СБЖ и СБП подготвят съвместно сборник в памет на Петър Динчев

  • 01.09.2022
  • СБЖ
  • Снежна Тодорова, Величко Хинов
Петър Динчев (1938-2022)

Като възпоменание за отишлия си през март т. г. голям журналист, поет, сатирик, фолклорист и дългогодишен главен редактор на сп. „Читалище” Петър Динчев, по инициатива на литературния кръг около сп. „Читалище”, Съюзът на българските писатели и Съюзът на българските журналисти подготвят съвместно издаването на сборник с посветени нему статии и спомени.

Председателката на СБЖ Снежана Тодорова представя в бъдещия сборник следния творческо-биографичен обзор за Петър Динчев.

Петър Динчев е журналист, поет, сатирик и фолклорист, който с талантливото си перо винаги е служил на хората, изпълнявайки честно и достойно своя  професионален дълг. Неговите текстове във вестниците „Родопски устрем“ (Смолян), „Кооперативно село“, „Земя“, сп. „Читалище“ и др. потвърждават високия му професионализъм, борбеност, вярност на най-добрите традиции на българското слово.

Публикациите му предизвикват интерес сред авторитетна читателска аудитория както в България , така и в Австрия, Беларус, Молдова, Полша, Словакия, Русия, Унгария, Украйна. Възпява красотата, хората и неповторимото обаяние на родния край. Той е предан син на Майка България и това се усеща в цялостното му творчество.

Издава самостоятелно и в съавторство поетичните антологии „Свещникът да свети“, „България во век“, „Кота 38“, „Завинаги с нас“, „Родни предели“, „Земя благословена“, както и книгите „Денят настъпва“ /(980, в съавторство), „Няма греховна любов“ (1991), „Звезди на българската народна музика“ (1994), „Къде го чукаш, къде се пука. Малки басни“ (1994), „Диво чувство“ (1995), „Дяволиада. 13 срещи с Мефистофел“ (1996, 2008), „Малка Вселена“ (1996), „Развързани пориви“ (1996), „Насън или наяве. Малки басни“ (1997), „Филиал на ада“ (1997), „И сънувам нежност“ (1998), „Очи в очи“ (1998, в съавторство), „Горчиви сонети“ (2001), „Подарено време“ (2003), „Озарение. Моите избрани стихотворения и поеми“ (2007), „Когато душата ти плаче. Елегии” (2012), „Гравитация“ (2013), „Прозрения. Избрани стихове“ (2013), „Потомка на Орфей“, посвтена на неговата съпруга Бойка Присадова (2015), „Полъх на смола“ (2017), „Пътеки към изгрева“ (2017), „Съзидание“ (2018), „Баладичен шепот“ (2019), „Зелено ехо“ (2020).

Петър Динчев е носител на много национални награди. Отличен е със „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти, има две отличия на Съюза на българските писатели – за поезия и фолклористика, „Сребърна лира“ на Съюза на музикалните и танцови дейци, Националната литературна награда „Иван Нивянин“ и др.

Споменът за него е жив, защото благородството, човещината и добрите дела, които ни завеща, вдъхват сила и вяра в просперитета на България и успеха на бъдните поколения!

Известният журналист, писател, литературен и кинокритик Величко Хинов, член на КС на СБЖ и редовен автор на сп. „Читалище”, също се включва в бъдещия сборник за Петър Динчев със следните редове, написани за него.

 

ЕДИН ОТ ЯТОТО

Започна отвисоко моят път
и няма стръмнините да го спрат!
 
(Петър Динчев“ – „Извисяване“)
 
* * *
...Трябва дя е заминал.
Винаги тръгва за Родопите с нетърпение. Оттам е започнал, Там е открил в корените си Словото. Науката не отговаря защо  човек винаги се връща при корена.
Има неща, които не се учат на университетската банка. Там, между книгите, в библиотеките се сбират познания. В началото той също търси своите посоки, подостря перото си, пробва го в студентския вестник. Това е времето, когато поетичните трели, споходили го отрано, ще литнат нагоре, ще вземат връх. И той се озовава в поетичното ято на Алма Матер, дето ще срещне и приятелството с Матей Шопкин и Драгомир Шопов, Янко Димов, Христо Банковски, Кирил Гончев, Лъчезар Еленков, Недялко Йорданов, Георги Ведроденски-Мортус, Иван Цанев, Иван Николов, Стойчо Стойчев, Воймир Асенов и още, и още млади поетични надежди. С времето те ще се превърнат в уверени гласове – едно истинско небе от крила, поети на своето време, направили първите си стъпки по страниците на студентския вестник на СУ „Климент Охридски“.
 
