Какво открива Калин Тодоров като „Скитник в мрежата“?

  • 16.09.2022
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова
Калин Тодоров

За журналиста и публициста Калин Тодоров тази година е плодоносна - две негови книги намериха пътя към читателите. През пролетта той издаде „Защо лаят краставите магарета“, която още с появата си оглави класациите за най-продавана книга. Преди дни той ни изненада с нова, с интригуващото заглавие „Скитник в мрежата“. Тя веднага разпали интереса на неговите фенове и на всички, които искат да разберат какво открива, скитайки, или по-точно, пишейки в социалните мрежи.

Ще припомня само, че Калин Тодоров е автор и на една от най-нашумелите поредици през последните години „Зад завесата на соца“, „Зад завесата на прехода“, „Зад завесата на демокрацията“, „Зад завесата. Големия брат“ и накрая „Завесата падна“.

По вече установена традиция след всяка нова книга Калин Тодоров гостува на сайта на СБЖ. Този път - за да сподели какво иска да ни каже за своите скиталчества из фейсбук.

Какво искаш да разкажеш, след като си скитал из мрежата? Докато навремето наш кумир беше „Пътеводител на галактическия стопаджия“, ти сега се явяваш в ролята на „Скитник в мрежата“. По какво си приличате със стопаджията и къде се крият разликите?

- Не се лаская да се сравнявам с Дъглас Адамс, той е от друга класа. Но ако по нещо си приличаме със стопаджията, то е, че и двамата сме скитници - разказвачи на истории. Разликата е, че той мечтае да прави нещастните хора щастливи. А аз не си поставям толкова амбициозна цел. Опитвам се да им помогна да разберат, какво се случва около тях и вътре в тях. Но не се изживявам като „истина от последна инстанция“. Историите в книгата са само моята гледна точка към събитията. Дано тя да върши работа на някого.

Книгата, казваш, е пачуърк на нашето всекидневие, но знаем, че този вид техника накрая показва една цялостна картина. Каква е картината пачуърк, която ти нарисува с думи?

- Пачуърк е техника за съшиване на разноцветни парцалчета в сватбено одеяло. Привидно хаотично събрани, те, в крайна сметка, образуват пълна картина. Нещо, като наредените елементи от пъзел. А нашата, българската картина нито е толкова катастрофална, колкото я представят медиите, нито е толкова бодряшко оптимистична, колкото я рисуват политиците. България е зле, но е по силите ни да я оправим.

Как си обясняваш, че все повече държавници и политици използват мрежата, била тя фейсбук, туитър, инстаграм, като трибуна за своите изявления, анализи, обръщения и почти вече са ги превърнали в медии за лична употреба? Защо вече медиите, с изключение на електронните, не са им интересни? Чрез мрежата към висок рейтинг ли се стремят или така се чувстват близки и свои хора с народа? Как гледаш на сегашния предизборен наплив в социалните мрежи? Кандидат депутатите са ни налазили яко. Смяташ ли, че това ще донесе повече гласове или напротив? И тази нова мода на предизборно ухажване ще се наложи ли в бъдеще време?

- В мрежата те могат да контактуват с хората пряко, без посредничеството на журналисти. Могат да го правят веднага, без да чакат да излезе сутрешния вестник или да дойде часът за поредната емисия. Освен това, битува погрешното схващане, че докато написаното остава, казаното отлита. Затова и политиците ни се подлъгаха, че могат да обещават щедро и на едро, да си променят позициите по три пъти на ден - сутрин, обед и вечер - да дрънкат на просташки език, буквално, каквото им хрумне.  Бойко Борисов греши. Хората не са прости. Те чуват, разбират и помнят. Затова и нашите държавници са държавници еднодневки. А преекспонирането им в мрежата, кара слушателите и зрителите все повече да се чувстват отегчени и омерзени от тях.

Тъй като в твоята нова книга си събрал свои миниатюри, ако мога така да ги нарека, публикувани във виртуалното пространство, значи ли, че предпочиташ да се изявяваш там като журналист? Този вид публикации, като тези в „Скитник в мрежата“, не намират ли място в онлайн медиите?

- Започнах да ги пиша, защото медиите почти ме бяха отписали. После ми стана интересно. Защото тези материалчета са нещо като „моментална снимка“. Последните пет години се стремя да пиша всеки ден по един пост, реакция на актуално политическо или някакво друго събитие. Той стига моментално до читателите и  така мога да отчитам моментните им нагласи. А и в мрежата доскоро нямаше цензура. Там не трябва да се съобразяваш с вкусовете на редакторите и интересите на собствениците на медии. Фактът обаче, че реших да ги издам в книга показва, че хартията все още може да конкурира виртуалното пространство. 

