„Стремял съм се да разширявам полето на свободата. Да излизам извън зададените стандарти. Тази постоянна борба ми е докарвала както положителни, така и негативни емоции. Но винаги ми е било интересно. А най-важното нещо в работата е да ти бъде интересно. Исках да споделя точно този опит, да покажа, че си струва да се бориш. Така се роди „Живот радиото“,” споделя Петър Волгин в специално интервю за сайта на СБЖ по повод излизането на новата си книга.

Тези дни излезе новата книга на известния журналист от БНР Петър Волгин „Живот в радиото”, издадена от издателство „Изток-Запад”. Книгата е поводът да потърсим за специално интервю за сайта на СБЖ чепатия автор и радиоводещ, който пак тези дни предизвика за пореден път и остри медийни и обществени полемики.

- Какво те подтикна да напишеш „Живот в радиото”, Петьо? Желание за лична равносметка, припомняне на криволиците на медийното и общественото ни развитие, желание отново да подразниш винаги готовите да те клеймят?

- Българското национално радио не е просто медия. Това наистина е институция. При това с една много голяма отлика от своята „посестрима“ БНТ. В Националното радио, за разлика от Националната телевизия, винаги е имало свобода. Понякога повече, понякога по-малко, но винаги я е имало. Дори във времето отпреди 1989 г. Докато БНТ, според изключително точното определение на Асен Агов, някогашния неин генерален директор, винаги върви с победителите. Без значение дали тези победители са комунисти, либерали, русофили или русофоби. Аз не бих могъл да работя там. Макар че попаднах в „Хоризонт“ по волята на случая, си мисля, че има нещо много закономерно в този факт. Работя там, където мога да бъда свободен.

Най-важната причина, поради която написах „Живот в радиото“ е, че исках да покажа как се воюва за свободата. Не само в БНР, разбира се. Медията е просто средството, с чиято помощ можеш да помогнеш на хората да станат по-независими. Именно това съм правил през всичките тези години. Стремял съм се да разширявам полето на свободата. Да излизам извън зададените стандарти. Тази постоянна борба ми е докарвала както положителни, така и негативни емоции. Но винаги ми е било интересно. А най-важното нещо в работата е да ти бъде интересно. Исках да споделя точно този опит, да покажа, че си струва да се бориш. Така се роди „Живот в радиото“.

- Както и сам си признаваш в книгата, ти си неуморен провокатор и разбивач на рамкираното мислене. Някои го възприемат като позьорство и „номер” винаги да си в центъра на вниманието. Други те аплодират като будител и революционер срещу статуквото. Ти кой от двата образа смяташ за по-близък до себе си?

- Често съм чувал упрека: „Този се прави на интересен и затова все за него говорят“. Приятелският ми съвет към упрекващите ме е, ако толкова искат да говорят за тях, също да се „направят на интересни“. Оказва се обаче, че не са много желаещите да предизвикват подобен „интерес“. Знаеш ли, никога не съм търсил провокацията съзнателно. Никога не съм си казвал, че трябва да направя нещо точно определено, за да предизвикам скандал. Просто винаги съм казвал нещата така, както ги мисля. С изненада разбрах, че това се води за скандално. Ето, още първото ми авторско предаване „Без контрол“ беше заклеймено, защото в навечерието на един Великден избрах за тема „Сатаната“. Вярвай ми, изобщо не предполагах, че ще се вдигне такава врява тогава. Просто ми беше писнало от официозната набожност, която струеше от всички медии. И реших да направя нещо по-различно. Да поговоря за Дявола. Просто излязох извън рамката. В резултат се получи грандиозен скандал.

Разбира се, никога не съм се възприемал като „борец срещу статуквото“. Винаги ми е било чуждо каквото и да било себегероизиране. Може би защото обичам да се подгаврям, както се изразяваше любимият ми университетски преподавател проф. Никола Георгиев.  Обичам да гледам на живота откъм смешно-ироничната му страна. А най-смислената ирония е тази със самия себе си.

- Сега отново, за пореден път, си в центъра на бурни страсти покрай стремежа ти да представяш в предаването си „Политически НЕкоректно” различни гледни точки за войната в Украйна. Както стана ясно и с официално становище, с нищо не си нарушил Закона за радиото и телевизията, а тъкмо обратното, осигурил си прилагането на изисквания от него плурализъм. Въпреки това БНР ти наложи наказание, а хейтърството срещу теб в социалните мрежи ескалира. Всъщност тези реакции не са ли по-скоро стимулатор за теб да продължаваш по все същия път?

- Хейтърството по мой адрес никога не е спирало. Ругаеха ме „традиционалистите“, когато в „Без контрол“ развивах теми, свързани с  хомосексуализма, наркотиците, оралната любов.

После ме ругаеха „демократите“, когато в същото предаване критикувах любимия им Иван Костов, докато беше премиер.

 После пък ми се сърдеха „комунистите“, защото в „Дим над водата“ заедно с Божан Петров се подгавряхме със „свещени“ моменти от социалистическото минало.

