благодаря на всички тях от все сърце и им пожелавам много здраве, лично щастие, творческо и жизнено дълголетие! И да не забравят думите на великия репортер Егон Ервин Киш:

”Няма нищо по-смайващо от простата истина, няма нищо по-екзотично от заобикалящия ни свят, няма нищо по-фантастично от  реалността. И няма нищо, което е по-сензационно от времето, в което живеем!”

Снимки Личен архив и на Иван Василев