* * *
Първите от това ято (скоро животът доведе и други талантливи пера на поетическата нива) Георги Джагаров припозна като талантливо априлско поколение, разцъфнало с пролетта на обновяващата се страна.
Всеобщият съзидателен подем се отъждестви и със строителството на новия литературен език, озвучен с имената на Пеньо Пенев, Усин Керим, Слав Хр. Караславов, Дамян П. Дамянов, Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Божидар Божилов, Владимир Башев, Иван Динков, Любомир Левчев...

* * *

...Вратата е отворена, ала не се чуват бавните му, възтежки стъпки по стръмната проскърцваща стълба. Таванската стая, която сбира литературния кръг на най-„възрастното“ българско списание излизащо още от времето на робството, сега е притихнала. Бюрото му е празно. „Читалище“, списвано за българите, където и да са по широкия свят, загуби дългогодишния си главен редактор – поета , публициста-стожер, общественика-родолюбец Петър Динчев.

Тишината струи от книгите и грижливо подредените по рафтовете  годишни течения на списанието. Те са леко посивели от праха на времето, но пазят паметта за родните читалища – самобитни светилища на българския дух и култура, възпитавали поколение след поколение, съхранили своеобразието и чистотата на традицията българска.

* * *

Първият му пристан е в. „Родопски устрем“ в Смолян. Там, в родните Родопи, бликва и го обзема с пълна сила магията на народната песен – останала докрая негов песенен извор, обич и преклонение пред гения на народа ни. Там се среща и с любовта на живота си – народната певица Бойка Присадова, с която ще извърви земния си път. На нея ѝ предстои слава, национални и световни сцени, пътувания и върхове. Но освен житейските борби, освен родството на душите, неделимо ще ги свързва и крепи любовта им към българския фолклор. Живото, трептящо чувство за родна земя, преклонението пред нейната неповторима хубост, усещането за небе и полет – това завинаги ще попие в словото на поета и ще се превърне в пътеводна звезда на творчеството му. А го чакат пътища.

* * * 

Вече е в столицата – едно тъмнокосо, пълно с енергия и идеи момче на границата със зрелостта, е в редакцията на многотиражния вестник „Кооперативно село“. След студентския вестник там се намерихме отново – Петър посрещаше сътрудниците с благата си усмивка зад бюрото, на което някога е седял самия Стефан Станчев. А отсреща – аз с моите опити за кинокритика; веднъж чакам одобрителния му подпис (но и мнението му преди всичко) за една моя рецензия, а той ме поглежда с топлите си очи: „Ей, Величко, аз ли ще те уча как се пише за киното, или ти – мен?“ – и завъртя чакания подпис на първа страница…

* * *

Ще минат години, често ще си спомняме весели случки, ще се срещаме по премиери на книги и филми, за да се намерим отново в тази стая на тавана на писателския ни Съюз.Вратата на списание „Читалище“ е винаги отворена и онази негова усмивка озарява изпълненото с високо творческо напрежение пространство. Тук по традиция се раждат в разговори и спорове идеи, обсъждат се материали, поетични творби и опуси от всички жанрове, честитят се нови книги, радват се на нови автори, на нови имена... и са традиционно критични към пропуските и грешките.

Литературният кръг „Читалище“ носи в себе си не само спомена от миналото, от началото, където у всекиго от нас е светнало прозорчето на едно читалище, което ни е сродило завинаги със Словото, с книгата, с народната песен и танц, със самодейната сцена, които винаги и днес дават крила за полет на новите поколения.
 
P.S. Преди няколко години се появи една интересна поетична антология. Тя представяше 15 български поети, родени през 38-та година на миналия век. Един от инициаторите и кръстник на поетичния сборник бе Петър Динчев – той  бе дал името на томчето: „Кота38“. Терминът означаваше общия стремеж на поетите към покоряване, към щурмуване на поетичните висини и отбелязваше тяхната юбилейна 70-годишнина…
По предопределен знак и в определен час за всеки ще ударят и отзвучат камбаните на времето. Но ще остане да звучи завинаги камбаната на българското поетическо Слово.

В нейната магическа сплав ще отеква и неговият глас – ведно с гласа на ятото, което преобрази поетическите небеса на България и ни я завеща – да я пазим и обичаме, да говорим с нейния свещен език и се вдъхновяваме от нейните песни.

Представяме ви