След 2013 г. люто ми се разсърди целокупният „умнокрасивитет“, защото в „Деконструкция“ определях протестите срещу кабинета на Орешарски не като борба за демокрация, а като инфантилна пародия на гражданска активност и като най-банален службогонски стремеж за повече власт и пари.

А днес ми се заканват „евроатлантиците“, които удивително ми приличат на комсомолските цербери отпреди 1989 г. – същото маниакално желание да се харесат на началниците, същата тотална липса на оригинално мислене, същата страст да премахнат всичко, което излиза извън семплите им представи за света. Идеален обект за подгавряне е този правоверен евроатлантически планктон. Признавам, че си доставям това удоволствие в „Политически НЕкоректно“.

При това, забележи, без да нарушавам закона. Даже обратното. Нашето предаване е едно от малкото в обществените медии, в които не звучи единствено посредствената мантра „Слава Украине!“. ЗРТ изисква от БНТ и БНР да предоставят РАЗЛИЧНИ гледни точки по значими проблеми в предаванията си. Смяташ ли, че обществените медии правят това? Риторичен въпрос.

- Изпадал ли си в съмнения относно „провокаторската” си роля в журналистиката? Например, питал ли си се дали пък всъщност не си удобно алиби за статуквото, което при критики срещу свободата на словото винаги може да се оправдае с това, че не ти е отнело думата? Или все пак вярваш, че аудиторията, която те слуша, развива благодарение на теб по-независимо мислене? Ако е второто, кога според теб различното мислене ще може да роди и смислен различен модел за обществено развитие? Не само у нас.

- Струва ми се, че придаваш на нашенското статукво мисловна дълбочина, която то всъщност не притежава. На мен също би ми се искало днешните пазители на „правата евроатлантическа вяра“ да приличат на Игнаций Лойола или на Константин Победоносцев. Те обаче го докарват повече на Гочоолу и Дочоолу. Няма как такива хора да стигнат до ето такава мисъл, например: „Да не закачаме Волгин, за да не ни обвинят, че нарушаваме свободата на словото. Пък и прекрасно играе ролята на социален отдушник“.

Да, иска ми се да вярвам, че хората, които ме слушат, разбират колко важно е да отстояваш мнение, различно от официозното. А дали различното мислене може да роди смислен модел за обществено развитие? Оптимист съм и мисля, че може.

Давам ти пример. Дълго време след падането на Берлинската стена едва ли не всички смятаха, че догмите на Вашингтонския консенсус са истина от последна инстанция. Вярваха, че ако всичко се приватизира, ако държавата изчезне и всичко се решава от пазара, веднъж завинаги ще дойде Раят. В един момент обаче хората разбраха колко едностранчив е този катехизис и започнаха да търсят други решения.. После се появиха „Възмутените“ в Испания, „Окупирай Уолстрийт“ в Съединените щати и редица други движения. А след това започна и реабилитирането на социалната държава. Нещо, което в края на ХХ и началото на ХХI се смяташе за немислимо.

- В „Живот в радиото” сам се позиционираш като ляв в идеен план. Но както знаем, левицата е аморфно понятие в България. Нито за БСП вече се знае доколко е лява, нито неформалната левица извън нея има някакъв ясен профил, а по-скоро всичките ѝ клонове се карат кой е по-истински. Част от младите леви пък направо те смятат за десен, а особено ги възмущава симпатията ти към Русия – за тях там властта е дясна и олигархична. Как се отнасяш към такива позиции?

- Ти отлично познаваш историята на левите идеи и практики и знаеш, че лявото, не само в България и не само днес, е съд, който всеки изпълва с каквото си иска съдържание. Да си спомним само как са се отнасяли един към друг такива колоси на лявото като Карл Маркс и Михаил Бакунин. Отправяли са си много по-тежки думи, отколкото са били атаките им срещу класовия противник.

А какво да кажем за отношенията между комунисти и социал-демократи през първата половина на 20 в? Нека само припомним, че комунистическото въстание в Германия на Карл Либкнехт и Роза Люксембург от 1919 г. е удавено в кръв именно от социал-демократическото правителство на Фридрих Еберт. (Каква хубава, модерно-лява и популярна у нас фондация е кръстена на неговото име!).

Един от доайените на българската социал-демокрация, Кръстю Пастухов, намира смъртта си в затвора, тикнат там от комунистическата власт през 1949 г. А какво да кажем за дълголетни битки между сталинисти, троцкисти, маоисти и какви ли не други? Всичките са се определяли като „единствено леви“ и категорично са отричали това определение за противниците си вляво. Ето защо приемам за напълно естествени днешните спорове  между различните леви структури у нас.

И понеже не искам да оставаш с впечатлението, че крия собствената си позиция по въпроса, ще кажа двете неща, които за мен са най-важни в лявата идеи. Това са солидарността и свободата. При това абсолютно равнопоставени.