Какво е твоето мнение за все повече увеличаващите се блогъри, влогъри, които, ако перифразираме израза уан мен шоу, се превръщат в уан мен медия? Дори вече в доста страни започнаха да се чуват предложения блоговете да бъдат приобщени към медийното семейство. Ти самият не възнамеряваш ли да си направиш блог?

- Във времето на моята младост журналистите бяхме привилегирована каста. За да стигне мнението ти до хората, непременно трябваше да бъдеш част от медия. Сега може да пише всеки. Това е нож с две остриета. В публичното пространство избуяха „диворасляци“ със свежи идеи и свежи пера, които обогатиха територията на словото. Като Виктория Тинтерова или Тихомир Чергов, например. Обаче преди журналистите все пак спазвахме някаква етика и някакви професионални стандарти. Сега в редица случаи социалните мрежи се превръщат в празна говорилня, където плющят квалификации и обиди, цари врява и безумство.

Не, не смятам да си правя блог. Технически нямам сили за това, а и нещата са прости: Или си интересен и хората те четат, както и да им се поднесеш. Или не си, и никакви хватки не променят тази печална истина.

А интересуваш ли се от лайковете под публикациите? Четеш ли коментарите? Имало ли е такива, които са те подразнили и отговаряш ли на някои от тях?

- Да, интересувам се. Като доста хора и аз съм – малко или повече - пленник на суетата. Но лайковете и коментарите ме ориентират в настроенията на хората, показват ми, дали са им интересни моите текстове, дали съм усетил пулса на деня. Отговарям на интересните и разумни коментари, не се дразня от позиции, различни от моята. Стремя се да не превръщам стената си в „розов балон“, искам тя да е територия на свободното слово. Трия и „разпрителявам“ само хора, които си служат с каруцарски език.

Къде се чувстваш по-свободен като пишещ журналист, в мрежата или в медиите?

- В мрежата. Там не ме цензурират, не се притеснявам дали не създавам проблеми на водещите, които ме интервюират или на редакторите, които пускат текстовете ми. Макар че, напоследък и в мрежата се появиха цензори, които „деликатно“ наричат себе си „факт чекъри“. Те проверяват не само дали са верни фактите, но и дали тезите ти се вписват в контекста на общоприетото. Но ние сме от „стара коза ярета“. Преживели сме отделите „Печат“ и „Идеологически“ на ЦК на Комунистическата партия, ще преживеем и „факт чекърите“.

Това, което си събрал в книгата, са „късчета живот“. Но освен по болните теми на деня, ти си писал и коментари и размишления върху културния живот у нас, за любимите ти книги. Трудно ли се съчетава да пишеш и събереш в едно  културата и изкуството с политиката и нещата от живота?

- Не е трудно. Животът е едно цяло. Политика, икономика, култура, образование, морал, секс - ако щете, всичко е взаимосвързано. Нещата зависят едно от друго, можеш да ги разбереш само заедно, когато отделните дървета не ти пречат да видиш гората.

Припомняйки за твоята предишна поредица, възнамеряваш ли скитникът да продължи да „тъче паяжината“ на мрежата? Да очакваме ли тема с продължение?

- Да. С издателите от телевизия Евроком се разбрахме, ако „Скитникът ...“ предизвика интерес, да пуснем и втора част. Дори вече съм измислил и заглавие: „През дупките на мрежата“. Умберто Еко смята, че „Виртуалната мрежа е единственото истинско нещо. Всичко друго е виртуално.“ Но той греши. Животът в мрежата, животът в „Мета вселената“ е измислен живот. Само ако погледнеш през дупките на мрежата, можеш да видиш истинския живот. Ако, разбира се, искаш да гледаш.

За финал да те попитам, макар и от по-различен ъгъл, в тази книга все пак твоите истории носят привкус на темите и поредиците ти „зад завесата…“. И там, и в тази книга, разказваш истории за случващото се у нас в контекста на това което, става по света. Трудно ли се излиза  из-под завесата на живота, политиката и историята?

- Забравих кой велик писател беше казал, че всеки пише през целия си живот една и съща книга. Съгласен съм с него. Всяка моя книга прилича или е продължение на предната, само дето завесата, вместо да се вдигне окончателно, става все по - плътна. Отмятам поредния пласт и с ужас разбирам, че има още един, след него друг и сякаш нямат край.

Но нали това му е работата на пишещия човек - да отмята пластове.

  

  

Представяме ви