През последните години класическото ляво направи огромната грешка да се сроди с либерализма и да заговори на неговия политически коректен език. Така се създаде някаква аморфна либерална левица, която, да, започна да се харесва на офисния планктон в големите градове, но загуби подкрепата на хората на труда. И затова вече я няма. Справка – потъването на Френската социалистическа партия на последните президентски избори във Франция.

А сега по въпроса дали може да си ляв и да симпатизираш на Русия. Да, може. Защото през последните години управляващите там направиха доста неща за подобряване живота на обикновените хора, на пенсионерите, на многодетните семейства.

Украйна в сравнение с Русия е несравнимо по-олигархична, дясна и корумпирана държава. Там дори не може да се говори за централно управление. Украйна, на практика, е поделена между няколко олигарха, които са абсолютни господари в своите владения. И последното, което може да се случи в тези земи, е да се провежда някаква социална политика. А пък президентът Зеленски наскоро забрани десетина партии, повечето от които леви. Така че и аз, на свой ред, ще задам въпроса: как е възможно да си ляв и да симпатизираш на режима в Киев? 

- Смяташ ли, че забраните срещу руската култура, прилагани сега по света, са само временна истерия, която ще отшуми с края на войната в Украйна, или това е признак за по-сериозен и опасен процес, който може да се развие и към други посегателства въобще върху гражданските свободи?

- Боя се, че не става дума за истерия, която ще отшуми, а за сериозен и опасен продължителен процес. Неговата цел е, ни повече, ни по-малко, уеднаквяването на света. Приготвят ни поредния „прекрасен нов свят“, в който искат да ни вкарат. Ако трябва, и насила. За наше добро, разбира се.

Да вземем за пример тъкмо отношението към Русия. Усилията на глобалните елити и на техните глобални медии е да бъде демонизирано всичко, свързано с тази държава. Свръхзадачата е в съзнанието на максимален брой хора да бъде вкарана мисълта, че всъщност няма никаква разлика межди Путин и Шойгу, от една страна, и Пушкин и Чайковски, от друга. Щом нещо идва от Русия, значи трябва да бъде отречено, внушават ни идеолозите на новия мисловен ред. Пропагандистите на „прекрасния нов свят“ го зоват либерален, макар той да няма почти нищо общо с автентичния либерализъм. При своето създаване от края на 17 в. и в последващото си развитие либерализмът наистина е философия на свободата. Днес това е идеологията на забраните, щампите и стигащата до абсурд политическа коректност.

- Книгата ти очевидно е писана преди войната в Украйна, така че тази тема в нея не е засегната. Но тази война несъмнено ще преформатира целия световен ред. Каква ще е новата картина на света според теб? Ще има ли в нея място за повече социална справедливост и по-малка бедност – или за това вече никой няма да говори на фона на глобалния сблъсък ?

- „Живот в радиото“ беше дадена за печат в края на миналата година и затова днешните събития не попадат там. Макар че съм отделил сериозно място на Русия в нея. Защото антируската истерия не започна на 24 февруари 2022 г.

Може да се каже, че съвременната русофобия започна от момента, в който стана ясно, че Русия повече няма да изпълнява западните нареждания, т.е. няма да прави това, което правеше по времето на Елцин. И основната причина за демонизирането на Путин, което започна години преди днешния военен конфликт в Украйна, е, че той недвусмислено заяви: вече не сме западна колония, имаме своите национални интереси, подобно на останалите държави, и ще ги защитаваме, без значение какво ще си помислят за нас.

Когато през 90-те години на миналия век Русия беше безпомощна и жалка, във Вашингтон и Брюксел я определяха за „образцова демокрация“. Днес е силна и затова я сатанизират. Понеже е важен този процес, подробно го описвам в книгата си.

Струва ми се, че стремежът към социална справедливост и по-малко бедност ще падне жертва на борбата с „руската заплаха“. Заради безумните решения от сорта на това Европа да се откаже от руските енергоресурси, ние ще обедняваме все повече, ще живеем все по-зле, но елитите ще ни убеждават как тези жертви се необходими, „за да спрем тиранина Путин и насилническата Русия“.

По един печален начин днешното отношение към всичко руско напомня отношението към евреите в Европа след идването на Хитлер на власт в Германия – идеалната жертва, идеалните виновници за всички проблеми и неблагополучия. Както пише Валери Петров, „един падне от велосипед, за това са виновни евреите“. Така е и сега. Само дето в ролята на универсалните злодеи са руснаците. Те са виновни за всичко – от срива на глобалната икономика до когнитивни проблеми на Джо Байдън.

Единствената ми надежда е, че с влошаването на нашия живот ще започнем да си даваме сметка, че отговорниците за това не са в Москва, а в глобалните центрове на власт като Ващингтон, Уолстрийт, Брюксел. Надявам се, че ще насочим гнева си не към измислените врагове, а към глобалните финансово-политически елити, които не спират с опитите си да ни отнемат свободата.